Ивета ДАНАИЛОВА
НЯКОЛКО ДУМИ ЗА ЗАКОНА ЗА БЪЛГАРСКИЯ ЕЗИК И ТОВА, КОЕТО ПОСЛЕДВА
Искрено се изумих, когато още с обявяване на новината за гласувания на първо четене Закон за българския език, по късни доби, попаднах на откровено подигравателни и граничещи с хейта коментари в социалните мрежи – не от кого да е, а от хора от писателската общност, така ще го кажа. Поети и не само. Разбрали-недоразбрали, очевидно още незапознали се с текстовете му. И тук все още не говоря за последвалото след ден-два (колко бързо!) пълно с възмущение и с искане за незабавно спиране на Закона отворено писмо на няколко интелектуалци срещу въвеждането и утвърждаването на “шльокавицата”. Писмо, подписано от най-изявени български автори, но гравитиращи странно само към един кръг от литературната ни сцена, сред тях и най-награждаваният някога и финансиран със субсидии за преводна българска литература от Министерството на културата писател. Та имаше в социалните мрежи язвителни забележки като “сега ще превеждаме имейл адресите на български ли?”, “ще пишем на шльокавица имената на министерствата”, “ужас, никой не мисли за децата, узаконяваме шльокавицата” (?!?) и т. н. Нищо, че когато преди време видно и обичано от тази общност издателство публикува “Pod igoto” на … „шльокавица“, да, за тях това бе аплодиран, иновативен и неразбран от мнозина високоинтелектуален творчески акт, а не обикновена и ненужна гавра с дядо Вазов.
Гласуваният на първо четене закон бе определен като „патриотарски“ и „антиевропейски напън“, „демонстративен отказ от евроинтеграция“; „застрашаващ езиковите права на малцинствата“, че и съществуването на езиковите гимназии; като забраняващ чуждите езици, „мракобесен“, скъпоструващ, изолационен и националистически по същество. Бе заподозрян в потенциал за развихряне на репресии и цензура чрез институцията на Консултативния съвет за българския език, чиито решения ще са с препоръчителен характер.
Всичко това, разбира се, няма никаква връзка с реалността в по-малко от 10-те страници на законопроекта, които е добре да бъдат прочетени и както се казва – прочетени с разбиране.
Ето още примери. Беше изразена тревога, че ще ликвидираме международните събития и конференции, които според закона трябва да се провеждат на официалния български език с осигурени всевъзможни преводачи, но се пропуска частта от текста, където се твърди: „освен когато е невъзможно“ и се казва, че „употребата на чужд език се допуска и като втори“ в доста широк кръг от събития и дейности (чл. 17), както и че „при публични прояви се допуска използване и на чужд език с рекламна, образователна, научна, културна и развлекателна цел“ (чл.18). На практика, никой няма да е репресиран и ограничен, ако му е толкова трудно да организира събитие на родния си език и предпочете, да кажем, английски.
Имаше и немалко реплики на загрижени, че ще отидат милиони за масовата подмяна на шрифтове по обществени сгради, униформи и други пространства. Ами че това е като да имаш лоши и разбити пътища и улици, държавата да предприеме мерки като въведе единни стандарти за строителството и ремонта им и някой да се оплаче, че това ще изяде милиони и милиарди. Горчивата истина е, че колкото повече се отлага едно решение, толкова по-трудно и болезнено е изпълнението му. А идеята за приемането на закон за езика ни не е от вчера. Нито е нещо ново под слънцето на европейското небе. Редица държави – като Франция, известна с доста консервативния си закон Тубон („Loi Toubon“), Полша, Румъния, Словакия или прибалтийските републики, имат специфични строги закони за езика, които да ги предпазват от масираното навлизане на англицизми и понякога само регламент по сградите на институциите им да пише на официалния за страната език – като например в Дания и Нидерландия. Всички те чудесно се справят и с английския, но смея да твърдя – на младите българи също им се удават езиците и никой не ги спира да ги изучават.
Направи ми впечатление, че в социалните мрежи имаше мигновен хейт, вместо логичното и изконно писателско и човешко любопитство – като “я да го видим тоя закон, какво ли пък сега има в него”. И сочене с пръст кой го е внесъл и кой го е гласувал. (Всички, със 153 гласа „за“, без една етническа партия, впрочем.) Попаднах и на коментари за „защитата на езика“, които правят смущаващи паралели, забележете, с фашисткия Закон за защита на държавата от времето на Гео Милев, близо век назад.
Нека да е ясно, за мен подобни реакции са продиктувани изцяло от политически, идеологически, субективни и други задни подбуди (като напр. демонстриране на принадлежност към определено общество), а не като реакция на предложените текстове и качествата на Закона. И като си помисля, че цялата тази интелектуална nadmennost и енергия можеше да се впрегне в нещо далеч по-градивно и творческо, вместо да се руши и деградира обществената тъкан, която получи доста удари и щети в последните дни и седмици от изборното противопоставяне до степен на истерична омраза. Да, именно.
Да не говорим, че има оставен голям прозорец до разглеждане на второ четене на Закона, очевидно точно с конструктивната идея на законодателя да се предложат промени и подобрения. А след окончателното утвърждаване и обнародването му в „Държавен вестник“, има предвиден (поне засега) 3-месечен прозорец преди влизането му в сила. И какво по-естествено от това различните творчески общности (защото у нас, уви, има два писателски съюза и не знам още колко университетски, културни и всякакви кръгове на обединение и влияние – с цел видимо място под слънцето) да подготвят свои предложения?! Списъци с поправки, коментари и конкретни предложения по текстовете на Закона за българския език – преди разглеждането му на второ четене, вместо да “протестират”, правят откровено подвеждащи внушения и въобще, да се подиграват и тревожат излишно из мрежите.
Пиша това, защото наистина ми омръзна и изпитвам омерзение. И наистина от много време смятам, че трябва да бъде въведен някакъв ред в средата и хаоса от нелепи имена на английски. Вижте за пример десетките и стотици хотели от последните години с все “спа рекреациите” им, които още с откриването си получават толкова безумни имена, оригинално замислени и изписани на английски и латиница (или на това, което някой си е помислил, че е английски и “звучи някак международно”, заради туристите или дявол знае защо), че се питаш наистина в коя държава си се озовал. Или изпитваш неудобство и колебание как да прочетеш името на поредния „Лъксчъри спа бар енд динър хотел“.
Трябва безспорно, разбира се, да има и дублиращи табели на английски език и/или латиница за ориентир точно на гостуващите туристи, които изпадат в пълен ступор по българските пътища, например… Но едва ли толкова се вълнуват да прочетат на чужд език имената на министерствата, на знайни и незнайни за тях институции, кафенета (за предпочитане пред coffee shops, а и очевидно, кафене е) и баничарници (или поредното квартално bakery).
И, убедена съм, (ще направя смело предположение тук) никой от законодателите не си представя и не очаква до надписа на български “Стара Загора” да се мъдри Old Зейгър, примерно. Нито обратното – министерствата да се транслитерират буквално, както широко бе разпространено като пример. (Впрочем, спокойно, в текста, като се говори за норми на изписване, има препратка към съществуващия отдавна Закон за транслитерацията, за който не съм чула от 2009 г. насам да има възражения и тревоги. И всичко това е предвидено с мисъл за туризма и търговската дейност.) Нито пък очаквам да залитат към възрожденски (не Възрожденски!) пуризъм и “драсни-пални клечица”.
И да, никой няма да надзирава, наказва или арестува тийновете как си говорят и как пишат в чатовете на любимата шльокавица и микс от емотикони, развален БГ и английски жаргон. Но току-виж общата им езикова култура и нагласа станала по-добра, ако са обградени от съответно малко по-организирана и грамотна визуална и езикова културна среда – на български.
Най-важното накрая. Как на никой от недоволстващите не им хрумва, че може би жестът, актът по създаването на Закон за българския език е по-важен дори от самия закон. Защото той, освен че обединява и организира на едно място пръснатите малки парченца от десетките и стотици други нормативни актове, прави нещо повече – заявява с национално самочувствие колко е важно за нас и колко е хубаво да съхраним тази част от културното богатство и идентичност на нацията. Пред факта, че въобще има такъв закон, избледняват всякакви аргументи, защото е въпрос на престиж и национално достойнство и гордост да го имаш. Защото с него подчертаваме като държава важността на това наше културно наследство, което е в основата и на европейското – един от най-древните и едновременно с това, заради хилядолетното си развитие, един от най-модерните и сложни съвременни езици, който е част от културния код на българина и част от световната езикова съкровищница.
Законът според мен е редно да се разглежда не като подробно упътване за употреба на българския, а като цялостна обща правна рамка, по която да се провежда държавната езикова политика, каквато е амбицията на законодателя. Рамка, която да го защитава и да го постави в позиция, от която произтича преди всичко уважение към корените ни и внасяне на ред в хаотичното езиково-визуално пространство. В текстовете многократно се повтаря, че държавата ще „насърчава“( а не „задължава“) и „подкрепя“ използването, обогатяването и утвърждаването на българския език – като, ще си позволя метафората, съставна част от държавотворието – не само у нас като официален език на институциите, публичното пространство и логично, в сферата на образованието и културата, но и при развитието и подпомагането на българските общности, пръснати по света. Не разбирам как това накърнява чувството за справедливост и свободолюбие на част от писателската и академична общност, която пожела незабавната забрана на този Закон, вместо да се впусне да го подобрява до второто четене в пленарна зала.
И не ме интересува кой го е внесъл и кой го е гласувал. Струва си обаче човек да ги поздрави. По-важно е, че българските писатели и поне считащите се за интелектуалци носят огромната отговорност да съдействат на законодателя, за да се напълни с качествено съдържание Законът за българския език, за да изпълни по интелигентен начин той своята функция и замисъл.
Също така, много би ми се искало обединението около национални каузи да се случва понякога и без дежурното делене, хапане и драскане.
10 ноември 2026 г.