Мюмюн ТАХИР
Ако беше жив, днес Никола Й. Вапцаров вероятно би възкликнал: „Ако орли ме кълват – няма да ме е яд, но гледам – гарги ме налитат!“ Думи, насочени право към онези, които десетилетия след смъртта на големия поет не спират да подменят и поругават паметта му.
Да, Вапцаров е голям поет. Обстоятелство, доказано от непреходната сила на неговото творчество. Опити да го отрекат правят онези, които пренебрегват обществените норми, презират духовните ценности и оспорват постиженията на човешката култура, осмивайки скъпите на хората идеали. Това са посредствени натури, чийто духовен живот е изцяло подчинен на корист, злоба и омраза във всекидневните им проявления.
Водени от лична изгода, а нерядко и от външни зависимости, те се прилепят се към всяка инициатива. Вместо светъл идеал, избират лесно разбираема злоба или тотално отрицание, преследвайки егоистичните си цели с всички налични средства.
Поведението им може да се определи като агресивна бездуховност и цинизъм – болезнено нихилистично отношение към човешкото достойнство, както и към успехите на умните и талантливи личности. Този цинизъм е болестно състояние на духа.
Желанието да се отрече Никола Й. Вапцаров и неговото творчество са отрицание на всякакви ценности, норми и принципи. Поведението на отрицателите е не просто проява на нихилизъм, а посегателство над човешкото достойнство. То отразява аксиологически релативизъм – стремеж към моментална, непосредствена, неотложна изгода и облага във всичко.
Освен голям поет, Никола Й. Вапцаров е и оригинален философ на историята, която разглежда не като летопис от събития и случки, а като динамична хуманна сила. В стихотворението „История“ Никола Й. Вапцаров не пише за царе, владетели и пълководци, а за „неизвестни хора/от фабрики и канцеларии,/ ний бяхме селяни, които/ миришеха на лук и вкиснало,/ и под мустаците увиснали/ живота псувахме сърдито.“
Това е и жизнената формула-верую на Вапцаров – историята не е просто летопис, изброяване на лица и събития; историята е самият човек, хората, човечеството. И ако нещо изважда от релсите споменатите фигури, това е, че поетът е винаги жива част от всеобщото „ние“, че се съпротивлява срещу всичко, което му отнема правото сам да е творец на тази история и е готов с цената на живота си да защитава утрешния живот, „по-хубав от песен“. Именно тази готовност, това посвещение на борбата е непоносимо за онези, които се самопровъзгласяват за някакъв „елит“ и се опитват за подменят не само историята, но и времето, в което тя се е осъществявала.
С цялостното си творчество Никола Й. Вапцаров разплита сложната плетеница от гносеологични и онтологични проблеми, разглеждайки обикновения човек като съзидател на историческия процес. Неговата поезия притежава и универсална просветителска сила, която надхвърля конкретната епоха. Поради това опитите за отричане или омаловажаване на литературното му наследство по-скоро разкриват лична или идеологическа предубеденост, отколкото обективна художествена оценка.