ПЛОВДИВ
Сред седем хълма е жив.
Със река – диадема.
Моят град е красив.
Моят град е поема.
Калдъръмите стари
пазят спомени вечни.
Къщи с цветни чардаци
връщат сенки далечни.
С нежен дъх на коприна,
на ливанто, на рози…
Тук грехът не отмина
староградските зози.
Моят град е дантела,
щом снегът го поръси.
В риза перлено-бяла
са сокаците къси.
Моят град е лиричен
и възпят от поети.
Сред руини антични
са редили куплети…
БЪЛГАРИЯ
България е перла в раковина –
Балкан, море, потоци и небе.
България е моята родина,
съдбата ѝ е в нашите ръце.
Камбана бие, спомени завръща,
а над земята залезът кървѝ.
България е стомна, хляб и къща,
с копринен дъх Марица в теб шуми.
На твойта гръд разцъфва Дамасцена,
а здравецът надигал е чело.
Българийо, дори да си ранена,
по-нежна си от майчино крило.
ДУШАТА МИ СЕ МОЛИ
Душата ми за капчица се моли,
а устните – пропукани – кървят.
И облаци, пленени от неволи,
със стомни натежали в път вървят.
Какво ли още спира ги – не зная –
да висне дъжд, до здрач да завали?
Къпината на есента се моли
рубинената кръв да ѝ заври.
Душата ми е сгърчена, увяхва –
за капка дъжд се моли всеки ден.
А вятърът бърчините е яхнал
и вярва, че отново е роден.
ОТКРАДНАТО НЕБЕ
Откраднах си небе
и някоя
звездица си откраднах.
И бурята, която ме превзе,
взе съчки и огнището ми пална.
Очите ѝ във тъмното ми светят,
а устните ѝ – ягоди узрели.
А дяволите в мрака скрито кретат
и стръвно чакат мъртвите недели.
В душата ми е лято и пшеница
издига клас над къклици, където
бродира слънце бисерна шевица
и златни нишки сипе из полето.
БОГОРОДИЧНА МОЛИТВА
Слънцето прижуря, вехне
и окапва му цвета.
Люта зима скрито дебне
и предсказва мор в света.
Хората се промениха –
озлобени сатани.
Тук безчинстват, тука удрят –
спри ги, Сине, остани!
Слез със клонка от маслина,
гълъб бял във полет спри!
Днес е празник – по ранѝна
верни люде събери.
Оскотяла е земята
и потънала е в кръв.
Даже тука и децата
търсят, Сине, жива стръв.
Пусни гълъб, нека литне,
въздуха да промени,
а водата – кална, мътна –
над света да се смили!
И въздай ми вяра, Сине,
прекръсти ги с твойта длан!
Аз си тръгвам – нямам сила –
с китка здравец и тамян.
ЖИВЕЯ ПОД ЗВЕЗДИТЕ
Аз билките по тъмно ги бера,
преди зора деня ми да открие.
С пелинов дъх, роса и стрък трева
приготвям тайно обич и магия.
И слънцето докосва ме с очи.
То с дрехите си златни ме облича.
Поискам ли те, мой ще си, мълчѝ!
Не знаеш самодива как обича.
Живея под звездите на нощта,
където вълци пеят към луната.
Залюбя ли, обречен си – крещя –
на огъня, но и на тишината!
Душата ми поиска ли, летиш
над черни извори и сенки бели.
Не бой се, в моите ръце гориш
и твойте устни в мойте са се вплели.
Така живея – буйна и добра,
с венец от мащерка и диво семе.
Опасна съм – в очите ми горят
и ад, и рай, и маковото време…
ТИ ПОБЪРЗАЙ!
Виж ме сутрин – гиздава кошута –
в златоткана риза се развявам.
Цвят разпуквам с дъх на диви круши.
Мълком тичам да не вдигам врява.
С билки тайни векове хортувам.
Жадно пия кладенчова сила,
че без сила пет пари не струвам –
под езика камъче съм скрила.
Не ме гледай, ще те омагьосам!
Да обяздя ветровете зная.
Мен ме стара вещица дамгоса –
знам с магия как да те омая.
Щом погледнеш във очите тъмни,
слънце твойта сянка ще извае.
Ти побързай, след като разсъмне,
двамата със теб да ни венчае.