Панко АНЧЕВ
ЕНЕРГИЯТА НА РАЗПАДАЩОТО СЕ ЦЯЛО „Диви разкази“
1.
Всичките разкази в сборника “Диви разкази” са изградени по една и съща принципна постройка: драматичното действие изпълва живота с много енергия, свободният човек се освобождава от зависимостта си към обстоятелствата в обществото и когато неговите амбиции и усилия се разгръщат така, че да постигнат амбициите и целите му, се разбира, че това е невъзможно, защото цялото е било поразено и е изгубило своята пълнота. А без нея нищо не може да се направи.
Причината? Такова е времето и то ограничава енергичния човек.
“Диви разкази” излизат в края на 60-те години (1967) и са типичният знак на завършека на епическата епоха и ускоряването на разпада на епическото съзнание и на колективистичното общество.
Когато общественото цяло се разпада, особено след като е било здраво, единно и изпълнено с хармония и съзидание, обстоятелствата мигновено се разбъркват и се превръщат в пречки пред начинанията на човека. То толкова е изтощено, че не му е възможно да поддържа вътрешните си сили достатъчно напрегнати, за да доведат начинанието до успешен край. А и самата личност вече е разколебана, усещаща около себе си, а най-вече в себе си ново напрежение, което я разконцентрира и изхвърля от верния път.
Предишната система, особено когато е епически напрегната и благодарение на това е придобила мащаб и социална енергия, вече е изчерпана и не е в състояние да се възстанови. Необходимо й е много време, за да се завърне в цикъла на колективистичното общество и да се изпълни с ново вътрешно подреждане и високи цели.
Състоянието на тази система, намираща се в преход към друг тип социална организация, й е органично присъщо. То е обективно необходимо и трябва непременно да се преживее, за да се подреди в целия процес времето и обществото да отвори пред своите членове нужните им възможности за пълноценна изява.
Сега обаче те са поставени на изпитания.
Епическото съзнание се разпада най-дълго и е живо, доста след като епическата епоха е приключила и настъпило друго време. Това предизвиква друга обществена драма, която се заключава в невъзможността мащабът на съзнанието да се хармонизира с разрушеното цяло. Съзнанието възприема света в целия негов мащаб и пълнота и смята, че предстои да се случи нещо голямо. А резултатът е доста по-малък от очакваното, защото нагласите при формирането на новата реалност са закърнели, а и обстоятелствата вече са поразили цялото и са му отнели енергията да преодолява трудности и да създава повече отколкото сега е възможно.
Остава носталгията по миналото, но носталгията винаги е деструктивна.
Все едно е къде наблюдаваме всичките тези процеси: дали в интелектуален или работнически кръг, сред млади или възрастни хора, в Родопите или по Черноморието, на село или в града. Дори е все едно дали сюжетът е исторически или от актуалното на писателя време. Идеологическото време в литературата е едно и също винаги и навсякъде. Това време се характеризира с висока напрегнатост на обществото, с нервност на персонажите.
Механичното подреждане на обществото и събитията са еднакви, защото писателят реалист вижда всичко това в реалността, която пресъздава. Но различни са пречките, които персонажите срещат, докато живеят в обществената реалност. И понеже пречките са различни, различни са и последствията.
Иначе общественият организъм, който литературата пресъздава, е устроен нормално и функционира съобразно правилата, по които едно общество функционира в подобни сложни условия.
2.
Всички персонажи в “Диви разкази” са епически цялостни, целеустремени и силни хора. Те са уверени в себе си, защото знаят, че са силни и никой не би ги спрял в тяхното неуморно постигане на цели. Повечето от тях са хора неуки, но са надарени с много съкровени знания. Знания за силата на целеустремения дух и необходимостта от промяна на живота. Но докато вървиш към целта, за да постигнеш щастието си, не ти е позволено да се колебаеш, съмняваш или да се отказваш. Времето е такова, че са нужни здрави и силни хора. И то толкова здрави и силни, че да не губят енергията си, докато се стремят към целта. Всяко колебание е вече отстъпление, губене на позиции и накрая отказ от целта. Героите на Хайтов страдат от тази болест на духа. Когато са на най-важната точка на изпитанието, те за миг се объркват, изплашват се от себе си и от онова, към което са тръгнали, и ги поразява слабост. И губят всичко.
Това е най-коварният резултат от разпада на епическото съзнание. Цялото се пропуква и се разрушава неудържимо. Не се знае какво ще бъде поразено при всяко следващо напрежение и каква ще е реакцията на индивида. Възможно някакъв безобиден жест, моментно, почти незабележимо колебание да затъмни погледа и грешката идва, за да обезсмисли цялата предишна борба, амбиция, целеустременост. В нормално време това не би имало толкова пагубен изход. Но сега, когато от човека си отива цяла епоха, последиците са фатални.
Разказът “Мъжки времена” е най-типичната картина на тази обичайна за времето човешка слабост на разпадащото се цяло. Този разказ пресъздава голямата драма на новото време. Външно тя прилича на смела авантюра, на приключение, на което са призвани “примитивните хора”, при които няма правила и норми, присъщи на “цивилизованите”. Затова е симпатичен поривът да отвличаш моми и да се налагаш в общество, в което доминира физическата сила. Това поражда други критерии за смелост, чест, принципност, вярност, любов. Примитивният бит не допуска нюанси, защото е управляван от силни чувства, неудържима воля и чест, които не търпят обиди и рани върху себе си. А когато ги получи, обидата е неутешима и жадува отмъщение.
И уж този свят е подреден, защото се основава на силна воля и установени неписани правила, а е уязвим, изпълнен със съпротива срещу тази правила, с възражения, които често променят досегашния му естествен ход. Жената не се подчинява на мъжа, а мъжът изпитва страх от жената и не може да я подчини на своята воля.
Друг показателен разказ е “Когато светът си събуваше потурите”.
Потурите са видимият атрибут на миналото, на дълголетната традиция, която повелява човек да се облича и обува по установен с векове начин. Това предполага и животът да му гарантира, че и тези, които ги произвеждат и продават, няма да бъдат подлагани на изпитания. Тяхната задача е да бъдат част от традицията и да се трудят за нейното продължаване.
Животът обаче има своите правила и винаги идва момент, в който промените настъпват.
Но сега те са много драматични, защото лишават хора от труд, производство, бит. Новото време идва със своята мода, правила, които са задължителни. Светът наистина си събува потурите, но какво идва с всичко това? Нормално е да очакваме животът да стане по-лек, по-красив и по-удобен. И той наистина става такъв. Но после?
После главният персонаж, търсейки с какво да се занимава, но и разбирайки, че не е в състояние да се съпротивлява, защото новото време е неумолимо и не прощава на тези, които го възпират, попада на новата си професия. Тя обаче не произвежда; тя забавлява, осигурява удоволствия и “лесни пари”.
Това носи новото време. Защото новата професия на главния персонаж е типична за това, което вече е дошло и ще определя характера на живота от тук насетне. Парите идват в голямо количество и са спечелени лесно. Било е нужно само човек да се досети и да тръгне животът по лесния начин.
Досетиш ли се, ти вече си друг човек и друго отношението към тебе. Ставаш успял човек и не си вече мъченик на тежкия труд. Сега е важно да печелиш много, да имаш пари, а как си ги спечелил, е без значение.
Понеже с потури пари не се печелят.
3.
Когато “Диви разкази” се четат повърхностно и само във видимата им страна, изглеждат като възхвала на морала и красотата на родопчанина, който се бори с природата, но и със себе си, за да изяви своите добродетели. Мащабът на картината, която писателят наблюдава, както и нейната красота и хармония, а и по предубеждения, породени от други автори и творби, всичко изглежда идеално, подредено, внушаващо доверие. Картината е величава, а човекът се е вписал в нея и проявява изконно добрите си качества. Той върши добро, защото е нравствен човек.
Но истинското четене отваря друг свят и този свят именно е истинският.
Той е пресъздаден в момента, когато излиза от миналото и се вписва в новото време.
Този свят е, така да се каже, примитивен. Така го наричат критиците, писали за “Диви разкази”. Но един човешки свят не може да бъде примитивен, щом в него живеят хора и те са се организирали в общество. Може да няма лукс или технически средства, нито изискани слова, но човешкият свят е винаги нормален и социален. Хайтов изобразява общество високо в планината, облечено и обуто, както винаги е било обличано и обувано, бедно и сурово като бит, но изпълнено със страсти, конфликти, амбиции. Тук се води социална борба между личности и съсловия за място в системата. За разлика от т. нар. “примитивен свят” тук борбата е и с хитрости, от засада; с нея обиденият търси сметка на този, който го е обидил, изместил, лишил от полагаемото му се, измамил го е и сега трябва да се възстанови справедливостта. Правото, което разрешава споровете, е обичайното право. Неговите правила и закони са неписани, но всички ги знаят и ги прилагат по един и същ начин.
Героите на Хайтов са честолюбиви и бранят честта си с цената на живота. Честта е най-високият критерий за нравственост. Този критерий задължава обиденият да се бори за себе си, като е длъжен да отмъщава за унижението. Няма прошка, защото злобата и обидата са толкова големи, че единствено отмъщението може да ги избави от тях. Човек остава непълноценен и не може да претендира за права и справедливост, ако не си отмъсти. На него винаги ще гледат с недоверие, ще му измислят обиден прякор, ще го натоварят с недоверие и той ще страда цял живот.
Обществото в “Диви разкази” е далеч от държавата. То се самоуправлява, макар че в него няма почти никаква йерархия на властта. Но тя не е и нужна, защото неписаните правила са точно изяснени и прилагането на наказания под формата на отмъщение или просто заради не спазване на тези правила не е произволно и не е от жестокост или липса на разум.
Този свят обаче вече се руши, разпада се, а времето му изтича неумолимо.
Отмъстителността все още го държи, събира го. Ако и тя отпадне и обществото сметне, че с други средства трябва да се дава възмездие, тогава нищо вече не би го съхранявало в това напрежение, което не позволява да дойде краят му.
Отмъщението изисква огромна духовна енергия. В него е съсредоточена цялата същност на човека на Николай Хайтов, неговата целеустременост и начина му на живот. Не само честолюбието си отмъщава, но и чувството за ред и спазване на правилата в обществения организъм. Когато човек отмъщава, той възстановява реда и съхранява традицията.
Обществото в “Диви разкази” е малко и нищо в него остава скрито за членовете му. Затова когато един отмъщава, отмъщава цялото село, което не позволява никому да своеволничи и да пренебрегва установения ред и йерархията му.
Всички членове на това общество са самостоятелни и независими едни от други хора. Те не действат по някаква обща воля, доминираща над цялото, а всеки поотделно намира своето място и го защитава. Това ги прави самостоятелни и в известен смисъл горди, че могат да се справят с врагове и противници, но от друга страна изостря тяхната чувствителност и подозрителност. Те не знаят какво ще се случи в следващия миг, затова са и напрегнати.
4.
Николай Хайтов създава впечатление, че неговите персонажи решават лични психологически проблеми. Но всъщност тези проблеми са изцяло социални, политически дори, доколкото се отнасят до целостта и функционалността на обществото. Те са доволни от такъв тип общество, приемат установения ред и морал, съобразяват се с тях, но реагират само тогава, когато самите са засегнати, наранени, уязвени, лишени от нещо, което смятат, че по право им принадлежи. Те не мислят за обществото, за неговата сила и енергия, за това дали изпълнява функциите си на организатор и обединител на членовете и и за неговата самостоятелност. Тези, които живеят за себе си, не гледат какво е състоянието на обществените дела. А и то не съди, не укорява, не се намесва пряко в живота на отделните човеци.
Това е особен вид индивидуализъм, все още неосъзнат, а само породил усещане за собствената сила и способност сам да отстояваш правата и свободата си. В нито един разказ не се проявява стремеж заедно да се направи нещо, да се изгради, построи с общи усилие за общото благополучие. Може някой да се старае сам да прокара пътеки, да облекчи общия живот, но то е повече проява на лична воля и доброта, отколкото да е осъзнат подтик към утвърждаване на общия живот в нови рамки и правила. Затова и другите (особено властта) гледат на тези постъпки с подозрение. И то не защото хората не вярват в добротата на другите, а защото тази доброта просто не се вписва в неосъзнатия индивидуализъм. Тя нарушава общото спокойствие и неписаните правила (разказът “Пътеки”).
Тук не е много редно да се свързва реакцията на властта с бюрократичните й нагласи, които я правят недоверчива изобщо към свободния човек, решаващ сам да действа и върши добро. Не, по-скоро това едно нормално противоборство, породено именно от неосъзнатия индивидуализъм, който вдъхва на човека повече свобода. Но не за лична изява и проявление на личните способности, а за желание нещо да се върши заедно, за да има полза за всички. В такъв случай властта не се разпростира върху подобна лична воля. А това вече е знак за пълен разпад на цялото и за освобождаване при разпада на огромна социална енергия. Тази енергия се афишира по различен начин и в различни случаи и обстоятелства. Но като цяло е неудържима и не може да се контролира.
Разпадащото се цяло винаги освобождава огромна енергия и тази енергия е толкова по-мощна и трудно управляема, колкото по-обемно е цялото и колкото по-добре е било организирано, преди да започне разпадът. Разбира се, тези величини са трудни за измерване, но общата маса се забелязва в различните й съществувания и действия. А те могат да бъдат преценявани според това как са пресъздавани от литературата.
Николай Хайтов, а и литературата ни от 60-те години на ХХ век свидетелстват за процеса на разпад на епическото общество с неговото епическо съзнание. Цялото поколение, което създаде тази литература, пресъздава въпросните процеси и изразява обществените идеи на това време.
Силата на разпада в разказите на Хайтов е все още индивидуална, необходима на личността да докаже себе си, да отстрани несправедливост или да установи някакъв нов ред, свързан с неговото присъствие и умение. Тя понякога е и протест, но самият протест не е толкова отчетливо изразен. По важно е, защото личността е събрала свои собствени сили в себе си, да се изрази личната воля и правото да доминира в дадена ситуация. На хората от това общество, понеже и не са осъзнали още своя индивидуализъм, е по-лесно така да постъпват. А амбициите им са все още свързани с личното “аз”, а не с необходимостта от обществени изменения. Разпадащите се части все още се идентифицират, за да се види кои са техните идентификации. После процесите ще продължат, ще стават все по-мощни и неудържими и ще се насочат към социалните трансформации и подреждането по нов начин на обществото.
Разпадът на цялото обикновено започва и се усилва именно по този начин. За него е важно да се обособи личностното съзнание на новия “аз”, който е самолюбив, ставащ все по-силен и непокорен. Непокорството е знакът, че личността се отделя от обществото, не признава неговите правила и претендира за повече влияние и власт, произтичаща от собствената й сила.
В “Диви разкази” този знак се подчертава достатъчно категорично – особено в сравнение с другите писатели от поколението на 60-те години. Но той просто пресъздава и изразява по-късен етап от обществените процеси, когато те са вече доста напреднали.
5.
В книгата има два разказа, които са сякаш извън нейните идеи: “Дърво без корен” и “Козият рог”. Но те също изразяват състоянието на обществото и показват тенденциите в неговото развитие. В останалите разкази обаче се развива една теза, а в тези два – друга. Тя е важна и болезнена в реалния обществен живот – особено от разказа “Дърво без корен”.
Другите писатели от поколение се занимават повече с темата за миграцията в нейния вариант на преместването на човека от село в града и поставянето му в необичайни за него условия. 60-те години на ХХ век тази тема е съвсем реална и дори болезнена за българското село. Макар че ще я срещнем още у Вазов, а след това и у Елин Пелин. Тя не е тема единствено на кооперирането, а е тема на обуржоазяването на българското село и превръщането му в средище на нова индустрия и печалби. Поради това селянинът губи досегашните си функции и качества и престава да обича земята, която вече е инструмент за индустриално производство.
Историята в разказа “Дърво без корен” е тематично по-елементарен и не толкова драматичен. Героят се е преместил да живее в София при сина си. Домът на сина му е хубав, просторен, удобен и разположен на хубаво място в столицата. Мечта за всекиго! Но героят не е доволен, защото е на чуждо място и е принуден да се наглася по устройството на собствениците му.
У нас битува правилото, че домът на децата и дом на децата и за родителите им все пак чуждо място, в което си длъжен да се съобразяваш с установения ред. Обаче домът на родителите е дом и на децата и те са в правото си да се държат напълно като у дома си, както и да променят онова, което не им харесва. Това създава неудобства, които не могат да бъдат преодолени, камо ли напълно отстранени. Затова стария човек се чувства като на чуждо място и настоява да се завърне на село, където е истинският му дом.
Конфликтът на стария баща с неговите деца е външно съвсем безобиден и маловажен. За такива нещо лесно се постига разбирателство. Оказва се обаче, че именно за такива нещо разбирателството е невъзможно да се постигне и двете страни да живеят в мир и хармония.
Почти е невъзможно човек да се пренагласи и да заживее по напълно различен от досегашния начин с хора, които не са от неговото поколение, а условията за живот по нищо не напомнят на някогашните. Може сега да е по-удобно и по-лесно, но за свикналия със старото е много неудобно. Навикът създава начина на живот. Новите навици обаче не се формират лесно и бързо, но предизвикват тежки преживявания и дори драми.
Начинът на живот е свързан с удобства, но те не са най-важните, когато става дума за промяна на условията и са изграждане на нов дом, нова среда, нови отношения с нова йерархия и подчинения. Дори за необходимост от ново говорене. Този проблем е все още личен и всеки сам го решава според възможностите и условията, в които живее. И все още не продукт на миграцията, която буквално опустошава българското село. Но жертвите на тази миграция си траят и бързо се приспособяват. Но се приспособяват хора в положението на героя на “Дърво без корен”.
Какво обаче означава “дърво без корен” и неговата опозиция “дърво с корен”? Ние много често употребяваме тези понятия, които са се превърнали в категории на националната ни философия на бита и битието. Те придобиха силна популярност през 60-те години, когато започва масовата миграция от българското село и то се обезлюди, промени характера си напълно и дори материалния си облик. Тогава много се говореше, а и сега също се повтаря, че не бива да прекъсваме корените, че трябва постоянно да се връщаме към тях. А един от най-добрите и художествено силни и въздействащи сборници на това време е “Корените” (1967) на големия наш писател Васил Попов.
Става дума, без съмнение, за духовните ни връзки с рода, с традициите, с историята и нашите предци, които не бива да се прекъсват, защото тогава развитието на личността, а и на обществото получават неочаквани обрати и се изпълва с не предсказуемост и рязко обеднява и дори се и изражда.
Това е така по принцип и се доказва от опита на историята. Резките промени, резките обрати в движението на обществото и нацията са твърде рисковани и почти изключват формиране на традиции и съдържателност. Коренът е метафората на цялата система от ценности, която не бива изоставяме, и към която, ако физически сме се отдалечели, трябва да се завръщаме.
Едно дърво обикновено бързо умира, ако бъде пресечен коренът му. Но и коренът изсъхва, когато бъде отсечено стъблото на дървото. А и да не умре, един корен без дърво с клони, листа, ствол, нищо не е. Дори не се вижда.
Всъщност, точно това учи българската литература от тези години, което критиката елементаризира като “прекъсване на корена” или необходимост от “завръщане към корена”. Тя доказва как селото умира и перспективата не е да се съхрани или възроди, а да се превърне в нещо друго, което да го наподобява, ала не е същото. Това изводът на сборника “Корените” и на последвалия го “Вечни времена” на Васил Попов, а и на творбите на Йордан Радичков, Николай Хайтов, Ивайло Петров, Дончо Цончев, Георги Мишев, Димитър Вълев, и другите наши писатели.
В разказа “Дърво без корен” старият човек наистина е откъснат от корена си с физическото си преместване в София в дома на своя син. Но той е “без корените си” и на село, където е домът му. Защото селото е друго. Той именно защото селото е различно отива у сина си да живее, защото самотата ще го унищожи бързо. А в София ще има кой да полага поне непосредствени грижи и му осигури дом, стая, храна, условия. Той си мисли, че като се завърне на село, всичко ще започне отначало и там ще намери своя истински свят. Но нали сам вече е немощен, останал е без другари и близки, битът продължава, но вече без него, защото е излязъл от живота. Какво ще му помогнат корените, които са отсечени. Те не се виждат – може и да са живи, но каква полза, когато не подхранват дърво, не му дават живителни сокове. Такъв намек поне прави писателят.
6.
В “Козият рог” темата за отмъщението придобива друг мащаб. Турчинът Дели Мустафа, пъдарин от Еркеч изнасилва жената на Караиван. Жената “от страх и мъка загубила ума си и когато мъжът й се завърнал, заварил я обезумяла”. От тук насетне Караиван приема отмъщението над насилника турчин за свой начин на живот. И не само, но и променя съдбата на дъщеря си Мария и я прави мъж, който убива турци. Но възможно ли е заради отмъщението една жена да се превърне завинаги в мъж и да не се подчини на своята природа. Природата е по-силна от волята на бащата!
Историята в разказа е потресаваща! Дори изглежда невероятна.
Отмъщението започва като отговор на насилие и поругаване. Обидата е незаличима, но и трагедията е неописуема. Те са толкова големи, че Караиван скъсва напълно с досегашния си живот и се посвещава на възмездието, което смята, че дължи с всички средства над този, който го е поругал.
Караиван е човек с друга сила, която е придобил в трагедията си.
Тази сила го прави не просто отмъстител, а борец срещу системата, която позволява хората от властта да правят каквото си поискат с тези, които са й в ръцете. Няма кой да спре злодеянията, да въведе ред и спокойствие и, най-важното, да накаже злодеянието и злодея. Но злото не може да остава незабелязано и ненаказано. Тези, които го вършат за своя наслада и удоволствие, трябва да знаят, че това не им е позволено.
Затова Караиван натоварва малката си дъщеря да се превъплъщава в мъж и с козия рог да убива всеки, който си позволява да безчинства и да измъчва поробения народ.
Робът се е освободил от оковите и дръзва да се изправя срещу поробилия го, да го възпира и дори да го наказва по най-строгия начин.
Преображението на Мария, което Караиван е решил да извърши, е просто нечовешко. Да накараш едно малко момиче да се чувства момче и мъж, за да отмъщава с убийства за смъртта на майка си, е преодоляване не само на природата, но и на морала и свободата. Авторът на описва какво е преживявало детето, но разказва за ужаса, който са изпитвали османлиите, и радостта на българите, че се намира човек, изразяващ тяхната воля за свобода и възмездие над поробителите.
Никой нравствен и по човешки емоционален човек не е в състояние да изтърпи такова огромно психологическо, а и нравствено натоварване, както изтърпяват Караиван и неговата порастваща дъщеря. Отмъщението би трябвало да донесе удовлетворение и свобода, но то още по-силно поробва душите, които не издържат изпитанието. Жената в Мария се събудила и тя се влюбила. Това е вече краят на тази страшна история. Но тя все пак още малко продължава: Караиван убил мъжът, когато Мария обикнала.
Все пак историята е разказана от самия Караиван в изповед пред монах.
Думите на стария монах “Много неправди, а една Мария! Затуй не се е оправил тоя свят!” оправдават историята и опрощават отмъщението като борба срещу неправдата и мъките на хората.
Но дали е така…
“Диви разкази” свидетелстват, че разпадът на цялото произвежда необходимата за последващото конструиране на новото цяло, а и за да се извърши смяната на епохите. Настъпва ново време, идват нови хора, установява се нов морал и нов ред.
Свидетелството на “Диви разкази” е автентично и то трябва да се чете именно като такова свидетелство…
