Емил ЕНЧЕВ
Щом има движеща се сянка, значи има светлина и няма никакво значение дали сянката е озарена от луна, или от слънчева светлина, която е преминала през душата на поетесата Ели Видева. Стиховете ѝ са обкантени със сложна метафорична рима, но въпреки това се възприемат лесно от любителите на словесната изящност. Поезията на Ели Видева не робува на сантименталните римушки, където прилагателните се смятат за метафори. Тя е творец, който от години е стъпил здраво на земята и затова сътвори две красиви поетични сбирки – „За няколко живота“ и „Вечност колкото троха”… Но вечността не се крие в черупка от орех. Тази вечност, дори и колкото троха, се крие в историята на България. Затова стихове като „Площад“ и „Поезия“ силно ме впечатлиха. А стихотворението „Настинарка” е живият образ на самата поетеса – вечно борбена и вечно недоволна:
Огън дайте – нека ме овъгли,
нож ми дайте – към Балкана гледам.
Сама от чеиза ще си взема
бяла риза. Може да потрябва…
Красиво метафорично хрумване за готовност и саможертва. Ели е готова да се бори срещу всички врагове на народа, затова взима бялата риза от чеиза, за да превързва кървящите душевни рани, нанесени ѝ от живота.
Харесаха ми и посвещенията на Ели – към своите колеги Николай Табаков, Димитър Гечев, Усин Керим… Тези стихове с посвещения разнищваш душевния ѝ женски мир и доказват вещината на нейното можене в поезията.
Ели Видева е най-истинска в своите едностишия, защото там са събрани мъдрост, любов и болка. Там е скътана ранимата душа на поетесата, която от години търси знака на добротата човешка:
Памет
Те някога строяха къщи.
Сега от некролозите ги пазят.
До тях виси табела:
„Продава се”
Или пък:
Сълза в потока.
По него стигна до морето.
И го вгорчи.
Метафорична констатация – за сълзите народни, които стигнаха чак до морето, за да го вгорчат, но не и до „съвестите” на властимащите, останали слепи и глухи за народната мъка…
Това е поетесата Ели Видева, която страда за всеки отронен лист от гората на календара – живот. И която търси своя лист на живота, изпъстрен с радости и болка, но истински и съвсем по човешки преживян. Защото той, животът, ни е даден „само да извикаш”, както пише Борис Христов. А Ели претвори стихове за няколко живота!

