Продрум ДИМОВ
ВРЪХ В СЪВРЕМЕННАТА НИ ЛИТЕРАТУРА ЗА ДЕЦА
В паметта ми още не е отминал онзи вълнуващ Първи май на 1950 година, когато цялата първа мъжка гимназия в Пазарджик беше опънала ст редици на ул. „Сан Стефано” за предстоящото участие в поредната традиционна първомайска манифестация. Всички – учители и ученици – бяхме обзети от обичайното за онова време празнично настроение, което се подклаждаше от енергичните маршове на училищния духов оркестър, ръководен от учителя ни по музика и пеене Георги Наумов.
Общото ни въодушевление показваше своите градуси и трескавите ни погледи се впускаха към училищния вход, откъдето очаквахме да се появи директорът ни Минко Минков, придружен от учителската колегия. Неочаквано обаче музиката извиси гръмогласно тържествен марш и погледите ни уловиха тържествуващ гимназиалният флаг, живнал гордо в яките ръце на рядко красивия и строен знаменосец Атанас Цанков, придружаван от двамата негови напети асистенти Величко Кратунчев от с. Лесичово и Николай Николов от Пазарджик. Този ден отброяваше и последните школски дни на знаменосеца, който се радваше на заслуженото уважение на учители, ученици и на голяма част от гражданите.
Това е един от ярките ми спомени, с които Атанас Цанков се е заселил в мен от пребиваването ми в гимназия „Иван С. Аксаков”. Този триумфиращ финал отведе още същата година младия Цанков в студентските аудитории на Софийския университет „Св. Климент Охридски”, където през 1954 година завърши успешно любимата му специалност – „Българска филология”.
И натрупал солидни знания, той се посвещава на учителската професия. По примера на голямата литераторка от Пазарджик Люба Войводова, той не преподаваше, а се раздаваше, съпреживяваше автори и произведения, развеждайки своите ученици из дебрите на литературната класика. Неговите уроци по литература се превръщаха в истински празници по време на учителстването му във Велинград, Пазарджк и София, където през 1972 г. се раздели с последните си възпитаници от столичното 18 училище.
А две години по-късно се появи на бял свят съавторската му книга „Лъчезар Станчев”, последвана от „Райна Княгиня”/1976/, „Младен Исаев”, съавтор /1977/, „Светулка пътя ми избра” /1979/, “Сказание за великото начало” /1980/ и много други.
Вродената му обич към децата и честото завръщане към детските и юношески преживявания го заставят да обрече перото си на малчуганите, без, разбира се, да загърбва творчеството за възрастни. И плод на тези знания са първите му произведения с подобна сюжетно-тематична насоченост: „Детска планета” /1982/, „Щурче в тролея” /1986/, „Бележки с грешки” /1088/, „Баба Марта и братята ѝ”/1992/ и много други. На изключителен интерес сред децата и днес продължават да се радват: „Весел Великден”, „Стихотворения и гатанки” /1992/, „Смешни приказки”, „Дядо Мраз и Дядо Коледа”…
Погълнат от романтиката на детските преживелици, той насочва своя талант към тематичното обогатяване на творчеството за деца, пренасяйки преживяванията им в гората, сред природата. Така се ражда забележителната му оригинална поредица: „Горската болница” /1994/, „Горската детска градина” /1994/, „Горската поща” /1994/, “Горската аерогара” /2000/, “Горската телевизия” /2000/. С тези нови творчески търсения Атанас Цанков стана родоначалник на ново тематично направление в детската ни литература.
С течение на времето талантливото перо на Атанас Цанков го нареди сред значимите имена в родното ни литературно пространство. Но не бива да го разглеждаме само с водещото му присъствие в сферата на детската литература и нейния възход в епохата на социалистическа България. Той впечатляваше и с високохудожествени творби в поезията за възрастни. През 2002 година поетът издаде внушителен сборник от стихове и поеми „Насаме с годините”, посветен на 70 годишнината му. Това заглавие е своеобразен негов творчески Олимп и разкрива цялата му човешка, нравствена и философска същност. В това произведение авторът остава верен на класическия поетичен инструментариум, подходил е с откровен пиетет и подчертано чувство за отговорност. На места стихът му се задъхва, питискан от връхлетелите ни социални и политически неправди. Будната му съвест не може да понесе погубващото го безчестие:
Че в позора нечист,
е който грозно живея,
аз се правя на луд,
за да не полудея. /”Душа назаем”/
В стиховете му, както виждаме, присъства съвсем естествено и категоричното отрицание на вкоренената демагогия, на фалша и лицемерието, които разяждат необезпокоявани и безнаказано нравствените устои на съвременното общество. Той не може да се примири,
Че още безпосочен е живота –
не е изнесен кръста на Голгота.
Не е роден Спасителят Христос
и нагъл грешник в църквата е гост.
Поетичната душа на Атанас Цанков не остана чужда и на музикално-песенното творчество. Неслучайно художествено-естетическата стойност на негови стихове привлича погледите на наши композитори, които ги обличат в мелодични одежди и са заселени завинаги в родната ни песенна съкровищница. Негово дело е и либретото на детската опера „Златната колесница”, сътворена от Парашкев Хаджиев.
Пишейки тези редове, ме навестяват и моите лични контакти с поета. За жалост, в забързания ход на годините те имаха твърде епизодичен характер, защото, погълнат от домашни грижи, служебни ангажименти и творчески увлечения, рядко отскачаше до родния си град. А и изключително скромен като човек, той никога не се е самопредлагал за участие в местния духовен живот, но се отзоваваше за литературни четения и срещи с местната културна общественост. Те обикновено ставаха в пазарджишкото читалище “Христо Ботев”, намиращо се в квартала, където е израснал и от който е поел по големия път на литературното творчество. В случая ми се струва, че трябва да отдадем дължимото на ревностния краевед Александър Арнаудов, близък съкварталец, който полагаше много усилия, за да прибщи творчески Атанас Цанков към родното си място.
Като земляк на този изключителен писател изпитвах към него безкористно и сърдечно приятелство. Чувахме се по телефона и си уреждахме срещи в кафенето, намиращо се в подземния етаж на Столичната библиотека; в големия ресторант на столичния площад „Света Неделя” или в редакцията на вестник “Другарче”. По принцип той винаги е проявявал интерес към духовния живот на Пазарджик, но повече обръщахме внимание на личните занимания и на състоянието на националното ни литературно битие. При една от срещите ни през 2006 г. в София се оплака, че в условията на необузданите социални сътресения все по-рядко се настройвал да сяда пред белия лист. А липсата на настроение и безделието ужасно го потискаха и гнетяха. Но все пак успяваше да съхрани твореца в себе си. Подаряваше ми новоизлезлите си заглавия, които винаги посрещах с интерес. Даже написах и публикувах скромни рецензии за книгите му „Насаме с годините” /2002/ и „Битие и питие” /2010 година/. По-късно, след кончината му, публикувах и по-обширен очерк за поета в моя сборник „Резонанси”.
След като се запознах с доста обезпокояващото му „Битие и питие”, усещах, че това е предзалезно произведение. А то бе писано през последните му 3-4 години, когато беше заболял от неизлечима болест и полагаше сетни усилия за своето оцеляване. За жалост, съдбата беше вече отброила последните дни от неговия земен път. На 12 ноември 2010 г. поетът си отиде от този свят. С него сякаш си отид епоха от най-новата история на детската ни литература.
Надявам се да бъде беззалезно човешкото му и творческо дело, което обогати родната ни духовна същност.
