Продрум ДИМОВ

ДА СИ СПОМНИМ ЗА АВТОРА НА „МИЛА РОДИНО“

 Името на този забележителен възрожденски учен и творец с висок интелектуален ръст ме е вълнувало в течение на десетилетия и това ме караше да търся пътища към неговия недостатъчно познат житейски и творчески свят. Преди години попаднах на старо издание за него, написано от неговия старателен биограф – Стоян Аршинков.  Страниците на този изследовател наистина ме потопиха в малко известното, но твърде стойностно житейско и духовно битие на позабравения, и то незаслужено, съзидател на духовна следосвобожденска България. Това ме настрои на патриотична вълна и написах скромен очерк за човека, потънал в недопустимо забвение. Моята публикация във в. „Български писател” се срещна радушно от читателската общественост, не закъсняха и първите ласкави отзиви за нея. За съжаление, в днешното бездуховно време името на Цветан Радославов нищо не говори все още на милиони наши съвременници у нас, в това число и на стотици хиляди българи с висш  е образование. Жалко, срамен факт за топяща се България в началото на ХХI век.

Именно този опасен нравствен и интелектуален упадък ме застави да се възползвам от поменатата немаловажна годишнина и да застана отново пред белия лист, за да напомня на нашите съотечественици, че трябва да поставяме на най-високия български пиедестал нашите застрашени национални  ценности. С риск да досаждам на някои самонадеяни привърженици на новата ценностна система, за които светая светих са само парите и властта, ще се опитам да ви припомня някои по-значими страници от живота на този именит наш предшественик.

Цветан Радославов е роден на 19 април 1863 г. в Свищов, където израства и се възпитава в заможно и будно възрожденско семейство. Негови родители са Паунка Христаки Павлович и Георги Хаджиденков. Бащата на майка му, Христаки Павлович, полага основите на славянобългарското образование в крайдунавския град. Единият му вуйчо, Николай Павлович, е първият български художник с академично образование. Националната художествена академия носи неговото име. Малкият Цветан има завидно детство, благодарение на богатия си род и деен дядо Цвятко Радославов, който осиновява майка му след ранната смърт на известните ѝ родители. Така бъдещия автор на българския националнен химн ще остане завинаги с името на своя добър дядо.

Поел от живителния духовен въздух на родното си място, младият Радославов учи в Априловската гимназия на Габрово, където се откроява с влечението си към точните науки, изкуството и музиката. След това продължава учението си във Виена, където през 1884 година завършва класическо образование, а по-късно през 1897 година – и философия в Лайпциг. Там защитава магистърска степен по изкуствата и междувременно през 1885 година се завръща в родината си, за да участва като доброволец в Сръбско-българската война. За жалост, не може да изпълни своя патриотичен дълг към нападнатото Отечество. Военната комисия е смутена от късогледството му и не му разрешава да воюва срещу нашествениците.

Тези напрегнати до краен предел драматични мигове може би бележат един своеобразен апогей от живота на пламенния родолюбец и голям българин. Мълниеносната тревожна новина, че сръбският крал Милан, подстрекаван от Австрия, е нахлул вероломно с армията си в територията на току-що обединена България, вдига мигновено на крак българските студенти от университета на Средна Европа. Те са вбесени от безумието на безразсъдните западни съседи, напускат веднага уютните аудитории и, без да мислят за риска, който поемат, хващат първия възможен параход от Виена и потеглят към изпадналото в беда Отечество. Те нямат търпение, жадуват час по-скоро да се озоват на бойното поле, за да накажат наглите набези на врага. Ентусиазмът е неописуем, сърцата преливат от жажда за разправа и за вразумяване на нападателите. Духът набира все по-голяма скорост. Бойкото настроение прехвърля всякакви граници, когато навлизат в български териториални води и чуват възторжения глас на Цветан Радославов, който запява „Горда Стара планина…”. Подсказва им думите, всички се включват дружески и подемат крилатата огнедишаща мелодия на „Мила Родино”. Велики сюблимни мигове! С тази песен, родена сякаш спонтанно, тези млади българи се хвърлят в безмилостен бой, без да се страхуват от зловещата песен на куршумите. Но така е, когато над всичко стои съдбата на Отечеството. Мигове – неповторими уроци по патриотизъм, който, за съжаление, сега е на изчезване.

Така се ражда тази вечна като времето голяма българска песен – флагман на всички родни патриотични песенни заглавия. Едва ли някогашният ентусиазиран български студент е очаквал, че тази песен ще се радва на такова дълголетие, та даже един ден ща зазвучи като национален химн на родината му.

Интересът към това необикновено произведение още в миналото е бил значителен, особено при неговото възникване. По този повод и до днес продължават да битуват различни версии. Някои изследователи ни внушават, че песента се е родила спонтанно, което здравият разум не може да приеме. Колкото и да е било възпламенението от патриотичното настроение, то едва ли е в състояние да се изрази изведнъж в подобен рядко вълнуващ текст, облечен в такива патетични музикални одежди. Очевидно, текстът и мелодията са сътворили от автора им преди това в Лайпциг. А той музикално е бил много добре подготвен, свирел е на пиано и цигулка. Да не говорим за пиетета му към художественото слово, наследен от интелектуалната атмосфера, а която израства през детските си години в Свищов. Ровейки се из творческата история на песента, се натъквам на изследователски твърдения, които се опитват да ни докажат, че подтик за написването на текста е чешкият химн „Къде е домът ти”. А музиката била повлияна от мелодиката на популярното Свищовско хоро. Но тези изводи не напускат обсега на обичайните хипотези, лишени от конкретни доказателства, целящи да омаловажат авторските дарования.

Тази скъпоценна рожба на родното ни песенно изкуство е публикувана за пръв път през 1895 година. Днес в научния архив на БАН се съхранява като неоценим праобразът на „Мила Родино”, изпята през 1926 година от проф. Иван Димитров Шишманов – филолог, писател, съгражданин, връстник и близък приятел на Цветан Радославов.

Но да обърнем лентата назад. Дълбоко огорчен от медицинските власти, че е лишен от възможността да защитава името и честта на скъпото си отечество, Радославов е принуден да тръгне, макар и с неголямо желание, към Виена, където трупа знания по история и славистика. Той е един от тримата българи заедно с д-р Кръстьо Кръстев и Никола Алексиев, които са защитили доктората си при бащата на съвременната научна психология Вилхелм Вундт. Завоювал завидна за времето интелектуална подготовка, той е поканен настойчиво да преподава в австрийската столица, в Прага и Лайпциг, но отхвърля категорично предложенията и се връща в България, за да стане един от духовните строители на новоосвободеното Отечество.

Учи младите си съотечественици на западни и древни езици, психология, етика и логика. В началото започва работа като учител и библиотекар в Априловската гимназия В Габрово. По-късно преподава в Русе, след което се установява в София. Дълги години е учител в столичните Първа и Трета мъжка гимназия. С невероятната си културна ерудиция печели симпатиите и признателността на сотличната общественост. Името му на интелектуалец от висок европейски ранг нашумява и в правителствените среди. Не случайно получава предложение за постъпване на работа в Софийския университет, но той категорично заявява: „Не желая да преподавам в университета на Княза!”.

Паралелно с това остава верен на отколешното си увлечение да шества ненаситно из областта на изкуствата. С неукротима любов посвещава свободното си време на занимание с живопис; прави опити в дърворезбата и иконописта; пише поезия и обогатява сбирките с нумизматични, археологически и етнографски предмети.

Но, така или иначе, годините минават, ала не угасва интересът му към първата негова поетично-музикална рожба. В училище колегите му  неведнъж напомнят за нея, опитват се да я изпълняват на цигулка и пиано, а той слуша, но не всяко изпълнение му харесва. Родителят на творбата не се стърпява понякога, грабва цигулката и им показва как трябва да звучи тази скъпа на сърцето му песен. Проявява изключителна изисканост и я изпълнява по аранжимента, осъществен на времето от известния наш композитор Добри Христов.

Посветил се всеотдайно в служба на любимото си отечество, Цветан Радославов, работи неуморно за неговия духовен просперитет. Плод на неговите творчески усилия са стойностни книги и публикации. За жалост, отдаден изцяло на интелектуалните си занимания не успява да създаде семейство, а силите му се изчерпват и през 1931 година големият българин си отива от този свят, завещавайки на българските поколения своето неоценимо човешко и творческо дело. А то не умира, остава да живее и с неговата скъпа, най-българска песен „Мила Родино”. Върната отново на живот за всички българи песента възкръсва с всичката си красота и могъща мелодика, изключително завладяващо патриотично въздействие през 1964 година.

На да се пренесем отново към новите страници от творческата история на това песенно чудо. Спомням си, при едно от поредните ми отскачания до София в началото на 90-те години, се отбих в писателското кафене на ул. „Агел Кънчев” № 5. Още с влизането погледът ми ненадейно улови помръкналата физиономия на Георги Джагаров, седнал сам в един ъгъл на това свърталище на пишещите братя през онези години. Наоколо всички маси бяха заети, но поетът от Сливенския край стоеше осиротял, като прокажен, и малцина се решаваха да му правят компания, защото довчерашният властелин беше низвергнат от самозабравилите се знаменосци на демокрацията. А той се чувстваше  изхвърлен, сякаш вече никому ненужен и жадуваше за събеседници. И въпреки, че никога не съм се докосвал до него, без много да му мисля, седнах до него. Подир малко се присламчиха и други „смелчаци”. Нашето приобщаване неусетно го поободри, изражението му просветна, благодари ни за съпричастието в този момент и ни върна към някои интересни спомени от крилатото минало. И без някакво насочване от пришълците, отпусна глас и ни заразказа как е възникнал националният не химн. „Извика ни един ден Тодор Живков при себе си двамата с Димитър Методиев – подзе той с освободен от смущение глас – и ни възложи да подготвим текст за нов национален химн.” Предложението му ни дойде като гръм от ясно небе, но можем ли да откажем на Първия…

Затварят се поетите в един апартамент, в който са им създадени максимално благоприятни условия за творческа работа. Ровят се именитите ни творци на мерената реч, прехвърлят стотици текстове, нахвърлят някои поетични наблюдения, но не им харесва измисленото. Живков се интересувал как върви работата и като усетил, че машината е закъсала, предлага им да помислят върху песента на Цветан Радославов. На 26 юни 1964 година гостували със съветския посланик в Сливен. Там били поканени на концерт, на който прозвучала тази песен и много го развълнувала. Не се стърпял и пожелал да се срещне с хоровия състав, като помолил изпълнителите да я изпеят още един път. Пламнал от удовлетворение, благодарил им и духовито подхвърлил: „Ето песен за нов национален химн!”.

Идеята е приета от двамата творци. Текстът е преработен, като се запазват първият куплет и припевът. Прибавя се ново идеологизирано съдържание, което по-късно е изхвърлено.

Имало проблем обаче по музиката. Петко Стайнов, член на комисията, не приема еврейска песен да звучи като мелодика на български химн, но останалите композитори от комисията не се солидаризирали с техния колега от Казанлък. Направена е допълнителна хармонизация от Филип Кутев и Александър Райчев… И на 9.IX. 1964 г. песента е обявена за национален химн на Народна Република България.