ОМЪЛНЕНИТЕ ТРЕВИ НА СВОБОДАТА
Отдавна са открити способите, с които измерваме времето, разчленяваме го и правим опити да го направляваме. Делим го на секунди и часове, дни и месеци, години и векове…
Век и половина ни разделят от Априлското опиянение на 1876 година, когато бунтовните пожари озаряват средногорските и старопланински ридове, Тракия възпламеняват и обжарват северните родопски склонове.
Решението за всеобщо въстание срещу Империята-поробител е взето в непристъпната панагюрска местност Оборище. Първият революционен изстрел оглася тишината на Копривщица, а Панагюрище се преражда в столица на десетдневна свободна република с привременно правителство и президент, със специално ушити униформи и с черешова артилерия. Сформирана е хвърковата конница, понесла знаме, върху което младата учителка Райна Попгеоргиева извезва възхитителните слова „Свобода или смърт“. Нито един панагюрец и не помисля да отстъпи или да бяга от своята отвоювана средногорска родина. Всички приемат с драголюбие напусналите и подпалили домовете си жители от съседните села. Всички целокупно жертват имот, драгоценности и живота си дори, за да добият съотечествениците им политическа и духовна свобода. Революционният пожар обхваща героичните Стрелча и Клисура, трагичните Перущица и Батак, десетки още градчета и села български…
Кратка е радостта. Трае само десет дни, последвани от жесток погром и неизброими жертви. Освирепелият османски аскер, снабден с Крупови оръдия и придружен от хилядна сган черкези и башибозуци, напада зле въоръжените въстаници, бранещи беззащитни старци, жени и деца. Без разлика на пол и възраст са избити зверски повече от 30 000 българи. Сведенията на руския консул в Одрин Алексей Церетелев са още по-страшни. Над 75 000 е броят на убитите, ранените и прогонени от родните им места, унищожените и опожарени села са повече от 200! И повече от цинично звучат откровенията на английския посланик сър Хенри Елиот, когото цариградските българи молят за закрила. Със сдържана невъзмутимост им отговаря, че съчувства за жертвите, но какво били няколко хиляди убити християни и няколко хиляди убити мюсюлмани врху фона на сложната световна политика?!
Акредитираните в османската столица чужди дипломати са безсилни да променят случващите се безчовечни безумия и само уведомяват за тях правителствата си чрез дипломатически ноти и посредством журналистически статии. По предложение на британския външен министър Едуард Дерби е съставена анкетна комисия за разследване на престъпленията, извършени при потушаването на Априлското въстание. Тя се състои от: американския военен кореспондент Джанюариъс Макгахан, генералния консул на САЩ в Цариград Юджийн Скайлър и първия секретар на английското посолство там Уолтър Беринг. Макгахан се възхищава от предприемчивостта и интелигентността на българите, от високата им образованост и религиозна търпимост. Той изпраща покъртителни кореспонденции за видяното в Батак – събрани са сякаш в едно деветте кръга на ада – 5000 трупа на беззащитни и невинни българи. Публикациите карат опозиционния лидер в Англия Уилям Гладстон да застане срещу управляващите консерватори начело с Бенджамин Дизраели, опитващи се да скрият ужасяващата истина. През септември 1876 г. Гладстон публикува памфлета си „Българските ужаси и Източният въпрос“, отпечатан в брошура, чийто тираж достига 300 000 екземпляра и е изкупен за броени дни. А на 23 декември същата година в Санкт Петербург пред българските емисари Марко Балабанов и Драган Цанков руският император Александър II, познат на света като Царя Освободител заради премахнатото от него крепостничество в Русия, заявява: „… Ако работата не се свърши миролюбиво, както аз желая това от все сърще, и ако другите се задоволят само с думи, ние ще призовем на наша помощ Бога, ще тръгнем напред и ще изпълним длъжността си…“ И тръгва, и побеждава! С цената на хиляди убити, на хиляди умрели от болести и рани воини-освободители!
Век и половина след Априлската епопея Съюзът на българските писатели издава своята поредна поетична антология. В нея са събрани стихове на поети от различни времена и поколения. Тези поетични откровения възкресяват герои и мъченици, преодоляват мълчания и озвучават със звукописите на българската реч надежди и страдания. Сред тях проблясва и юнашката саможертва на четата, предвождана от Христо Ботев и достигнала до легендарната Околчица, която не е най-високият сред старопланинските върхове, но е най-трагичният.
Изказвам благодарност на ръководството на Електрохолд, подкрепило морално и финансово идеята ни за съставяне на тази антология. Благодарен съм на Благовеста Касабова като неин съставител и на Надя Попова като неин редактор. Благодарни сме на всички автори, които безвъзмездно предоставиха свои творби да бъдат включени в книгата. Можем да кажем, че поетичната антология „Омълнени треви“ е изцяло дело на Съюза на българските писатели и неговото издателство „Български писател“.
Имената на Георги Бенковски и Павел Бобеков, Тодор Каблешков и Васил Петлешков, Кочо Честименски и Панайот Волов, Рад Клисаря и Поп Харитон, на хилядите безименни герои са сплели нетленен венец от преклонение, възхищение и прослава. Омълнените треви и овъглените бунтовни селища отдавна са спомен, който не бива да бъде забравен. Той е доказателство, че свободата ни е платена с живота на непокорните наши предци, превърнали своята жертвоготовност в саможертва.
Боян АНГЕЛОВ
ДОБРИ ЧИНТУЛОВ
СТАНИ, СТАНИ, ЮНАК БАЛКАНСКИ
Стани, стани, юнак балкански,
от сън дълбок се събуди,
срещу народа отомански
ти българите поведи!
Че сълзи кървави пролива
във робство милий наш народ;
високо той ръце простира
да го избави вишний бог!
И тъй ний много претърпяхме,
но стига толкоз да търпим,
да бъдем пак, каквито бяхме,
ил’ всинца да се изтребим.
Докога, братя, да се губим?
Защо да се не съберем?
Така ли вечно ще се трудим
и в робство всинца да измрем?
Я вижте, братя, погледнете
на ближните нам племена!
От тях добър пример вземете
как си прославят имена!
Станете, братя, вий станете,
начало покажете вий;
и сабите си запашете,
и помощ ще ви се яви.
На помощ сърби, черногорци
със радост ще се затекат,
а и от север храбри руси
тозчас ще да се появят.
Догде е мъничка змията,
елате да се съберем!
С крака да ѝ строшим главата,
свободни да се назовем!
Да стане лева наш балкански,
от него вятър да повей,
та полумесец отомански
под тъмен облак затъмней!
Да си развием знамената,
да светне нашата земя,
да си прославим имената,
да гинат турски племена!
НИКОЛА ЖИВКОВ
ШУМИ МАРИЦА (ЧЕРНЯЕВ МАРШ)
Шуми Марица окървавена,
плаче вдовица люто ранена.
Припев.
Марш, марш, с генерала наш,
раз, два, три. Марш, войници!
Напред да ходим, войници мили,
Тимок да бродим. С всички сили.
Припев…
Юнака донски нам е водител,
с пряпорец левски вожд победител.
Припев…
Вижте, деспоти, генерала наш,
чуйте, запейте Черняева марш –
Припев…
Войници храбри след него летят,
порят въздуха и громко викат.
Припев…
С кървав остър меч, генерал напред
възглася на сеч! Гръм, огън навред.
Припев…
Тръба низ гора зазвъни напред!
Хей, ура, ура! Ура на напред!
Припев…
ИВАН ВАЗОВ
БЕНКОВСКИ
Планината пуста. Дивота и сън е.
Вред пространства голи, бърда, урви, трънье;
в пустинята влада някой гробен дух.
Небосводът гледа уплашен и глух.
Лесовете черни, накрай кръгозорът
мяркат се, тъмнеят. Надалеч в просторът
орел един плува, бавно се върти
над някоя мърша, що му дъх пратѝ;
по скалите зеят страшни пукнатини;
затулени с храсти – легла на гадини;
сипеи безродни, плешиви бърда,
стръмнини без дръвье, реки без вода
душата измъчват и плашат окото.
Из един там глух дол, обрасъл с глогина,
сега върви тихо някаква дружина.
Вождът е Бенковски! Бенковски е сам!
Бенковски я води в пустинята там;
героят, юнакът с мисъл на челото,
на подвига знаме, душа на делото,
човекът, що даде фаталния знак
и цял народ смело тикна с своя крак
желязната воля, железните сили,
могъщото слово, що слабий окрили,
гласът, който каза: „Вървете! Да мрем!
Ставайте, робове! Аз не щъ ярем!“
И ние трептяхме пред тоя глас мощен,
пред тоя демон таен, призрак полунощен,
който произнесе страшните слова…
Той сега вървеше с клюмнала глава.
Другарите му верни, разбити и пршни,
мязаха на мощи и на сенки страшни,
седемдесет бяха, четирма са днес.
Другите паднаха: едни в боя с чест,
други в плен срамотен, други пък бегаха,
от тяхната участ кат се убояха.
Тъжно те вървяха в заглъхналий мир
по пясъка ситни, из дивния шир,
с пушки без патрони, и с крака без сила;
всяка кост се клати, боли всяка жила;
подвигът е труден, пътят е свиреп.
Петнадесет дена без отдих, без хлеб
скитат се в горите, борят се с тиранът,
с пекът, с дъждовете и с треви се хранат,
често мисъл мрачна дохожда им тям.
Но бързо изчезва: Бенковски е там.
Бенковски ги пази мълчалив и страшен;
в бедите поддръжка и пример всегдашен;
той държи, не охка, той е само блед,
и гледа на изток, и води ги смело,
и бурно се бърчи бледното му чело.
В глава му се блъскат мисли цял пояк
и кроежи тъмни, и лучи, и мрак,
и ярост отровна кипи му в гърдите
за толкоз нещастия, надежди разбити,
за толкова жъртви и вяра, и труд,
отишли на вятър под натиска лют!
И бунтът пред него като облак чуден
фърчи кат от някой ураган прокуден.
Накъде отиват?… Изведнъж гръм
раздаде се от ближния хлъм.
Кат снопове падат трима другари.
Кръв димеща, топла пясъка прошари.
Пушекът се пръсна и гръмът мина,
кат напълни с екот цяла планина.
Потерята скокна от свойта пусия
и шумно изкряска – смелост уловия:
тя видя един прав и то кървав, сам!
Двайсет пушки мерят изново насам,
готови куршуми и огън да храчат.
„Предай се, разбойник!“ – извика водачът,
и сганта внезапно загради отвръст
сетний неприятел със жажда за мъст,
със радост свирепа, с увереност дива,
че веч държи здраво плячката си жива.
Тогава ранений прав, трепетен, див,
с поглед безнадежден, почти горделив,
с пет рани в снагата, при прагът на гроба,
кат не щя да падне, както падна роба,
гръмна се в челото и сред гъстий дим
падна мъртъв, хладен и непобедим!
И Хаджи Люзгяр бей, главатарят стари,
пристъпи зачуден с хищни си другари
към таз жъртва силна, към тоз горд юнак,
който му избегна с такъв славен бяг,
погледна чело му, с топла кръв покрито,
и очи му страшни, вперени сърдито,
и ръка му, взела револвера с мощ,
като че се готви зарад битка йощ,
и уста му бледни, открити към свода
като че ще викнат: смърт или свобода!
И усети почит и трепет, и студ,
и викна уплашен: „Кой е тоя луд!“
Но всички мълчаха. Тогаз от земята
един труп пошавна, отвори устата,
пробуден от сила тайна, непозната,
и с глас издихающ, кат ръка простря,
„Бенковски!“ продума и тихо умря.
КИРИЛ ХРИСТОВ
БЪЛГАРСКАТА РЕЧ
До вчера беше ти робиня унижена,
Но днес принцеса си в сватбена премена!
Минават воини, блести до меча меч,
Във храма встъпват те… О, скъпа родна реч!
Ти – като на дете усмивката лучиста!
Ти – като майчина милувка тиха, чиста!
И сладка си като молитва в късен час
И твърда, твърда си, о реч, като алмаз!
Ти бе звездата на славянските народи
В писанията на Кирила и Методи!
Света, Бог първи път чрез теб откри се нам:
На теб славяните позва Той в своя храм!
Ти наша гордост си и мъката си наша –
Препълнена със кръв и горки сълзи чаша!
На тебе майки и вдовици векове
Пищят безпаметни над ранни гробове.
От славно минало нам нищо не остана!
Ти, само, само ти, единствена охрана!
Със теб надвихме ний в неравните борби,
О теб като скала мощ вража се разби.
В словата твои е гръма на толкоз бури
И писъка, със кой се нявга прекатури
Във пропастта един избран велик народ,
И трясъците на поченат нов живот.
Ти нявга песен бе на малка чучулига,
Коя на ранина в небето се издига:
Днес страшна ти си и могъща като рев
На неочаквано пробудилий се лев!
И ти – ти моя си! С теб и на чужбина
Скърбя и радвам се със своята родина.
О, как обичам те, юнашка твърда реч,
И как с теб леко е – на край света далеч!
Какво оставям там, щом ти си ми в душата?
Мой роден край си ти – ти скъпа, светла, свята!
Със теб цял свят е мой! Ти всичко си за мен –
Ти, тъмна като нощ, сияйна като ден!
ЛЮБОМИР БОБЕВСКИ
КЪМ РОДИНАТА
Ний любим те, родино мила,
за теб готови сме да мрем,
че твойте мъки и теглила
са наши мъки, наш ярем.
За теб сърцето ни копнее,
защото славна си страна,
защото в тебе лъв живее,
а не пигмей и сатана.
Затуй, когато зли тирани
на тебе стръвно връхлетят,
прогонваме ги, сдружно сбрани,
Родино, теб да не сквернят!
ТЕОДОР ТРАЯНОВ
МАРШЪТ НА БЪЛГАРИТЕ
Да славим името нетленно
на своя боголик народ,
да дигнем знамето свещено
на неговия нов живот.
И българският Бог отново
ще слезне в нашия Балкан,
и с гръм, и с буреносно слово
ще сочи пътя ни избран.
Навред, от Дунав до Егея,
смел устрем всичко да сплоти,
една душа да заживее,
едно сърце да затупти.
И вярата, която блика
из българския дух слънчат,
да подаде, с любов велика,
ръка на утрешния брат.
И нека клетва днес да сторим
пред мъката на цял народ,
че до победа ще се борим
за бъдещия нов живот.
ПАВЕЛ МАТЕВ
***
Настъпва неспокойният ми час!
Минутните приятели заминаха.
И аз, останал насаме с родината,
записвам драматичния ѝ глас.
– Какво ви свика пак, кое събра
безличните души в такова сборище?
Аз идвам тук от моето Оборище,
а виждам пак безцелната игра
на празнодумство, на излишен жест
или на равнодушната закана.
Играта ви е зрителна измама,
която никак не ви прави чест…
Нима във неразбраните черти
на моето объркано съвремие
не осъзнавате трагичното съмнение,
че нещо съвестта ви похити
и ме забравихте! Нехайните игри
запълват мислите и часовете.
Отечеството плаче – запомнете! –
а то не се купува със пари…
…Мълча. И си записвам тоя глас.
Не зная другите дали го чуват,
изстрадват ли го, или го бълнуват…
Сега е моят съдбоносен час!
…Записвам и немея като стълб.
Съзнавам колко дни са пропилени.
Не сте ли вие също като мене
занемарили святия си дълг?
АНДРЕЙ ГЕРМАНОВ
ПЕРУЩЕНСКА ЧЕРКВА
Те имат само този зид. Оттатък,
зад тежките дувари е аскерът.
И пътят до смъртта е много кратък –
със писък лют куршумите го мерят.
Те имат само чест. А там, на двора,
безчестие и гавра ги очакват.
Какво да правят те? Стотици хора
без капчица вода… Деца проплакват.
Те имат само смърт! Смъртта им може
да е безчестна – или да е честна!
Те са мъже. Ах, помогни им, боже! –
Поне дечицата да свършват лесно…
И който иска честен да остане,
готов е сам и през смъртта да мине –
прекръства се и взема ятагана!
Без гавра с челядта си да загине.
О, сине мъничък! След сто години
стоим с теб в черквата окървавена.
Ръчицата ти топла с нежни вени
тупти във моята ръка студена.
По ъглите сълзи столетна влага,
а вън от песен свети чичопеят.
На имената мъртви се полага
наред със всички живи да живеят.
Съдба печална! – Чест и проста слава,
платени с кръв в оная пролет луда.
Разплакват. Причастяват. Извисяват…
А в мене трепка черна пеперуда:
дали и аз във бялата ти шия
обезумял и със очи несвестни
така ще мога ножа да забия,
ако затрябва да загинем честни?
ЕВТИМ ЕВТИМОВ
БАЛАДА ЗА БЪЛГАРИЯ
Един разлистен орех ти не си ли
пред черквата на стария Батак?
Загребал от пръстта ти свята сили
и на легенда станал знак.
Когато отоманец ни посичал,
в шепата на лявата ръка
държало орехче едно момиче
и с него то загинало така.
Тя не могла на своя момък
туй орехче да подари поне,
защото идвал над Батак погрома,
започвало Баташкото клане.
Момичето зарили тайно в гроба
и с камъни затрупали го те,
до орехчето да не стига обич,
да не расте.
Но то пробивало тревата скрито,
изправяло полека стъбълце,
та никога, под тази пръст зарито,
да не умре моминското сърце.
Растяло, както расне в канарите
над сиви пепелища буен дъб.
Растяло, както раснат упорито
априлските треви след дълга скръб.
Растяло, както ястребът нагоре
излита сам над кървави следи.
То бързало да стане просто орех
и орехчета нови да дари.
Бащите го нарекли с имената
на своите убити синове.
Вдовиците дочули под листата
познати мъжки гласове.
Сираците под клоните му стари
открили бащините ласки пак.
Накрая заприличал на България,
възкръснала от гроба на Батак!
ПЕТЪР ДИНЧЕВ
ПАНАЙОТ ВОЛОВ
Няма да поема риска
кротък да съм в кървав пир –
революцията иска
много точен командир.
А Оборище посочи,
че вървял е той до мен –
като лъв Бенковски скочи
в най-съдбовния момент.
Колебанието смачка
с вдигнат над главата нож…
Целият народ въстанал
го посрещна като вожд.
По селата, дето шета,
той наложи строг закон.
Хвърковатата му чета
стана славен ескадрон.
Смятам го за по-достоен
и не се засягам аз,
че в гърмежите на боя
не разделях с него власт.
Времето бе много сложно.
Тъй постъпих убеден,
но си мисля – кой ще може
да направи като мен?
ПЕТЯ ЦОЛОВА
АПРИЛСКА БАЛАДА
Да си припомним пак
онези възрожденски къщи – високо там,
в балканските градчета –
стоят изправени лице в лице през улички
широки колкото една решителна
до лудост, мъжка крачка
и още взират се с доверие
една във друга изпод стрехите,
дълги като ниско спуснати забрадки.
Живеят те! Тъй както подир синовете си
живеят дълго майките понякога…
И сякаш се прислушват още
в далечни, яростни копита върху кълдаръм.
Сънуват оня бял април – цъфтене.
Зелен април – надежда, натежала
като жилав клон.
Червен април – кръвта и огънят…
И ги е отминавало на пръсти времето,
изстраданите им и горди очертания да не смути,
да не помъти яркостта
на бялото, зеленото, червеното,
да не погуби нещо от ония дни,
когато през вратичките потайни
е тръгвало решението свято за бунт –
от дъх във дъх, от длан във длан.
И жертвено узрявали чедата им
за трудната си свобода.
…заслушани във нещо все така,
високо там, в балканските градчета.
И в нас, наследниците им, след тях родени
и носещи в кръвта си българска
един висок и свят април,
и страх, и робска участ преломил.
И въпреки погрома страшен,
завинаги необратимо победил!
КИРИЛ НАЗЪРОВ
ЧЕРЕШОВО ТОПЧЕ
И както много пролети преди
тя можеше череши да роди.
Но плод не иска гладен роб –
черешата превърна в топ.
Разцъфна с плам, наместо с цвят –
и блясъкът му озари цял свят.
Завърза свобода – най-свиден плод,
узрял в душата на един народ!
КЪНЧО ВЕЛИКОВ
МОМЧЕТАТА НА БАЧО КИРО
Априлски вятър нощите тревожи.
Април събужда пъпките от сън.
До кокала опрял е вече ножа –
от робските вериги хрипа звън.
Напира сокът в младите дръвчета
и те сънуват своя път зелен…
Събирай, даскале, юнак-момчета
за страшния учебен първи ден.
Ще тръгнат – не за хлебеца и лука
и не за слава, ниви и пари.
На свободата трудната наука
докрай сърцата им ще покори.
Без нея струва ли петак живота
и ще познае ли душата мир?
Велик се вие пътят към Голгота,
към оня бял, заветен манастир.
Ще пее там горещото олово
в ония къси-вечни девет дни.
И семето на мъдрото ти слово
в браздите на душите ще кълни.
ЮЛИЯ ПИСКУЛИЙСКА
ВЪСТАНИЕ
Април разлиства клони – освежен –
след ветровете зимни – в резеда.
За друг април събужда мисли в мен:
народът ни поиска свобода.
Превърнахме ли порива сега –
едничка дата в календара –
за бърз поклон и бързичка тъга
в история като далечна гара.
И връщаме се само в някой час
с венец, цветя, излъскани слова –
да заявим, че имаме и глас
за кръв, която вяра изкова.
Април, отдавна тука прелетял,
оставя камъните с пръски кръв.
И вярата, народът ни засял,
се губи в битката да бъдеш пръв…
2.
Рекламите изписват имена
на жадни за водачество лица.
И се издига каменна стена…
Априлците – на вярата деца.
Април разлиства клони – в дъждове.
И отбелязваме го пак в салони.
И чувам как България зове:
Истини! А не парад с поклони.
МИХАИЛ ГРИГОРОВ
СВОБОДАТА
Свободата е тежко имане,
дето с лека ръка се пилее,
а Тракийското злато приканва
все за скъпи неща да милеем.
Свободата е тежко имане,
скрито в мрака на смутното робство.
Свобода е зеленото знаме
и отряд чистокръвни апостоли.
Свободата е вяра и устрем
святи колкото изгрев и слово.
И позорна е всяка безчувственост –
от лъжа и ламтеж – до поробване.
Продължим ли в лъжи оковани,
ще останем духовни несретници.
Свободата е тежко имане,
на което сме ние наследници!…
НАТАЛИЯ ЕРМЕНКОВА
***
Април е, двайсетия ден…
И на Каблешков кървавия кръст!
Той през годините до нас донася вест,
че Свободата вече е на път…
Безстрашните герои-романтици,
възпети от народа в песни,
избрали Смърт –
апостолска светица! –
от турските убийци бесни.
Мъже, жени, деца и старци
изклани кат овце –
все жертви
на нечовешка злоба адска,
на Свободата живи клетници!
О, Боже!
Как си подредил съдбите
на храбри, честни и сърцати –
да паднат в боя
под звездите
за Вярата и Свободата!
Те не умряха –
казват хората –
макар издъхнали във кървите…
И в смъртен бой за Свободата
те бяха първите!
ИВАН МАТАНОВ
ПЛАНИНИ
Ако сте наши
деди,
вкаменени гиганти,
тогава защо,
омагьосани четници,
великани скопени,
тогава защо,
вие,
сантиментални хищници,
набедени чудовища,
тогава защо,
вие,
слънчеви хълмове,
онемели бунтовници,
само ни гледате
с очите си езерни
и не изригвате…
НАДЯ ПОПОВА
РАЗГОВОР НА ВЕЛИКДЕН 1981 С МАЛКИЯ МИ СИН
Небето като от коприна –
това е моята родина.
(Стихотворение от Мл.Исаев, превърнало се в песен)
За да ме разсмее, мойто малко момче
припяваше вместо коприна – коприва,
извиваше звънко фалцетно гласче
и беше щастливо, и бях щастлива.
Разместваше буквите – детска игра:
родината стана роднина, обаче
и аз не разбрах, а и то не разбра,
как са ни подслушвали други играчи.
Внезапно небесният свод излиня,
гръм падна навръх планините високи,
опасаха яростни змийски посоки
копнежната запролетена земя.
Заглъхнала песен, прободена с нож,
тъй чиста, от люлката още позната…
И няма разсъмване дългата нощ,
щом станат копривени небесата.
От своя невръстен сега хоризонт
не виждаш, дете, тези кървави знаци,
не знаеш все още – Великден е стон,
а не мили зайчета и козунаци.
И стене Балканът у нас векове:
и винаги сам е юнакът на коня,
от белия кон хвърковат той зове –
Свети Георги, слязъл при нас от иконите.
Апостоли – светли и скръбни лица,
че всекиму Господ въздава по ръста:
едни – боядисват се като яйца,
а други нарамват съзнателно Кръста.
Награда – куршум или нимб от въже.
Емблема на свидната наша родина,
опазена от фантастични мъже
с дух лят от стомана, с душа от коприна.
ВАСКО ПОПОВ
ТРЕВОГА
На Михаил Гунчев
Духът се срива, брате Михаиле!
Текат реки от млада кръв навън!
Държавата – васална и безсилна –
потъва в евролетаргичен сън.
Подменят се събития и дати!
Културният елит се изпокри!
България гъмжи от ренегати,
платени с атлантически пари!
Не спирай да гориш като Паисий,
обзет от стръмен възрожденски гняв:
напомняй, заклеймявай и записвай,
че българският корен е корав!
И както оцеля тринайсет века,
така ще се разлиства всеки път –
напук на тези няколко човека,
които искат да го отсекат!
ПЕТЯ ПЕЙЧЕВА
ОБОРИЩЕ
Децата рецитират с искрен патос,
на тази възраст чета хвърковата
намира през сърцата им пътечка
и всеки иска да е Боримечка.
Народното събрание започна,
изправи на поляната оброчна
онези непоробени ратаи,
за смърт и свободата клетва дали,
и нас – след позабравени години,
да помним, че мечтата им я има.
Отгледана във мрак от поколения,
очаквана с възторг и нетърпение,
с черешовите топчета застана
като на празник, с везана премяна,
вкопаните си черкви тя издигна
до небеса със саможертва дивна.
Когато нашите въстания димят
и кървави писма на бунт до днес зоват,
когато още късаме окови
и някой за предателство говори,
Великото Оборище събира
изгубени в столетията дири,
проверка е за свяст и будна памет –
как всяка възраст шие с Райна знаме.
БОЯН АНГЕЛОВ
ПАВЕЛ БОБЕКОВ
Три дни
вали,
вали,
вали
над пряслопи и угар…
Небето зло като че ли
не знае нищо друго,
освен да лее мътен дъжд
и мълнии да мята.
Сега е време
всеки мъж,
целунал свободата,
да мре за нея…
Ала жал
душата ми разнищи.
Барутът
стана черна кал,
ще стане пепелище
градът, където се родих.
Крещящата тревога
от хората до мене
скрих,
от себе си –
не мога.
Прииждат ордите…
върви
обезумял аскерът.
Треви, омълнени треви
от грохота
треперят.
Кръвта, последната цена,
която робът плаща
за глътката виделина,
е ясна
и искряща.
Но щом
събрахме мъжество
да разсечем ярема –
или смърт,
или тържество!
Път среден
за нас
нема!
ЛЮДМИЛА ПЕТРОВА
АПРИЛСКИ СЪН
Априлското слънце ме буди,
палав лъч ме гали по лицето.
Ресниците на утрото са чудо –
искрят и връщат във мене детето.
Линията сякаш се преобръща.
Сабята на паметта спокойствието ми разсича.
Кладенец кървав от мисли ме връща в
онази пролет далечна и необичана.
Вятърът довея мирис на барут.
Ъглите на миналото
са пълни със студ.
Твоите рожби, Родино, прекрасна,
алена клетва дадоха ясна –
напред във боя да бъдат първи
и свободата да измолят със кърви!
Ехо далечно от тъжен април –
сякаш сега е или пък не е бил.
Листата на времето във мен звънят,
а пред очите ми – славният рът,
вашият зов „свобода или смърт“ –
аз ви дължа свойто днес, своя път.
