Лалка ПАВЛОВА

МАКРОКОСМОС И МИКРОКОСМОС В „СЕИЗМОГРАФ НА СЪРЦЕТО“ ОТ ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

Елисавета Багряна принадлежи към онези малцина посочени от съдбата творци, чийто талант е забелязан и оценен по подобаващ начин още с първите ѝ публикации – Йордан Йовков съдейства на Лиза Белчева да публикува стихотворенията си ”Вечерна песен” и „Защо” в списание „Съвременна мисъл” (1915 г.), а проф. Михаил Арнаудов оценява положително двете ѝ творби в сп. „Съвременник”. Младата поетеса става един от постоянните сътрудници на „Вестник за жената”, а за поместените в него творби пишат утвърждаващи отзиви Константин Константинов и Людмил Стоянов. От този момент нататък започва звездният път на Багряна както в личното ѝ творчество, така и в оценките на литературната критика за него. Стотици са авторите, които са интерпретирали произведенията на Багряна в статии, студии, специализирани изследвания на стила, стиха и поетическата ѝ фраза, в литературни анкети и документално-биографични книги както у нас, така и в чужбина. Сред тях бих откроила имената на: Константин Гълъбов, Георги Цанев, Петър Динеков, Жельо Авджиев, Милена Цанева, Пантелей Зарев, Розалия Ликова, Мирослав Янакиев, Дора Колева, Блага Димитрова и Йордан Василев, Иван Сарандев, Бистра Ганчева, Клео Протохристова. През последните десетилетия в две отделни издания излязоха сборниците „Елисавета Багряна. Нови изследвания”. Спецификата на творчеството ѝ и интересът към него стават причина Петър Динеков да определи Багряна като „поетеса с огромен талант, избраница на музите, които не във всяка епоха и дори не към всеки народ са така благосклонни” („Елисавета Багряна Нови изследвания”, 1989 г.).

Уникалното в съдбата на поетесата Е. Багряна е фактът, че тя не само започва да твори твърде рано, но и продължава да го прави със същата страст до края на своя 98-годишен живот. Нейното творчество прекосява пространствата на няколко естетически школи и направления (символизъм, експресионизъм, диаболизъм, реализъм), но то не би могло да бъде отъждествено и положено в тесните рамки само на едно от тях, защото Багряна има свое индивидуално отношение към света и човека, както и свой собствен стил. Тя винаги търси (според етапа в развитието на своя емоционален и духовен свят) най-подходящите езикови средства, в които да въплъти поетическите си видения. Може би поради това най-често я причисляват към т. н. хуманистично направление в литературата. Самото му определение включва твърде широк регистър от теми, но пък е точно, защото творчеството на Багряна не е ограничено в параметрите на националното, то има наднационална стойност, тъй като в него намира отражение цялата Вселена. Такива измерения има и цикълът „Сеизмограф на сърцето” (1935 г.).В сравнение с другите творби на Багряна, за него има много по-малко литературнокритически интерпретации, може би поради по-различната му поетическа стилистика, която го отличава както от класическите форми на стиха, характерни за първата половина от творческата ѝ биография, така и от спецификата на свободния стих, който използва все по-често през последните десетилетия от живота си.

В статията „Урбанистични мотиви в лириката на Елисавета Багряна” Едвин Сугарев прави аналогия между „Сеизмограф на сърцето” и „Ад” на Гео Милев: „Както в „Ад” Гео Милев използва тоталната опозиция между „света горе” и „света долу”, така и тук опозицията между микрокосмоса на човека и враждебния макрокосмос на външния свят се превръща в организиращ стихотворението принцип”. Това е така само по отношение на взаимовръзката „град – човек”, но не и между макрокосмос и микрокосмос, защото вселенският макрокосмос не е враждебен към човечеството, а враждебността на града към човека е резултат от процеси, които имат социално-икономическо съдържание. Съпоставката с „Ад” (пък и със „Септември”) на Гео Милев обаче е подходяща по отношение на поетическата стилистика – накъсаното изреждане на еднородни части в безглаголни изречения, което създава усещане за тревога и напрежение. За разлика от Гео Милев, при Багряна движението не прераства в устрем напред, роден от съзнанието за несправедливо устроения свят и постепенното натрупване на протеста срещу него, представено чрез рефренно повтарящия се призив „Виж ни, поет!” („Ад”) и чрез мощта на онова „отприщено стадо от слепи животни” и „безброй яростни бикове”, чиито „неудържими,/ страхотни,/ велики” представители създават силата на понятието „НАРОД” („Септември”). При Гео Милев се усеща назряването на взрива на гнева, докато при Багряна е налице една неумолимо констатираща тоналност. Ще припомня два факта от биографията на Багряна, пряко обвързани с творческата история на „Сеизмограф на сърцето”, които аргументират разликата в контекста на използваната експресионистична поетическа стилистика. В „Литературни анкети” на Иван Сарандев Багряна споделя впечатленията от пътуването си София – Лом, непосредствено преди да замине за Германия през октомври 1923 г.: „Не знам колко време чаках първия влак за Лом. По пътя обаче виждахме разбунтувани войници и си спомням, че когато минавахме покрай тях, пътниците трупаха куфари, за да се предпазят от евентуална стрелба. На Медковец влакът спря и тогава от прозорците видях този стълб с клатещия се поп Андрей. Обесен. Помня го как виси, а вятърът развява брадата му. След това стигнахме до Лом, но когато отидохме на пристанището, видяхме плаващи тела на удавени. Разстрелвали ги на брега и ги хвърляли в Дунава.” На вметнатото от Иван Сарандев уточнение – „Това е Септемврийското въстание от 1923 година”, Багряна отговаря: „За мен това излизане от България беше като някакво приказно пътешествие, като че излизам от един ад и отивам в някакъв друг свят след всичко, което видях и преживях”. Елисавета Багряна е на 30 години, а Гео Милев на 28. Двамата поети обаче реагират по съвършено различен начин на социално-историческите обстоятелства, свързани с битието на българския народ. Гео Милев написва поемата „Септември”, която по-късно става причина за ареста и смъртта му, а Елисавета Багряна бърза да се спаси от българския ад в Европа. Както става ясно от биографично-документалната книга на Блага Димитрова и Йордан Василев „Младостта на Багряна”, времето, в което поетесата пристига в Берлин, е не по-малко тревожно. През 1923 г. Германия е неспокойна страна, раздирана от социални конфликти и революционни вълнения, избухват поредица от стачки, води се борба между различни групировки, което става причина за финансовата нестабилност на страната. По признанието на Багряна „Всяка сутрин ходехме да обменяме пари. Ако не ги похарчим навреме до вечерта, на утрото се обявява новият курс и те вече нямат никаква стойност”. Може би по неведомите пътища на сърцето впечатленията от България с разбунтуваните войници, бесилките на въстаниците и плуващите им мъртви тела на пристанището в Лом по някакъв начин влизат в диалог с видяното в Берлин, за да се оформи в съзнанието й онази вселенска картина, представена в първия фрагмент от цикъла „Сеизмограф на сърцето”: „От Берлин бе първото ми впечатление за „Сеизмограф на сърцето”, написано много по-късно, след повече от десет години. Вървя по Кюрфюрстендам и изведнъж насреща от тротоара виждам – Конрад Вайт. Веднага го познах – върви Конрад Вайт по булеварда, а зад него, високо на тъмния екран на небето, светлинни букви изписват Hoelle, Hoelle, Hoelle (Ад, Ад, Ад). Реклама за някакъв филм. Този образ после се сля в съзнанието ми с едно произшествие в Париж – пред очите ми луксозна кола премаза едно момиче” („Младостта на Багряна”,Б. Димитрова и Й. Василев). Багряна не е социално ангажиран поет, тя не е от творците, които чрез своите произведения спонтанно реагират на ставащото около тях. Необходимо е видяното да узрее, да намери своите смисли и подходяща поетическа форма. Сякаш самото ѝ съзнание е един огромен вселенски телескоп, който хладнокръвно следи и отчита промените, които настъпват в космическото пространство, част от което е и Земята. Много точно това е уловено и отразено от Блага Димитрова и Йордан Василев: „Нейният стремителен, буйно бликащ стих, колкото и странно да изглежда това, е под хладния контрол на чувството за мярка” („Младостта на Багряна”). И още нещо – Багряна е поет от друг тип, още в първите си произведения тя заявява едно бунтарско поетическо присъствие, което разрушава всякакви ограничители – семейни, национални и социални:

Разтроши ключалките ръждясали!

Дай ми път през тъмни коридори!

Неведнъж в огрените простори

моите крила са ме понасяли. („Зов”)

или

Дай ми мене по света да скитам…  („Кукувица”)

Или

Лети и пее птицата с моторното сърце,

от облаците и орлите по-високо –

избрала сякаш някой други свят за цел.

(„Птицата с моторното сърце”)

Именно духът на тази Багряна сътворява „Сеизмограф на сърцето”.  Цикълът е изграден от четири фрагмента, в които е използвана  експресионистичната поетическа техника. Според теоретика на експресионизма у нас Гео Милев „Фрагмент значи: да не кажеш всичко. Да не свържеш всички отделни части с логически мостчета. Изкуството е синтез: фрагмент.” И още: „Лирическото изкуство действа с алюзията на фактите – със символи, свързани помежду си чрез асоциацията” (статията „Фрагментът”). Казано  с други думи – общата картина в една експресионистична творба се е разпаднала на отделни фрагменти, които читателят трябва да обедини чрез интуицията си, за да види цялото. В този смисъл можем да кажем, че от композиционна гледна точка „Сеизмограф на сърцето” гради общата представа за света чрез семантичните внушения на всеки отделен фрагмент по линията Вселена (и Земя) – Човек – Град – Смърт, като всяка микротема има свой акцент, а съвкупността им изгражда представата за микрокосмоса и макрокосмоса. Обикновено паратекстът на една творба включва думи, чието кодирано съдържание концентрира в себе си най-важните смисли на цялото произведение и психологически подготвя читателя за възприемането му. Образът на сърцето в нашите представи се свързва със знаците на най-човешкото у човека – сърцето е средище на чувствата, разума и мъдростта и затова в активния ни речник съществуват такива нравственооценъчни словосъчетания като „лошо сърце”, „добросърдечен”, „студено сърце” и други подобни. Сърцето е първият орган, който се образува в ембриона и последният, който умира, а двупосочното му движение на свиване и отпускане дава възможности за аналогия с дишането като символ на живота, но и с движенията на свиване и разширяване на Вселената. Следователно образът на сърцето може да се възприеме и като космически символ. Думата „сеизмограф” ( от гръцките  sejsmos – земетресение и grapho –пиша) свързваме с представата за уред, който записва силата, посоката и разстоянието на раздвижената земна кора при земетръс, удар или взрив. Земята е част от космическото пространство. Следователно заглавието на цикъла „Сеизмограф на сърцето” и на експлицитно, и на имплицитно равнище носи внушенията както за живота на вселената, земята и човека, така и за някаква тревожна промяна, чиито конкретни детайли читателят ще открие в текста на самата творба.

Първият фрагмент е изграден от три графически отделени части, отварящи врати към огромното пространство на вселената. Въпреки че понятието Космос се възприема като знак за безкрайност, текстът създава усещането, че лирическият говорител се намира някъде извън границите му и наблюдава процесите, които се извършват в него. „Докладът” за тях е поднесен със средствата на експресионистичната поетическа техника – дълги изреждания на еднородни части, рязка смяна на безглаголни изречения с други – с подсилена глаголност, нестандартна употреба на препинателните знаци. Първата графически обособена част на фрагмента съдържа само един глагол – „прислушват” – и насочва вниманието към безкрая на Вселената. Не е ясно кой и защо с „огромни телескопи” я прислушва. Изнесен е само резултатът от това действие. Глаголът „прислушват” асоциира представата за лекар, който прислушва своя пациент. В дългото изреждане на еднородни части прави впечатление поредицата от антонимни двойки: „изгаснали слънца” – „новородени планети”, „срещи” – „разминаване”, „пълнолуние” – „затъмнение”. Независимо от това, че този отрязък от текста завършва с метеор, „пръснал се на прах,/ изчезнал…”, предходната част натежава с антонимите, асоцииращи представата за редуване на смърт и живот и като цяло създава убеждението за вечно движение във времето и пространството, за непрекъсната промяна в кръговрата на живата Вселена. Защото всъщност метеорът представлява само малка частица откъсната материя, която, попаднала в атмосферата на Земята, изгаря. А тъкмо в образа на „мировите катастрофи” е вплетена онази поредица от антонимни двойки, внушаваща представата за кръговрата на живота във Вселената…

Много по-различно звучат втората и третата графически обособени части във фрагмента, насочващи вниманието към процесите, ставащи на Земята. Организмът на вселената е вечен, ни казва Багряна, само отделни негови „заболели” части са обречени на смърт. За съжаление една от тях е Земята. Ако Вселената е „прислушвана” от телескопи, които асоциират представи за наблюдение, то Земята се „прислушва” от „сеизмографи”, а именно сеизмографът е уредът, който установява наличието на земетресения и поради това самата употреба на думата вече създава тревога.

Оказва се, че за 80 години нищо не се е променило в неговото пространство. В духа на експресионистичната естетика целият фрагмент е изграден от кратки накъсани елиптични фрази, които градират напрежението. Използван е само един  стилистично натоварен глагол – „крещят” – който подчертава екстремността на ситуацията и ужаса от случващото се. „Силният динамичен и изразителен ефект, интонационната стремителност – отбелязва Дора Колева в „За поетиката на Багряна” – се постига с еднообразието на поетическите средства.” В текста на фрагмента човекът като хуманоид вече не съществува – няма дори намек за присъствие на някаква духовност, а сривът на нравствената ценностна система е подчертан кратко, но убедително:  „измами”, „война”, „афери”. Изчезването на човешкото у човека е акцентувано и чрез средствата на синекдохата – от човечеството са останали само „река от тела,/ очи, зъби…”, а единицата на студения бетонен град имплицитно е мултиплицирана, за да се добие представата за „световна паника”, за приближаващ Апокалипсис. Сякаш вече е настъпил Съдният ден и върховният арбитър изписва върху екрана на тъмното небе своята присъда: „Ад! Ад! Ад!”.

Последният – четвърти – фрагмент на цикъла представлява семантично продължение на представата за земния ад, но вече не в обобщения образ на многомилионния бетонен град, а в частното измерение на една човешка драма, превърната в микромодел на драмата на цялото човечество, което ще загине не защото Космосът е агресивен към него, а защото е тръгнало по пътя на собственото си самоубийство. Не е присъщо за Багряна да търси социалните причини за случващото се, както това е при Хр. Смирненски, Гео Милев и Н. Вапцаров, но въпреки това още в първата поетическа фраза социумът е акцентиран чрез характеристиките на летящия автомобил: „черен, блестящ, луксозен”. Текстът не коментира неговия собственик – той може да е от аристократичната върхушка, а може да е и някой от онези, забогатели чрез „измами” и „афери”, създателите на хаоса и „световната паника”.По-важно за Багряна е да посочи реакцията на множеството, което е лишено от способността за съпричастие и човешко състрадание. Страшно е, че дори смъртта на едно дете може да привлече вниманието на бездушното множество само „за миг”:

– Произшествие – ще кажат.

Черна тълпа зрители.

Движението спира

– за миг.

Използваният глагол – „ще кажат” – и уточняването на отрязъка от време – „за миг” – събуждат асоциации за нещо, многократно наблюдавано от лирическия говорител, за нещо, което е станало обичайно за поведението на хората, превърнали се в „черна тълпа зрители” на един ужасяващ спектакъл. Повтореният епитет – „черен” е автомобилът, „черна” е и тълпата – напластява траурната тоналност на картината, в чийто топос се включва не само жертвата на произшествието, но и тълпата от зрители, и социалните грижи, и обществената безопасност. Двата отривисти въпроса – „Причината?/ Виновният?” – подчертават безсмислието от съществуването на двете институции, щом са допуснали това да се случи. Истинската присъда над дехуманизираната човешка общност Багряна поднася чрез графически отделената картина  с мъртвото момиче, която в цветово отношение контрастира на предходната:

Бледа, тънка,

мъртва ръка

стиска –

малка, бяла,

мокра

кърпичка…

Синтезирано нахвърляните щрихи, в които преобладава белият цвят, налагат усещането за безвъзвратна загуба, за трагична обреченост, защото бледата ръка и бялата кърпичка са се превърнали в знаци на смъртта. Присъствието на бялата кърпичка в рисунъка напомня финала на Йовковия разказ „Шибил”. И в двата случая тя е символ на слепотата на човешката душа – при Йовков подчертава деформираната представа за чест, а при Багряна – самонадеяното самодоволство на лишения от чувство за отговорност галеник на съдбата. Но и още нещо – ако при Йовков картината е стоплена от присъствието на великата жертвена сила на любовта, при Багряна читателят потръпва от студа на човешкото бездушие.

Знаем, че в едно художествено произведение нищо не може да бъде случайно, че и най-дребният детайл има свои имплицитни или експлицитни внушения, свързани с главната художествена задача, която си е поставил авторът. Творецът е този, който изгражда фикционалния модел на света, той избира героите и моделира съдбите им, за да ни направи съпричастни на своето  откритие за света, за човека и за истините, свързани с неговото битие. Изборът на момичето (и като възраст, и като възможност за бъдещо майчинство), белязано със знака на смъртта, също не е случаен – то носи представата за липса на бъдеще, за трагична обреченост на цялото човечество. Апосиопезата, с което завършва не само фрагментът, но и целият цикъл, в контраст с динамиката на богато оркестрираната предходна част, налага усещането за някаква вселенска тишина, обгръщаща нашия земен свят с белия саван на Смъртта.

„Сеизмограф на сърцето” е необичайно произведение в поетичния свят на Багряна. За нейната лирическа героиня не са характерни трагичните Далчеви интонации, тя винаги е заредена с огромна жизнена енергия, която и в най-драматичните ситуации я извежда от капаните на отчаянието. Независимо от това къде и с кого се намира, нейният духовен поглед успява да открие онова зрънце красота около нея, което да изтласка от съзнанието ѝ тъмните облаци на отчаянието и да я освободи от смъртоносните пипала на болката. Може би тази ѝ способност се дължи на завидното ѝ умение да разбира и приема всички хора:

… добри и зли, и нищи, и могъщи,

безгрижни и нещастни,

и пленници, и властници,

и болни, и убоги, и стократно паднали,

но всички гладни –

за обич и утеха гладни.

(„Върни ме!” от диптиха „Парашут”)

Не знам доколко аз самата съм способна на такава великодушна съпричастност и щедрост към другия, към чуждия и непознатия, но си  мисля, че ако всеки от нас се научи да отглежда и съхранява в душата си поне по частица от тях, то това, което прогнозира Багряна в своя „Сеизмограф на сърцето”, никога няма да се случи.

ЕЛИСАВЕТА БАГРЯНА

СЕИЗМОГРАФ НА СЪРЦЕТО

1

ОГРОМНИ ТЕЛЕСКОПИ прислушват вселената:

мирови катастрофи –

изгаснали слънца,

новородени планети,

скитници комети,

срещи, разминаване,

пълнолуние, затъмнение.

Метеор –

пламнал,

изгорял,

пръснал се на прах,

изчезнал…

Сеизмографи прислушват земята:

чувствителни –

трептят, бележат,

измерват земетръсите –

близки, далечни…

Иглата подскача,

счупва се –

катастрофални! –

Изчезнали градове,

изникнал остров,

пресъхнало езеро,

стопил се глетчер,

морето се дръпнало,

потънала планина,

в пустинята вода!

2

ТИ ВИЖДАШ ЧОВЕКА –

върви до тебе, работи, говори,

прилично облечен, пътува, чете,

а сам непроницаем, нечетим.

С кой уред ще прислушаш душата му?

С каква механика ще проникнеш

в небосвода на мечтите му?

Как ще прочетеш

метеорите в мисълта му?

Как ще изчислиш

изгрева на надеждата,

пълнолунието на страстта,

затъмнението на скръбта,

дълбочината на разочарованието?

Как ще измериш

оня катастрофален прилив на отчаянието,

който ще разруши брега на търпението,

ще разкъса телеграфните жици на нервите

и ще удави в собствената му кръв

това бедно

човешко сърце?

3

ВЕЧЕР,

ГРАД –

електрически, бетонен,

милионен.

Светлини, афиши, измами –

реклами, реклами, реклами…

Многохилядна тълпа,

хилядоустен шум,

сирени, свирки, звън.

Вестникопродавачите крещят:

Война!

Афери!

Борсови операции!

Световна паника!

Поток от коли,

река от тела,

очи, зъби…

На тъмното небе

със светли букви

филмова реклама:

Ад! Ад! Ад!

4

ЛЕТЯЩ АВТОМОБИЛ –

черен, блестящ, луксозен.

Писък!

Момичето остава простряно на паважа.

-Произшествие – ще кажат.

Черна тълпа зрители.

Движението спира

-за миг.

Социалните грижи са тук.

Обществената безопасност е тук.

Причината?

Виновният?

Бледа, тънка

мъртва ръка

стиска –

малка, бяла

мокра

кърпичка…

1935 г.