1 ОКТОМВРИ – ПРАЗНИК НА ПОЕЗИЯТА
ЧЕСТИТ ПРАЗНИК!
ЛИНА БОРДЖИЕВА
С ЛЮБОВ И БЕЗСМЪРТИЕ
Съхранената памет отвътре събужда
тъмни древни епохи, отминали ери,
в броеница безредна нанизани – чужда
полудяла система на страх и безверие.
И в рогатото робско свещено отминало,
в дързостта, в смелостта да сме истински българи,
днеска вярваме, искаме нас да ни има
тук – в земя кръстопътна – и плодна, и мъдра.
Блясва в дивен простор светлина. А крилата ни
се отварят в дъга – силен полет нагоре!
Ще достигнем ли слънцето? Молим се, Дяконе,
свободата чрез теб в съвестта да говори!
Имаш право кои сме ти нас да попиташ.
Колко струват душите сега в милосърдие?
Ний сме твои деца, съхранили комитите
в паметта си отвътре – с любов и безсмъртие!
ПЕТКО КАНЕВСКИ
ПОПИТАЙ ХЛЯБА
На проф. д-р Людмил Бояджиев, кардиолог,
спасил хиляди животи
Попитай хляба за цената на надеждата,
на зърното за деветмесечната тъмна нощ,
когато всичко равно и безизходно изглежда
под купола на цялата вселенска мощ.
Попитай го, кога е нафора, кога е залък,
тъй труден за преглъщане дори и в глад!
Кога въздига и кога човека прави малък,
посял в историята рай или пък ад.
За нищетата питай по отрупани трапези.
За ценността на малките изсъхнали трохи.
Попитай хляба и за душите на онези
с неразорани бурени в духовните лехи.
Попитай хляба как зърно в него диша,
как Сътвореното не спира своя ход. .
Покълва житото. И аз за хляба пиша…
С надеждата да нахраня целия народ.
АНА БОЯНОВА
***
Докато пея – пусни малко ехо –
да не се чувствам самотна…,
да не бъде прозрачно и крехко
жилото на живота.
Докато пея – прати някой ангел
дует да направи със мене.
Дори да е ангел паднал,
дори дъха да ми вземе,
пак ще съм по-гласовита
от мълчаливите агнета…
А за Агнеца не питай –
той вече стяга сватбата…
ДЕМИР ДЕМИРЕВ
НЕЩО ПО-ГОЛЯМО ОТ СЕБЕ СИ
Лятото ми е с тъмни очила
аз се опитвам да го опозная
чрез името на някое езеро
или на море
или от думи отвлечени
да видя как
от другата страна
разтварят се
и слънцето
и сянката
да видя как
на огъня
черните мравки
изгарят
АНЖЕЛА ДИМЧЕВА
СЪЛЗИТЕ
На Ивайло Балабанов
Остана една сълза на картата на България –
на карта с илюзии, разписани с кръв,
и никой не разчете обратът в сценария –
измама, омраза и хули вещаят земетръс.
Пчелите израждат се в ято от бръмбари,
отгоре луната се смее в несвяст –
не изстрели, душите ни гръмват –
лица без очи, без профил-анфас…
Заплетени в алчност, удавени в блато
от глад и безверие, от пошли игри,
не човеци, а гнили листа от лятото
кръстосват по улици, а волята им гори…
Не слепват славеи гнездо с горчилка,
а носят в човките си бяла кал,
кръщават обичта си с песен-билка
но кой ли вижда светлия им карнавал…
Да бяха политиците родени щъркели,
те щяха през девет земи – та до Рая
да носят скрижалите непокътнати –
децата ни – изгубеното ято на България.
АТАНАС ЗВЕЗДИНОВ
ДУНАВСКА БАЛАДА
Левентът Дунав бърза, че отива
да изоре голямата си нива.
А тичат все подире му реките –
харесват го, задирят го горките.
След него тичат, всяка го желае
и колкото той повече нехае,
опитва всяка да го завладее,
за да забрави кой е и къде е.
Но той върви като добър орач,
сякаш не чува песен или плач.
Ала не знае, че ги носи вече,
от тях обсебен и на тях обречен.
Дори с езиците си най-различни,
те са неустоими, магнетични…
И го обзема някакъв покой:
Нима е той? Нима е вече той,
пленен от тези гласове неясни,
но влюбени, и затова прекрасни…
Пред нивата си спира омагьосан,
понесъл нещо и от нещо носен…
Прелива в нея придобита сила,
която изворите е спасила.
И без да се замисля и да знае
чия е тая сила, и каква е…
БОЯН АНГЕЛОВ
ВАНКУВЪР
Това тя никога не каза, пред никого не сподели го.
Живя в хотел, пропит с омраза и под небе като индиго.
Сама, несигурна, смирена – тя не преставаше да чисти.
Красива бе като сирена… Самонадеяни туристи
предлагаха се, с мръсни пръсти пред нея ръсеха банкноти,
а бяха с мазни, бяха с тлъсни месища тези идиоти.
Мъжът ѝ се пропѝ – загина, прегазен от експреса нощен.
Лежи в прошарената глина и тлеят немощните мощи.
Не устоя на оня присмех „колегиален“ и „другарски“ –
усещаше ги как се кискат зад състрадателните маски…
Синът им, вече шестгодишен, при майка ѝ сега растеше.
Обичан бе, но и различен – с черти монголоидни беше.
Ванкувър е съвсем далече – зад океани и държави.
Когато там настъпи вечер, над Искър слънцето изгрява…
Тя слънчицето свое буди, а то с усмивка я приспива.
Сред грубости и след заблуди
заспива тя,
почти
щастлива.
ЕЛИ ВИДЕВА
***
Сезонът на голямото осмисляне
е подчинен на собствени закони.
Тогава сетивата са изострени
до крайност и улавят всяко трепване
по тънката мембрана на душата.
И става невъзможно с лека длан
да се сбогуваш с днешната тревога,
която ще замръзне на плещите
и като пряспа утре ще те смачка.
Светът добива други измерения.
Кафявата графичност на пейзажа
налага отпечатък в мисълта.
И все по трудно стигаш до съня,
щом някой скъсва седем потни ризи
да изпече насъщен хляб за нас.
Как иначе ще издържим на зимата
с безкрайната ѝ сивота …
ЙОРДАН ПЕЕВ
БОГАТСТВО
Когато легнем в дългата си нощ
и подир нас заглъхне всяко ехо,
когато на смъртта черният кош
захлупи ни и ни превърне в пепел,
тогава може би ще разберем,
че всякоя омраза е излишна,
че щастието не е вял рефрен,
по който само влюбени въздишат!
Човеко мой, така ли не разбра,
че никоя любов не се купува
и времето е шеметна игра,
която и след теб ще съществува?!
Случайнико, пресичащ този свят,
живей без страх, обичай без причина
и знай, че никой не е по-богат
от купа с ябълки и кана с вино!
КЕРКА ХУБЕНОВА
СЛАВАТА
Честито за лелеяната слава!
Но, ще ми се с гореща незабрава
да помните: През пръстите изтича
разсипаното Слово и обрича
на отговори всяка пясъчинка
разплакала окото на невинен;
Че всеки дълг се плаща от поета,
не със изстрадана в печал несрета,
а със кръвта на думите му живи!
Сам Господ Бог кървенето възпира
по собствено решение и воля.
Ако ли не?!.. Приключва всяка роля!
ПЕТЪР АНДАСАРОВ
СТУД
Нощта –
прегърбена и посиняла –
отиде зад баирите,
огнището на изгрева
да търси.
И босоногите дървета,
зъзнейки от студ –
като деца изгубени
се скупчиха
под ямурлука на снега.
А аз вървя
без път и без посока
и топля двете си ръце
в измръзналите джобове…
О, страшно е
в такава снежна пустота
да слушаш само шепота
на стъпките си…
АЛЕКСАНДЪР КРУМОВ
***
запазих се толкова млад
защото не броях парите на другите
а от листопад до листопад
разказвах детски приказки на пеперудите
НАДЯ ПОПОВА
* * *
Като в сага родова, като в таен код
не надничах никога в чуждия живот.
И не питах нищо,
нито пък ме питаха.
(Всеки Аполон има своя Пития.
Всеки Юпитер мамил е Юнона.
Всеки апокриф влизал е в канона.)
Като за причастие и на ешафод
коленичих аз пред чуждия живот.
(Нафората – жалка. Жертвата напразна.
По гробове святи бурена израсна.)
Не попитах аз, нито ме попитаха
кой вървя пред нас
с кръст и със копита?
Кой посели в мен плахостта презряна,
та отплава друг кораб в океана?
(С трюмове претъпкани
покрай мен премина,
докато пасях ялови години…)
Кой на моя глас стегнал е въжето?
Кой от мойта страст къса все мъжете?
На дървото зимно тегне тъмен плод.
Не е ли той моят, чуждият живот?!
СВЕТОЗАР АВРАМОВ
ОАЗИС
Есенната тишина ли ме обсебва,
или съм вече пътник към безкрая?
Когато стигна на живота хребета,
за греховете си дали ще се покая?
Дали все още за всемира вечен
присъствието ми е от значение?
И този свят ще стане ли човечен?
Нима ще дойде просветление?
Прегръщам шепота на тишината,
приют ми дават топлите ѝ пазви.
И продължавам пътя си нататък –
на любовта към светлия оазис…
НЕНЧО СЛАВЧЕВ
ПРОЛЕТ
Тази нощ пролетта не ухае
и не трепкат в небето звезди.
Само вятърът – кой ли го знае
за какво на дървото шепти?
Сам на двора поглеждам небето,
ала то не поглежда към мен
и нехае дали над селцето
ще разцъфне пак пролетен ден.
Аз не знам дали вятърът чува
как дървото се моли за цвят,
как тревите със него танцуват,
как цветенцата тихичко спят.
Сам в селцето, което не знае
за какво да разцъфне денят,
щом в нощта пролетта не ухае,
буренясал е черният път.
Даже птиците вече ги няма,
а и щъркели тук не гнездят…
Гасне старата къща на мама,
по-преди татко тръгна на път…
Няма нощ. Пролетта ми я взеха.
Не ухае на пролет нощта.
И едничката моя утеха
е да чуя петел сутринта.