РОЛИ НА КРИТИЧЕСКИЯ СУБЕКТ
Добрин ДОБРЕВ – ФИНИОТИС
Пиша тези редове с чувството, че колкото и да е писано и говорено за този знаменит български художник, той стои някак встрани от славата и признанието, отредени за големите таланти на пластичното изкуство. Това вероятно се дължи на сговорчивия му и мек характер, макар Константин Константинов да го описва с кратката, но ярка характеристика: „Той беше изцяло потопен в своята люта, огнена живопис“.
Георги Машев си отива от този свят преди 80 години – едновременно признат (в чужбина) и обречен на забвение (в родината си) заради шумния си успех в Париж, където списание „Експрес“ малко по-късно ще го определи като най-оригиналния и дълбок художник между двете войни. Георги Машев излага там прочутия си цикъл „Адам и Ева“, който му дава правото на членство в недостъпния „Салон на 100-те“ и предизвиква почитта както на модернистичните, така и на академичните среди във френската столица. Единодушна е в оценките си и критиката малко преди разразяването на войната. След 1944-та година обаче той е заклеймен като символист, картините му не се излагат и осем години след триумфа му във Франция той умира почти забравен през 1946 г. в Александровската болница.
Благодарение на съгражданите му неговото изкуство е извадено от депото на забравата – тридесет години след последната му изложба в Париж двадесетина негови платна са експонирани в Пазарджик. Но не в залата на Градската художествена галерия, а във фоайето на новопостроения хотелски комплекс „Тракия“. Не минава обаче без скандал – пред мнозинството присъстващи (и голяма група граждани чакащи ред вън на площада) един местен блюстител на идеологическите нрави „открива“ изложбата с разгромително слово „ала Вишински“, обвинявайки художника освен във всички земни грехове и в страшния грях „символизъм“. Това от своя страна пък става причина едва ли не целият град на другия ден да се нареди на опашка пред хотела.
Георги Машев е сред най-изтъкнатите представители на европейския модернизъм през първата половина на миналия век. Това определение не е пресилено, още повече, че и в българското изобразително изкуство той се налага с оригиналния си почерк, с многостранната си жанрова пъстрота и специфичния си колорит. Въпреки, че и в родината си Машев получава приживе признание, истинската оценка за творческия му мащаб иде от чужбина. И в този случай той не е изключение – сред „помазаните отвън“ наши художници от онова време са имената на Жорж Папазов, Жул Паскин, Владимир Димитров – Майстора, Георги Герасимов…Този вид географска (а защо не и естетическа!) екстраполация е типична за първите десетилетия на миналия век, когато представата за единно европейско духовно пространство все още съществува, въпреки погромите на Първата световна война и последвалите я революции и преразпределения.
Георги Машев е роден през 1887 г. в Пазарджик – син е на възрожденския революционер – учителя Петко Машев. Учи в гимназиалното училище, след това е студент в Рисувалното училище (днешната Художествена академия); студент е по пластични изкуства в Санкт Петербург и Брюкселската художествена академия. През 1912 година завършва Рисувалното училище в класа на Иван Мърквичка. Първата си самостоятелна изложба открива три години по-късно в София.
По това време столицата е привлекателен център за много даровити младежи, които идват тук не само за да получат образование, но и да се впишат с творчеството си в панорамата на младата българска култура. Това е време на кипеж, на творчески търсения и постигнати върхове, но и на социално разслоение, на противоречия и класови сблъсъци. Вече съществуват няколко идейно-естетически обособени кръгове – Георги Машев попада в средата на неколцина вече заявили се като творци младежи – Димитър Подвързачов, Димчо Дебелянов (с когото го свързва истинско вярно приятелство – на Машев дължим единствения рисуван от натура портрет на големия поет – „Спящият Димчо“), Николай Лилиев, Георги Райчев, Константин Константинов, Христо Ясенов… Експресивен, задълбочен, работоспособен и вечно търсещ, Георги Машев се налага и като карикатурист, и като илюстратор. По-късно в своята мемоарна книга „Път през годините“ Константин Константинов пише: „В младата история на българското изобразително изкуство Георги Машев се отделя рязко от другите, неочакван и своеобразен… Днес малцина го знаят. Ала по-късно към това усамотено убежище, край което минава пътят на българското изобразително изкуство, ще се върнат, уверен съм, не един от младите, като към изходна точка, установена от първия български визионер в живописта“.
Преди първия си успех в Париж през 1931 година Георги Машев участва в няколко общи изложби, има и две самостоятелни, става един от инициаторите и учредителите на Дружеството на южнобългарските художници.
В неговото творчество вече се забелязва една особеност – той разработва мотивите и темите си циклично: разлага избраните си предпочитания на отделни сюжети, в различни ракурси и интерпретации. Така е с прочутия цикъл от девет картини „Адам и Ева“ (в ХГ „Ст. Доспевски“ в Пазарджик се съхраняват само осем от тях), където библейската трактовка е изведена в гротескови близки планове, представени в сатиричен подтекст. Това обаче не са карикатурни платна, а пълни с жизненост и вътрешна сила изображения – интересни, оригинални и завладяващи с динамиката си картини, олицетворяващи модерния възглед на съвременния човек. Колоритът е изпълнен с контрастни съчетания на топли и студени цветове, перспективата е разгъната в повечето случаи сред живата природа, фигуралните композиции са образец на пластичната комбинаторика.
Впечатляващ е интересът на Георги Машев към народностните мотиви – той е дълбок познавач на фолклорната ни митология и в резултат на тези интереси се появяват образите на Крали Марко и Дете Големеше, Момчил Войвода, на Свети Климент Охридски (едно от образцовите превъплъщения на легендарния „пръв епископ на българския език“, за какъвто е провъзгласен свети Климент на събора в Преслав през 893 г.).
Условно творчеството на Георги Машев може да се разпредели в четири тематични кръга: библейски, исторически, битов и портретен.
Пазарджик е място, с което са свързани по един или друг начин животът и творчеството на редица наши изтъкнати творци. Няма да сбъркаме, ако направим един паралел (нека е условен) между портретите на Георги Машев и неговия велик съгражданин Станислав Доспевски – първият наш светски живописец. Вижда се сходството между портретите на Доспевски и тези на Машев, особено в тъмните фонови тоналности ) „Малиола Доспевска“ на Ст. Доспевски и „Портрет на Христо Ботев“ на Г. Машев, както и портретната редица на местни видни личности на Доспевски и свършващата с двата му автопортрета галерия от портрети на Машев. Разбира се, това са сравнения не за да се търси някаква пряка препратка или, не дай, Боже, копистки похвати – напротив, именно в такива обемни подобия се корени приемствеността, единството и приликите, които са истинската основа на всяка художествена школа.
И за да не голословя, ще продължа с няколко имена, които – разположени във времето – доказват с картините и творчеството си тази теза. С Пазарджик пряко е свързано творчеството на съвременни художници като Стоян Василев, Димитър Казаков – Нерон, Никола Манев, Васил Петров, Вера Стефанова, Спас Киричев, Стефан Лютаков, Аспарух Славков, Димитър Маламски…
***
Георги Машев е и един от командированите преподаватели в Царибродската гимназия. Това става през 1914 година. В Цариброд Машев не само преподава – той увлича по рисувателното изкуство местните младежи (паметта за него е жива и до днес, царибродчани се гордеят, че в града им близо 50 творци са завършили висше специално образование); тук Машев създава много платна – рисува 17 картини със знакови мотиви от града, както и няколко пейзажа. Създава кръжок по рисуване и организира богата читалищна дейност. През 1915 година големият български художник подрежда своя авторска изложба в читалищния салон.
Според данните от личния му формуляр, изготвен от Националната художествена галерия в София в периода 1914/15 година Георги Машев е нарисувал в Цариброд свои автопортрети, както и портрети на Димчо Дебелянов и Йордан Йовков. Заедно с платната „Жена пере“, „Жена простира дрехи“, „Жена готви в кухнята“, „Деца играят на двора“ и „Момиче носи вода“ те са купени през 1915 година от германския пълномощен министър Грацер и днес съдбата им е неизвестна.
Картината „Тъга“ става притежание на пълномощния министър на Сърбия, а „Голо тяло“ – на пълномощния министър на САЩ,
Една от картините – „Магаре на пътя“, която Машев рисува през 1915 година в Цариброд, се пази и до днес в Цариброд от наследниците на Сокол Невлянски – тогавашен кмет града. Те са приятели с Машев, който му подарява творбата за рождения му ден. Знае се, че в ресторанта на Невлянски – „Бурел“ Машев имал специална маса за рисуване. Влизането на България във войната прекъсва учителстването му и Машев се включва в редиците на конната дивизия на генерал Колев, като военен художник.
След войната творческият му път продължава с посвещението му на изкуството. През 1929-1939 г. е художник в Министерството на народната просвета. Под псевдонимите Машока и Чарни сътрудничи с карикатури и сатирични рисунки на вестниците „Оса“, „Българан“, „Ден“, „Барабан“, „Камбана“, „Смях“, „Балканска трибуна“. Популярни стават карикатурите му против режима на Фердинанд.
Рисува активно и исторически композиции. През 1941 г. печели първа награда в конкурса на Министерството на народното просвещение за платното си „Цар Симеон се завръща в Преслав след победа“.
През 1946 г. здравето му се влошава рязко. Умира в София на 10 август. През 1968 г. посмъртно е провъзгласен за почетен гражданин на Пазарджик. През 2007 г., по случай 120 години от рождението му, Софийска градска художествена галерия подрежда изложба с негови картини, събрани от цялата страна. Много от творбите на Георги Машев се намират в частни колекции.
Голямото изкуство е винаги в сегашно време.
