Юлий ЙОРДАНОВ
„Какво прави един творец в тия задъхани от пандемия месеци?” Въпросът ми го зададе с игривост на гласа водеща от програма Хоризонт на Българското национално радио. И аз без да се замислям изстрелях: „Чета!”
И наистина кога през ден, кога през два или три куриерите ме навестяват и ми носят по някоя книга от познат или непознат мене автор. Ееее, хайде кажете как да не чета?!
Оня ден пакетът беше добре опаковано кашонче с цели шест! книги: пет стихосбирки и една пътеписна. Изпращаше ми ги неизвестната – поне на мене – поетеса Джина Дундова. Няма да коментирам топлотата, която ме обгърнаха посвещенията.
Залових се с най-прясно издадената стихосбирка – излязла в короновирусната 2020 година. Хванах тъничката като млада фиданка книга и ме обля някакъв порив на оптимизъм, който ми вдъхна заглавието „Утре ще е друго”.
Разгърнах книжното тяло и сам усетих какво е психосъстоянието на една поетка, както преди има-няма цял век се е изразявал харизматичният проф. Александър Балабанов. „Какво пък – казах си – нормално е в това извънреднообстоятелствено и извън намеренията и желанията ни време?” А ти какво очакваш, приятелю-читателю, съвсем естествено е да си в ареала, в който лирическият герой е обладан от минорността на поетичния наратив. Ама все пак не губи духа си и в поантите си личи полъха на ведрината. А посланието на авторката е във всепобеждаващата и всеспасяващата любов, на която вие химни.
Оказа се, че авторката е лекар по професия. Четейки стиховете, имам усещането, че тя е разкъсаната от два орисника – Хипократ и Пегас. Или иначе казано: лекува тялото и душата на нас, читателите. И понеже д-р Дундова преподава и на български, и на чуждестранни студенти в Медицинския университет в София, стопроцентово съм убеден, че и на тях предава своя ищах в здраведаряването.
Не се изненадах, че поетката Дундова е написала стихотворението „Пандемия” – тема актуална, носеща злобата на деня, че и на времето, което ви предлагам да прочетете.
Пандемия
Като декор от празна сцена, мълчат тревожни градове.
Безлюдни улиците стенат от самота, от страхове…
Пандемия скова земята, коварен вирусът пълзи.
В тревоги стар и млад се мята, дъждът превръща се в сълзи…
Ще има ли лекарство утре, ваксина кой ще сътвори
или пък всичко ще се срути-за хляба нужни са пари…
Без работа за миг останал, се пита не един човек
с какво децата си ще храни, ще бъде ли намерен лек?
Как учениците ще учат единствено чрез интернет?
Студентите дали ще случат с добър учител за съвет?
Валят въпроси риторични като неканена слана.
Навярно е сюжетът дело на кръвожаден сатана…
Но утре всичко ще е друго, а миналото, като сън
прогонен от вълшебна утрин, ще промени света навън.
И понеже още от родова традиция знам, че само „с един вол трудно се оре”, ето ви и три стиха, които ни сгряват с надеждата, че няма да е все така, като днес! И спасителният пояс ще е любовта. Още повече, че сме февруари – месеца на виното и любовта, както би се изразил ненадминатият Евтим Евтимов.
Мигът ще бъде цветен
Задъхана вървя към тебе,
от любовта си сякаш светя,
на глътки радостта поемам
и знам, мигът ще бъде цветен.
Пак в паметта ми ще остане
като заровен къс от рая,
изпълнил моя космос таен,
но докога така-не зная.
Че утре, ако не открия
магията на обичта ни
в очите ти дълбоко скрита
сред ирисите замечтани,
ще трябва да намеря сили
да те погледам до насита,
да те прегърна на раздяла,
а после тихо да си ида.
Късна любов
Моя късна любов, неочаквана,
неуверена, смешно ранима,
след пороя от грешки отчаяна,
щом си спомняш за мен – намери ме.
Чувствам близо си вече, нетърсена,
очарована палаво тичаш…
Ще отворя вратата и в тъмното
ще те пусна в сърцето си скришом.
Че в живота ми дълго те нямаше,
даже вече почти те забравих,
и без тебе усмихвах се някакси,
но от радост ли беше…едва ли.
И ще дишат задъхано дните ми,
възродени от твойто присъствие.
Само още веднъж довери ми се.
Знам, за нови открития късно е.
Ще потърся подслон в топлината ти
моя късна любов, неподирена.
Ти ела, тъй внезапно познала ме
и бъди с мен до края на дните ми.
Момиче в здрача
Перце от птица в здрача тихо пада,
докосва плахо моята ръка.
Забравена любов ме изненада,
изпрати знак, изпълни ме с тъга.
От чашата вълшебна ще отпия
пенливо вино, глътка светлина.
От другите тъгата си ще крия
и пак ще се усмихвам на инат.
Една въздишка вятъра ще гони
и с него ще се слее през нощта,
а той от свода облак ще отрони,
в мъгла да скрие мойта самота.
Оставам с горещото желание, че Джина е права – Утре ще е друго!