ХИМНОТВОРКА НА ЛЮБОВТА

 Юлий ЙОРДАНОВ

 

„Какво прави един творец в тия задъхани от пандемия месеци?” Въпросът ми го зададе с игривост на гласа водеща от програма Хоризонт на Българското национално радио. И аз без да се замислям изстрелях: „Чета!”

И наистина кога през ден, кога през два или три куриерите ме навестяват и ми носят по някоя книга от познат или непознат мене автор. Ееее, хайде кажете как да не чета?!

Оня ден пакетът беше добре опаковано кашонче с цели шест! книги: пет стихосбирки и една пътеписна. Изпращаше ми ги неизвестната – поне на мене – поетеса Джина Дундова. Няма да коментирам топлотата, която ме обгърнаха посвещенията.

Залових се с най-прясно издадената стихосбирка – излязла в короновирусната 2020 година. Хванах тъничката като млада фиданка книга и ме обля някакъв порив на оптимизъм, който ми вдъхна заглавието „Утре ще е друго”.

Разгърнах книжното тяло и сам усетих какво е психосъстоянието на една поетка, както преди има-няма цял век се е изразявал харизматичният проф. Александър Балабанов. „Какво пък – казах си – нормално е в това извънреднообстоятелствено и извън намеренията и желанията ни време?” А ти какво очакваш, приятелю-читателю, съвсем естествено е да си в ареала, в който лирическият герой е обладан от минорността на поетичния наратив. Ама все пак не губи духа си и в поантите си личи полъха на ведрината. А посланието на авторката е във всепобеждаващата и всеспасяващата любов, на която вие химни.

Оказа се, че авторката е лекар по професия. Четейки стиховете, имам усещането, че тя е разкъсаната от два орисника – Хипократ и Пегас. Или иначе казано: лекува тялото и душата на нас, читателите. И понеже д-р Дундова преподава и на български, и на чуждестранни студенти в Медицинския университет в София, стопроцентово съм убеден, че и на тях предава своя ищах в здраведаряването.

Не се изненадах, че поетката Дундова е написала стихотворението „Пандемия” – тема актуална, носеща злобата на деня, че и на времето,  което ви предлагам да прочетете.

 

Пандемия

 

Като декор от празна сцена, мълчат тревожни градове.

Безлюдни  улиците стенат от самота, от страхове…

Пандемия скова земята, коварен вирусът пълзи.

В тревоги стар и млад се мята, дъждът превръща се в сълзи…

Ще има ли лекарство утре, ваксина кой ще сътвори

или пък всичко ще се срути-за хляба нужни са пари…

Без работа за миг останал, се пита не един човек

с какво децата си ще храни, ще бъде ли намерен лек?

Как учениците ще учат единствено чрез интернет?

Студентите дали ще случат с добър учител за съвет?

Валят въпроси риторични като неканена слана.

Навярно е сюжетът дело на кръвожаден сатана…

Но утре всичко ще е друго, а миналото,  като сън

прогонен от вълшебна  утрин, ще промени света навън.

И понеже още от родова традиция знам, че само „с един вол трудно се оре”, ето ви и три стиха, които ни сгряват с надеждата, че няма да е все така, като днес! И спасителният пояс ще е любовта. Още повече, че сме февруари – месеца на виното и любовта, както би се изразил ненадминатият Евтим Евтимов.

 

Мигът ще бъде цветен

 

Задъхана вървя към тебе,

от любовта си сякаш светя,

на глътки радостта поемам

и знам, мигът ще бъде цветен.

Пак в паметта ми ще остане

като заровен къс от рая,

изпълнил моя космос таен,

но докога така-не зная.

Че утре, ако не открия

магията на обичта ни

в очите ти дълбоко скрита

сред ирисите замечтани,

ще трябва да намеря сили

да те погледам до насита,

да те прегърна на раздяла,

а после тихо да си ида.

 

Късна любов

 

Моя късна любов, неочаквана,
неуверена, смешно ранима,
след пороя от грешки отчаяна,
щом си спомняш за мен – намери ме.
Чувствам близо си вече, нетърсена,
очарована палаво тичаш…
Ще отворя вратата и в тъмното
ще те пусна в сърцето си скришом.
Че в живота ми дълго те нямаше,
даже вече почти те забравих,
и без тебе усмихвах се някакси,
но от радост ли беше…едва ли.
И ще дишат задъхано дните ми,
възродени от твойто присъствие.
Само още веднъж довери ми се.
Знам, за нови открития късно е.
Ще потърся подслон в топлината ти
моя късна любов, неподирена.
Ти ела, тъй внезапно познала ме
и бъди с мен до края на дните ми.

 

Момиче в здрача

Перце от птица в здрача тихо пада,

докосва плахо моята ръка.

Забравена любов ме изненада,

изпрати знак, изпълни ме с тъга.

От чашата вълшебна ще отпия

пенливо вино, глътка светлина.

От другите тъгата си ще крия

и пак ще се усмихвам на инат.

Една въздишка вятъра ще гони

и с него ще се слее през нощта,

а той от свода облак ще отрони,

в мъгла да скрие мойта самота.

Оставам с горещото желание, че Джина е права – Утре ще е друго!

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post ЛИТЕРАТУРНИЯТ КОД 10.
Next post ИЗ АЛМАНАХ № 1, 2021 НА ЕВРОПЕЙСКИ ПИСАТЕЛИ