ПРОСТИ МИ, РАЙЧО!

Когато човек се грижи за болната си стара майка в родния си дом, който е напуснал на младини, няма много развлечения, освен да превърта каналите на телевизора. А ако установи към десет вечерта, че в шишето му с ракия са останали две-три глътки на дъното, хуква по пътя към денонощния и лятната нощ го глътва като хапка.

И така, вървя аз по тесните криви улички на Мараша към малкото магазинче на ъгъла на площад „Кочо Честименски” и си спомням коя къщичка стоеше на мястото на тая или оная лъскава кооперация. В детството ми…

Бакалията на „Мусала” беше затворена, но пред малкия плод-зеленчук стояха неколцина мъже под светлината на уличната лампа. Забелязах, че са наобиколили капака на един джип, върху който имаше чаши, чиния със салата, мезета, нарязани върху вестник, и някакви шишета. На отиване ги подминах забързан, но на връщане, влачейки се по същия път, нямаше вече за къде да бързам и се заслушах отдалече в разговора им.

– До „Куцото куче” беше бръснарницата на чичо Петко, а до нея, на ъгъла, дето сега е денонощния, беше кръчмата „Ловна среща”.

– А знаеш ли защо на магазина за бира и безалкохолно му викаха „Куцото куче”, а ?

– Ами аз така си го знам.

– Знаеш, ама нищо не знаеш! Имаше там един чичка, не му помня името, дето куцаше с единия крак. Ама беше много як и по две каси бира наведнъж изнасяше от склада. Само че се клатеше, сякаш единият му крак е по-къс от другия. Ех, как му беше името бе!

– Бай Кольо – промълвих, преди да се усетя.

– Да беее! – чу се възклицание от тъмнината.

– А бръснарят се казваше чичо Пенчо, а не Петко.

Четиримата мъже се спогледаха помежду си и чак тогава ме забелязаха в тъмнината.

– Ела бе, майна! Кой си ти ?

– Ами, кой съм… От тука съм, от Мараша.

– А! Че що не те познаваме?

– Отдавна напуснах Пловдив. Станаха вече четиридесет години.

– Ела де! Къде живееш?

– На „Презвитер Козма”, в жълтата кооперация.

– При Ицо доктора и Карото?

– И Вавата беше там, на третия етаж – обади се за пръв път един от другите, брадясал и рошав.

– Да – отговорих. – Вавата и Карото умряха. А Ицо доктора си е тука. Под нас живее.

– Чакай бе! Кой си ти тогава? От Мараша си, казваш…

– От Мараша. Тук съм роден.

Най-възбуден беше един огромен мъж, явно тартора на компанията, тоя дето обясняваше на по-младия защо наричат магазинчето „Куцото куче”.

– Къде си учил? – подхвана ме той отново. – В „Петър Берон” или в „Петко Каравелов”?

– В „Петър Берон”.

– Кой набор си бе, майна?

– Петдесет и девети.

– Чакай бе, пич! И аз съм петдесет и девети! – скочи мъжът и сега видях, че е наистина огромен като мечка, изправена на задните си крака. – При Митева ли беше или при Попова?

– При Митева. В класа на Ваньо Германеца.

– Стига бе! И аз бях в тоя клас! Тия не ми ги разправяй! – разлютяваше се все повече мечката и лисна в устата си остатъка от чашата с ракия. – Кой си ти? Не те знаем ние! Ето, и четиримата не те знаем.

Той направи две крачки към мен, за да ме огледа по-добре на светлината на уличната лампа.

– Не! Не те знаем, майна! Казвай кой си! Тука, в Мараша, всички се познаваме! И теб ще те…

Той се спря, замисли се и погледна към тъмното небе. Изведнъж нещо проблесна, май сълза в окото му, а може и така да ми се е сторило на уличната светлина, после мъжът се хвърли отгоре ми.

– Тошко, ти ли си бе?

– Аз съм. А ти кой си?

– Райчо бе! Райчо от нашия клас! От А клас! На другарката Митева – гласът му леко потрепери.

Сигурно сме били странна гледка в тъмното. Двама дърти, огромни, белокоси мъже се прегръщат на тротоара пред капака на джипа, покрит с чаши, бутилки и мезета.

–––

Райчо… Първи, втори, трети клас… Май през всичките тези години единственото, което ме вълнуваше, бяха русите плитки на Мая. Те бяха винаги две и винаги накрая им имаше две черешки, две калинки, две детелинки с ластичета, които ги държаха стегнати. В редките случаи, когато Мая беше с една плитка, накрая й винаги имаше панделка – розова, или синя, или червена. Но най-често розова.

Райчо беше най-слабия ученик в нашия клас. Имаше още двама – Митко и Гошо Ганев. Но те поне казваха нещо отвреме-навреме. А Райчо само мълчеше в час и така и не проговори първата година…

Наистина, бяхме два първи класа. На другарката Митева и на другарката Попова. Нашата учителка Митева беше от старата школа и на възраст за пенсия. Но от уважение й бяха дали да изкара един последен клас, нашия, пък и беше още жизнена и работлива.

Попова беше друго нещо. Млада, напориста, все се вреше в обществените неща и към края на трети клас вече беше и заместник директорка.

Различен беше животът в нашите два класа. Всички деца живеехме в една махала, учехме в две съседни стаи и бързо забелязвахме разликите. В нашия клас например се пишеше с перодръжки, а в класа на Попова с химикалки.

Да, от първи до четвърти клас пишехме с перодръжки. Не с писалки, които се пълнят с мастило, не! Перодръжки, които се топят в мастилница, с които се пише тънко и дебело и ченгелчетата стават точно като в учебника и тетрадката по писане, където имаше сложени две-три за пример и след това многоточие, за да продължиш да изписваш същото по същия начин буквата или думата. Колко пъти се изливаха тия мастилници в чантите ни, колко пъти другарят ти от предния чин се обърне да ти каже нещо, бутне ти мастилницата и ти я излее в скута! Но аз и досега имам писалка и пиша с мастило. Така и не можах да свикна с химикалка.

Много години, като си дойдех в Пловдив, посещавах другарката Митева. Тя живееше в прекрасна къща с огромен двор на улица” Волга” 72. По-късно, като отидох един ден, къщата я нямаше. Бяха съборили всички къщи от едната страна на улица „Волга” – там сега е новото районно управление на полицията. Разпитах съседите и я открих в един седемнайсет етажен блок в жилищен комплекс Тракия. Другарката Митева не доживя демокрацията. И затова никога не можах да я попитам за онзи случай от трети клас.

– Деца, кой е според вас най-големият герой на България? – попита тя един ден класа.

– Ботев, Левски, Бенковски, Хаджи Димитър… – викаха едно през друго децата.

А аз станах и казах:

– За мен най-големият герой на България е Никола Петков. Той е по-голям герой и от Левски, защото е знаел, че ще го убият, но не се е криел!

– Откъде знаеш, Тошко?

– Знам. Защото татко така каза!

Вечерта, като се похвалих на баща ми как съм ги разбил всичките с Никола Петков, горкият човек сигурно едва не е припаднал. Обичах да седя и да слушам вечер разговорите с неговите приятели. Говореха тихичко, познаваха се отдавна, не харесваха комунистите, но тогава аз още не знаех какво е комунисти. Но бях запомнил, че Никола Петков е най-големият герой.

– Виж какво сега! – промълви накрая баща ми. – Утре като отидеш на училище, ставаш пръв и казваш: Другарко Митева, аз съм се объркал, не бил Никола Петков, а Никола Вапцаров. Разбра ли?

Годината беше 1968.

Впрочем, и това не беше далеч от истината. Баща ми беше най-големият антикомунист, който съм познавал някога. А Вапцаров беше любимият му поет. Знаеше всичките му стихотворения наизуст. Така че дори и в тази ситуация не си е изкривил душата…

Но другарката Митева не доживя демокрацията. И никога не можах да я попитам за това. Но като знам, че тя беше учителка от почти четиридесет години, значи е била учителка от края на двайсетте години на двайсети век, примерно от 1928. Изключено е да не е знаела кой е Никола Петков…

–––

– Виждате ли го тоя човек? – посочи ме Райчо на другите трима. – Той ми беше най-големия приятел от училище. Идваше всеки ден у нас и ми пишеше домашните. Ако не беше той, бях за никъде. Ей, ако знаеш как те обичах като малък! Ти беше нашата гордост. Все момичета бяха отличничките – Мая, Нина, Иванка… имаше една Виолета ли беше…

– Вилиана – прекъснах го аз

– А, да бе ! Живееше в малката къщичка, дето сега е ресторант „Перфекто”. Все момичета и ти – само ти от момчетата беше с първите! А аз бях толкоз тъп… на мен ми дойде акъла чак към трийсет години.

–––

В края на първи клас имахме годишен изпит. Да, както в романа „Под игото”. Може и да не ви се вярва. За класа на младата Попова не знам. Трябва да питам някой от наборите в Мараша. На годишния изпит всяко дете трябваше да каже или да напише нещо – стихотворение, песничка, задачка – за да видят родителите, че годината не е минала напразно и децата им са се учили добре. А, забравих да кажа, че на годишния изпит присъстваха и всички родители, и директорът, и други учители, баби, дядовци и тъй нататък. Те седяха на нашите чинове, а ние, скупчени в ъгъла, пеехме песнички и като дойдеше ред на някой да каже стихотворение, излизаше две крачки напред.

Аз, може и да не ми повярвате, трябваше да кажа стихотворението „Кочо” от Епопея на забравените на Иван Вазов. Това стихотворение е в първи том, дълго е девет страници и цяла година го учех вечер, на топлината на печката в кухнята, за радост на мама, татко и баба. Последния месец преди изпита вече го знаех наизуст, „по вода” казваше баба, и само го рецитирах открай докрай преди да седнем да вечеряме. Разбира се, на самия изпит казах първите два стиха и… дотам. Запънах се и спрях.

– Бравос, Тошко! – каза другарката Митева и всички заръкопляскаха.

– Ама как бе, другарко, той го знае цялото! – протестираше баща ми.

– Нищо, нищо, друг път ще го каже – мъдро заключи другарката Митева.

След това се прибрахме вкъщи и пак го казах цялото, ама изпитът вече беше минал. Но така май по-добре се получи, щото изпитът беше един учебен час, който нямаше да стигне само да кажа цялото стихотворение „Кочо”. А сигурно щеше да е и смешно, защото баща ми държеше да го рецитирам като Константин Кисимов от грамофонната плоча – с треперещ глас на места, с гръмовен на други…

Та в навечерието на годишния изпит, другарката Митева реши да проведе разговор с нас, за да споделим впечатленията си от изминаващата учебна година. Един от въпросите беше:

– Деца, какво според вас трябва да направим, за да бъдем по-добрия клас? – попита ни тя.

В смисъл, по-добър от класа на другарката Попова в съседната стая. Това беше идеята.

Децата предлагаха най-различни неща. Едни казваха, че ние и без това сме по-добрите, други предлагаха да направим табло с картинки, трети – да научим повече стихотворения. Такива бяха основните предложения.

Тогава аз станах и произнесох кратка реч, първата в живота ми.

– Другарко Митева, защо всички говорят глупости, като нещата са ясни? Всички виждаме къде е причината. В нашия клас има три деца, които са глупави и ни дърпат назад. Те винаги ще ни дърпат назад и ние никога няма да сме най-добрите. Всички ги знаят кои са, но мълчат и се правят на разсеяни. Тогава аз ще ги кажа. Това са Райчо, Митко и Гошо Ганев. Те са глупави и вредят на всички нас. Затова аз предлагам да ги убием! Така ние ще се отървем от тях, а и те ще се отърват от себе си. Защото по този начин ще ги спасим и няма цял живот да се мъчат от това, че са глупави.

Явно изказването ми е било смайващо и за самата другарка Митева, да не говорим за останалите осемгодишни деца, защото в класната стая постепенно настана гробна тишина. Всеки гледаше в някаква посока и се чудеше какво ще стане. Може би някои дори са си представяли как точно ще се проведе убийството…

– Виж, Тошко – проговори накрая учителката. – Ти си човек на крайностите. Това, което казваш, е вярно. Но ние не можем да убием тези деца. Те не са виновни, че са се родили глупави. Напротив, трябва да им помогнем.

Тогава не знаех какво означава „човек на крайностите”. Разбрах го много по-късно, но другарката Митева го беше разбрала за няколко месеца, и то още докато бях седем-осем годишен. Разочарован, седнах на чина и забих перодръжката в ръката си. На лявата ми длан и до днес стои синьо петънце от това пробождане. Стана ми ясно, че нещата никога няма да се оправят…

Другарката Митева беше от старата школа. Във втори клас ние, най-силните ученици трябваше да помагаме на най-слабите. С това нейно соломоновско решение аз, Мая и Нина бяхме разпределени да помагаме на въпросните три другарчета. Мен ме назначи при Райчо, Нина при Митко, а на Мая се падна Гошо Ганев. Не знам точно по какви критерии, едва ли е имала предвид да живеем наблизо, защото всички бяхме от една махала.

Ходех у Райчови почти всеки ден и наистина му пишех домашните. А у тях имаше толкова интересни неща! Баща му беше работил в Либия и караше Пежо 404. Имаха грамофон, който сам си сменя плочите, разни западни неща от Корекома. И винаги в хладилника им имаше варено пиле. Ходех тайно и го отварях, лапна си малко варено пиле и се правя, че нищо не е станало. Така и не се издадох пред Райчо, така и не разбрах дали той се усети някога за моите кражби от хладилника им, но и да се е усетил, никога не ми каза. Даваше ми от неговите играчки, дори ми разрешаваше да стрелям с въздушната му пушка по врабчета и гълъби, но най-любимо ми беше да се целя в тиквите от купчината, струпана на отсрещния тротоар пред магазина…

Като завършихме седми клас, аз отидох в Математическата гимназия, а Райчо – в Техникума по дървообработване. Виждахме се из махалата и играехме мач в неделя на поляната зад нас.

За последен път го видях сигурно преди трийсет, а може и да са четиридесет години. Имаше избори, бях в Пловдив и отидохме с майка и татко в училище „Петър Берон” да гласуваме. Райчо стоеше на входа, беше станал милиционер, и отговаряше за реда на изборите. Аз бях вече студент в София. Разменихме няколко думи, но беше ясно, че нямаме какво толкова да си кажем. Пък и той беше на пост и някак много ангажиран.

–––

– Ей, момче! Я ела тук! – провикна се Райчо към магазина и отвътре се показа двайсетина годишен младеж с престилка. – Виждаш ли го тоя човек? Когато и да дойде при тебе, му даваш всичко без пари!

– Разбрах – кимна момчето.

– А така! Каквото и да поиска, колкото и да поиска, колкото и да струва! Разбра ли? Ясен ли съм?

– Да.

– Какво носиш бе, Тошко? Каква е тая ракия? Махни го тоя боклук! Момче, дай му от моята! Евксиновградска резерва. Две бутилки му дай! Да види какво е ракия. А тая си я носи у вас за разтривка!

– Мерси, ама нямаше нужда…

– Ей, Тошко беее! – гласът му отново потрепери. – Аз не съм човек за една ракия. Ами аз те обичам бе ! Ти колкото си ми помогнал в живота, никой не е. Ама ти сигурно не помниш…

– Помня, как да не помня…

– Къде си, какво правиш? Разказвай!

– Ами какво да разказвам? Учител съм в една гимназия в София. Останах там след като завърших университета, ожених се… Това е. А ти ?

– Ех, моята ако почна да ти я разказвам…

– Последния път като се видяхме в училище, беше милиционер. На някакви избори беше.

– Виж, това пък аз не го помня. То кой ли не минава на изборите… Да, бях милиционер. Но като дойде демокрацията, зарязах милицията. Отидох в София, станах боец на Карамански. Тогава какво съм видял, на никого няма да кажа. После пет години работих в Министерството на земеделието, но не издържах и преди двайсет години се върнах в Пловдив. Имам няколко такива малки магазинчета плод-зеленчук, по всички борси ме познават. Добре печеля, даже повече от добре. Доволен съм от живота. Да си жив и здрав, Тошко, че се видяхме ! Пийни с нас! Ние сме прости хора, но те уважаваме…

–––

Пийнахме, поговорихме, спомнихме си за детството.

Като тръгнах обратно, наближаваше полунощ. Вървях пак през кривите улички и сълзите ми капеха в прахта.

Прости ми, Райчо!

Прости ми, че исках да те убием!

Ти ми показа какво е доброта, обич и човещина! За съжаление, чак на стари години…

Да си жив и здрав, Райчо! И ти, и твоите момчета, и твоите магазинчета за плодове и зеленчуци, и твоите брадясали и пияни приятели, и Мараша, и „Куцото куче”, и „Петър Берон”, и всички деца, които са вече старци, и най-вече ти, приятелю!

Да си жив и здрав !

И прости…