С ПОЕТИЧНО СЪРЦЕ ПОД МЪЖКА БРОНЯ

Банко П. БАНКОВ

 

Тенко Тенков, „Завинаги в мен”, Изд. „Захарий Стоянов”, 2021

 

Той е представителен тракиец, с ръце, издялани да отмятат житейски грижи; вписан е в ежедневието, собственото си, на близки, приятели и колеги. Ангажиран безрезервно с организация на културни прояви в древния град на Диана, раздаващ се без остатък за популяризация на писателски усилия, успехи, жажди за признание. В конфликтното време, в което живеем, е съхранил шеговит поглед, спонтанна усмивка, мъдро приемане на живота с достойнствата и чудатостите му, с кавгите и по-редките единомислия; с уважението към древната традиция – на чашка да се преглъщат съдбовни неразбирателства и суети, в името на човещината, която дава единствен смисъл на краткото ни пребиваване тук, в осезаемия свят.

Сборникът с избрана лирика на Тенев „Завинаги в мен”, публикуван от издателство „Захарий Стоянов”, го представя пред читател, който е следил спорадично изявите му през годините, от  изненадваща страна на поетичния му дар. Зад мъжкото му, битийно физическо излъчване, се разкрива светъл лиричен характер, чувствителна поетична душевност. Тенков улавя тънки отсенки на биологичното ни и духовно съществуване. Вниква в съотношението човек-природа, материални тегоби и нравственост. Страда заради девалвиране на ценности и изпитва благоговейна, генно кодирана почит към родители и отечество. Вглежда се в отбягващите ни тайни за човешката същност, скептичен към настоящето и с упование в бъдещето.

Този съкровен разговор на поета за същността на съществуването е изграден по оригинален начин. Всеки един от поетичните опуси в сборника се опира, оттласква се от цитат из творби на знаменити предшественици – поети, философи, художници, учени, държавници. Или от мисъл на съвременни творци, знакови граждани, сподвижници на поета. Изобщо на съвременници, от чиито живот и поведение Тенков извлича мотив, който резонира на неспокойствата, търсенията му, жаждата за споделеност.

През тази поетична конструкция – авторът да влиза в диалог с читателя, като тръгва от популярна житейска сентенция, от знакова мисъл, прозира, без да се натрапва, забележителната ерудиция на поета. Вдъхва респект уважението му към културното наследство на предците ни. Доказва колко значимо е, наред с Божата дарба, творецът да познава словесната световна съкровищница, за да надгради интригуващо за съвременника неговия  портрет, а от там – и обобщения духовен портрет на човечеството.

Като всеки зрял творец, Тенков е лаконичен, пределно „събран”, немногословен в посланията си. Тук и там са му достатъчни броени редове, едно четиристишие, за да ни сепне с наблюдение, с послание. Смисловото богатство прелива в художествена, асоциативна форма на изказ, наситена с всички бои, с осезаемия дъх на сезоните, с топлината на съкровени чувства; с подсказки, даващи воля на читателско въображение или оставящи го заинтригуван пред дълбочини, за прозиране в които се искат още усилия.

Тенков не крие своя ляв поглед към света, уважението си към дейци и мислители,  посветили живот и дейност в борба за социалност, за равен житейски старт на поколенията. Но докато голословното защитаване на идеологически аксиоми буди противопоставяне у опоненти от другата страна на барикадата, художественото осмисляне на левия поглед към света от талантливия поет буди уважение и разбиране.

Художествената взискателност, нравствената и поетично-философска висота на  авторовото послание в сборника се илюстрира още от заглавията на отделните цикли: „Спокойствието на вечността”, „ Направи от себе си храм”, „Високо е небето на България”, „И винаги ще има обич”.

А ето част от отправните сентенции, от които се оттласква поетовият кораб, за да търси съкровища в неизследвани дълбочини:

„Паметта е единственото нещо, което може да се изправи срещу смъртта”…, „Кладите не осветяват тъмнината”…,  „Човек умира толкова пъти, колкото пъти погребва свои близки” …, „В изкуството е като на лов, едни стрелят, други лаят”…, „Колкото повече опознавам животните, толкова повече се замислям за отношенията между хората”…, „Истинска щедрост към бъдещето е да отдадем всичко на настоящето”…,  „ Паметта е дневникът, който винаги и навсякъде носим със себе си” …, „Поезията е живопис, която може да се чува”…, „Няма религия по-висша от истината”…, „Времето е  велик учител. Бедата е, че убива своите ученици” …,  „Много държа на тези, които не обичам” …

И още и още…

В стиховете на Тенков органично се редуват честна идейна обвързаност, акварелни пейзажни зарисовки, нравствени самоанализи, тълкуване на естетически категории, мъдри обобщения на видимости, спомени за житейски спътници – поети, връстници,  съграждани. Всички те – оцветени от лирическа мекота, метофорно повдигнати над прякото впечатление, вплетени в благосклонното  отношение на поета към редовия човек, носещ на плещите си обществената структура.

Нека цитирам в подкрепа някои знакови текстове – като самородни камъчета. Например – метафорично съпоставяне на възхитата от световен град с магията на мечтата по любима жена:

„…Париж е като една въздишка

по дълго мечтана жена…”

Или примирението, че точният поглед върху живота ни ще имаме не ние, а наследниците ни:

„В междинната Възраст –

между любовта и смъртта,

всичко протича ускорено и бързо –

просто липсват нюансите….

…Те се появяват,

когато вече ни няма.”

Или копнежът за пречистващата, сурова сила на сезоните:

„Снегът заваля…

Като лавина от нежност.

Той покрива очите ни.

Той покрива душите ни.

Толкова бял, толкова чист…

… Толкова рядко вали!”

Или красивата илюзия, че хармонията в живота съществува отвъд  познатия свят:

„Там, някъде на края на света,

където са заспали –

всички зли завистници

и няма светофари за мечтите ни…

… Изгрява моята надежда –

като усмивка чакана за утрото!”

Или предчувствието, че достойно наследство за утре може да се остави чрез всеотдаване днес:

„В един уморен от събития ден

Ще приседнем, докоснали залеза…

…..Но ще бъдем спокойни  –

за утрото,

щом сме дали всичко от себе си…”

Или преоткриването на стойности чрез вписването на индивида в цялото:

„За да ни има в кратката истина.

И в паметта на нашите деца.

Добре е да сме били в час

за кротките, човешките неща…”

Или вкусването на горчива сладост от късното приятелство:

”Късно се срещнахме, приятелю, късно.

Но за сметка на това е красиво.

Открили приятели и врагове,

съхранили добрата религия.

Изчели планини от книги,

за да достигнем до тъжната истина,

че между кръчмите, библиотеките

и президиумите,

най-важни са хората…”

Или напомнянето, че стойността на живота трябва да се цени тук и сега:

„… Красиво неща е животът,

Нищо, че изтича неусетно,

между Сцила и Харибда,

стига да имами очи да го видим.”

Или скептицизмът на откритието, че:

„Приятелите само се усмихват,

И бързат, нямат време, бързат…

… Единствено за всичко имат време

и по-добре четат ни враговете!”

Или преклонението пред тайнствата на природата:

„ Какво ли си казват птиците,

когато цвърчат разтревожено,

…когато чуруликат влюбено?

… Ако имахме сетива да ги чуем,

може би щяхме да полетим,

може би…”

Или елегичното усещане за неизбежния сезон на житейска зрялост:

„…защото всеки носи в себе си –

едно море, бушуващо през зимата…

Тогава идва трайният сезон,

закотвен от събирани вълнения,

тогава във сърцето – вълнолом

се бият глухо носени стенания.

Едно море очаква всички нас,

не можем да избягаме от него…”

Или безкомпромисното отграничаване от користна партийност:

„Колко студени са тези здания,

в които се пишат партийните листи…

Колко е спарен въздуха.

И как мавзолейно е всичко.

… И ако случайно там влезе Слънцето,

Препарират го, за да им свети!”

Или себеразкриващото:

„Залагам на доброто у човека.

Това е моят честен кръст.

Защото вярвам в бялата пътека,

дори когато мрак тежи над нас.

Това е може би голямата илюзия,

Която ще ме мами цял живот…”

Да спра до тук. Не е  възможно в един текущ анализ да се изтъкнат на вниманието на читателя, да се оценят всички стойностни послания, втъкани в обемния ръкопис. Това ще е привилегия на оня, който отгърне страниците на поетичния сборник и изпита сладката читателска тръпка, да се идентифицира с прозренията на поета, да види света с неговия цветен поглед, да съусети тръпка в сърцето си, споделяйки  поетовите съмнения и болки.

Това е и смисълът на творчеството, внушението на музата, водила ръката на Тенев в безсънните му нощи над ръкописа. Думите на твореца да се възприемат като собствени думи на читателя, да изразят адекватно неговата спонтанна човешка реакция на светлините и сенките по житейския път на всеки от нас. Да го просълзят или усмихнат, да му внушат усещането, че не е сам пред енигмата на земното ни съществуване.

 

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ЯТОВАТА ГЛАСНА ѣ ОТНОВО ДА РАЗВЕЕ ДУХОВНИЯ НИ ФЛАГ
Next post ТВОРЧЕСКА ВЕЧЕР НА МАРИЯ В. НИКОЛОВА В ПЛОВДИВ