Валери ИВАНОВ
С ВЕРУЮ – ДА ДАВАШ, А НЕ ДА ВЗЕМАШ –
ДО ВАТИКАНА И ОБРАТНО…
Пазарджишкият литературен творец Милен Спасов, който наскоро навърши 52 години /28. 10. 1973 г./, е сред най-креативните и перспективни „пера“ в нашия град, но и много повече от маргинален автор. Творчеството му до момента е твърде физиономично, за да бъде окачествен само като такъв. Разбира се, Пазарджик има класически традиции в това отношение, които му определят категорично едно от най-авторитетните „гнезда“, „люпилници“, „люлки“ на талантливата и стойностна българска съвременна литература.
Милен Спасов е завършил Славянска филология в ПУ „П. Хилендарски“ /с любими „топоси“ – Варшава и Полша/. Автор на над 10 книги /есеистична проза/. Носител на престижна награда за дебют в проза от 12. международен конкурс „La piazzetta“ – гр. Салерно. Член е на Съюза на българските писатели.
Баща на писателя е популярният сатирик и общественик Георги К. Спасов /също отдавнашен член на СБП/. Майката – Живка – е учител. С такава биографична „закваска“ нямаш друг избор, освен да оправдаеш обществените очаквания – да надскочиш родителите си като популярност и авторитет в малката провинция, а и по-късно – над нея.
Реминисцентно-екзистенциалната му книга „Припомням себе си“ /Изд. „Българска книжница“, София, 2019 г.; преведена на италиански, качена в най-големия интернет магазин Амазон, а и притежание на Ватикана/ категорично го откроява като специфичен по стил автор и на национално ниво.
Всъщност сложната душевност на Милен струи от всеки ред на книгата, която се явява завладяваща сложна компилационна енигма от неговите съкровени спомени, красиви пасторали и впечатления от детство, юношество и младост…
„Гаснат във времето, тънат в пространството кораби, мисли, събития разни… Вземам със себе си в сетното странствуване най-примамливата земна съблазън…“ /Иван Ефремов, „Мъглявината Анромеда“/… Разбира се, книгата на Милен Спасов не е научна фантастика, както в случая /реалистична е в основата си/, но бих я нарекъл „кратък художествено-философски публицистичен трактат“ върху смисъла и диалектиката на нашето съществуване, върху и еволюцията ни като рожби /или „изкупителни жертви“ на Цивилизацията в диалектическия ѝ „прогрес“ като такава/. В този смисъл мотото в началото на книгата е достатъчно показателно за приоритетите на автора в такъв план – извадка от „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст – един от любимитие му „жалони“ в именно тази посока… Добавете към този факт и инвенциите с „почерка“ на Томас Ман, Рей Бредбъри, Емил Зола, Ерих Ремарк, Ницше, а и… Чарлз Буковски… Ясно е, че за подобен хибриден вид литература и автор е отговорно и трудно да се пише критически очерк.
Паралелно с чисто езиково грамотната книжовна лексика, срещаме умишлена употреба и на „сленг“ /„жаргон“, „койне“/, градски разговорен говор, диалектни идиоматични изрази, на моменти – контрастен оксиморон, като своеобразен експресивен контрапункт на премерената също художественост, характерно за публицистиката и журналистиката. А Милен Спасов е работил и като библиотекар, и като учител, и като журналист… Не е проблем да си „играе“ с различните стилове. И това видимо му доставя удоволствие. Удоволствие от умелото боравене със Словото. Някои биха оприличили този начин на писане с този на Георги Господинов, Захари Карабашлиев, Емил Рахнев… Илюзорно е. Аз го приемам като чисто преднамерена писателска „провокация“ към инплицитния съвременен читател.
Щастливото детство в любимото до Пазарджик – село Варвара, до баба и дядо, успоредно е белязано и с разочарованието от първата истинска и голяма Любов, която оставя неизличим спомен в мислите му… „Искаш ли да се разделим временно?“… Абсолютно по Кърт Вонегът! Импресията „Обичам…“ – с любимите физически и духом неща потвърждава пиетета му към: фъстъците, палачинките, гърнето с топъл боб, гръмотевиците, вятъра, старите книги… Вагнер, Шопен, Поаулу Коелю, Кафка, Кестнер, Анри Бергсон, Емили Дикинсън, Джордж Оруел, Франсис Копола, Чарли Чаплин и… Пепеляшка!!! Обича Самотата, Свободата и Ренесанса /нищо, че Джими Хендрикс, Кърт Кобейн, „Депеш мод“… са „хипи“ или нова епоха/… Уповава се на всевъзможни култови фактори в живота, естествено, че най-важното са родителите… „Народът продължава да спи и да тъне в блатото на псевдокултурата и кича“ – категорично отсъжда Милен.
Палитрата от чисто човешки проблеми, пошли битовизми или възвишени идеали в различните аспекти на човешкото ни взаимодействие е многоаспектна. Усещането за мозаечно фрагментиране на отделните смислови пасажи не ни напуска до края на книгата. Вероятно е също интуитивно-сензитивно усещане на автора за динамика на текста, „бягане“ от монотонността. Ще открием не само монологичните мисловни импресии, а и аргументирането на съжденията и разсъжденията върху катарзиса на съвременния национален /защо не и – световен…/ наоколо ни сложен и тревожен –социум, имплантиран на всекиго обикновен сред нас от… – „Системата“…
Стилът на Милен Спасов е не само афористичен, а и наглед еуфорично-фамозно-евфуистичен… Проблемите с интимния партньор съпътстват кого ли не в живота ни, с нетактичните „себеподобни“ и войнстващата все повече посредственост навън и около домовете ни – неоспорим казус за ескалирането на инфантилизма, резигнацията, скептичността и индеферентността на по-интелигентната част на обществото, както по отношение на деформираната ни политика, така и по отношение на тлеещата от все по-чести миазми световна „демокрация“… И това ще открием в книгата на Милен. Разбираемо. В съчетаване на битовите и социалните проблеми ненатрапчиво се открояват като изящна фреска философски „ескизи“ /Фредерик Бегдебе/. А по отношение на любовта е видим афинитетът му към поезията на френските поети: Ронсар, Франсоа Вийон, Рембо, Верлен… Тя присъства като лайтмотив почти през няколко страници. Но все пак: „Най-голямата ценност на всички времена според мен е Добротата“. За автора истинският творец е „медиатор, който има достъп до друг мир, до други светове“…
Ретроспекции, ретардации, солипсистични „нюанси“… Сякаш най-любопитна и стилна тази енциклопедична книга е в своята „поанта“, в резюмето на своя финал: „Има два вида история – хоризонтална и вертикална“ – споделя писателят. Това внася особена специфика и духовност, съчетано с важни фрагменти от националната ни духовна история. Фридрих Ницше, Дейл Карнеги, Наполеон Хил, Силвен Руде, Джон Кехоу, Хорхе Букай… Рационализмът в трудовете на мнозина световноизвестни аналитици на човешкия дух и мисъл като „ариадна нишка“, своеобразен фундамент и на тази му книга, ни следва в монологичните пасажи. Книгата не само е изключително четивна, но и поучителна в своя калейдоскопично-тематичен колорит.
Свободолюбив и свободомислещ, Милен Спасов притежава онази необяснима „харизма“, която малцина творци притежават в своето „божие одарение“ – той е изключително човеколюбив и самокритичен, изпълнен с алтрпуизъм и… тревога за бъдещето на света, а в частност и – България: „Искам да давам, а не да получавам…“.
Писателят /“емигрант в рождения си град П.“/, подобно на К. Кларк в „Цивилизацията“, макар тъжен и често самовглъбен /искрен пред нас в „самотното говорене“/, все пак гледа на това ни Бъдеще с Оптимизъм, но не и непременно – с радост. Изразителната по своето внушение илюстрация на корицата на книгата /инж. Стоян Муртев/ е в пълен унисон с този текст, който препоръчвам на всеки взискателен читател на съвременната българска литература.