Петър МИХАЙЛОВ
В началото на м. ноември Георги Константинов представи своята стихосбирка „Стихотворения за България“ в родния си Плевен пред препълнения салон в зала „Катя Попова“.¹
Книгата е реализирана от издателство „Хайни“ и е оформена с рисунка, изобразяваща планински възвишения, жълти петна – алюзия за ниви, и зеленина, представяща треви и дървета. Пейзажната картина² наподобява рисунка с цветни моливи или пастел. Тази техника съчетава прецизността на графичния детайл с мекотата и наситеността на цвета. Именно подобно съчетание откриваме и в поетиката на Георги Константинов: пастелната мекота на поетическото слово се допълва от отчетливия детайл и камерността на чувството. В книгата отсъства живописната пищност; поетът разчита повече на нюансите на думите, цветовете и звуковете. Така художественото оформление се оказва в съзвучие със стремежа към смълчаност, съзерцателност и тишина, характерни за стихотворения като „Звезден лък“, „Зимна гора“ и „Дъждът на Дебелянов“.
На задната корица се откроява подписът на автора, изпълнен в синьо. Шрифтовете на заглавната страница също са подчинени на определена колористична логика – името на поета е изписано в черно, а заглавието съчетава син, кафеникав и червен цвят. В цялостната композиция на рисунката преобладават зеленото, жълтото, бежовото и светлокафявото – предимно топли и земни тонове. Самата книга на големия ни поет също е проникната от обич и синовна топлота не само към родното, но и към историческата памет и собствените родословни корени.
2026-а е вече към своя край. В началото на годината Георги Константинов представи своята автобиографична изповед „Един поет между вчера и утре“, а няколко месеца по-късно предложи на читателите и своята патриотична книга. Преди по-малко от месец те можаха да се насладят и на допечатката на „Миг като вечност“, включваща предимно любовната лирика на поета. Една наистина богата за маестро Г. Константинов година! Дори беглият поглед към сюжетите на тези книги откроява основните теми в поезията му: любовта, патриотичното чувство и паметта. В „Стихотворения за България“ авторът постига своеобразно триединство като съчетава и изразява сложното чувство на обич към България именно чрез тези тематични ядра.
2026-а се оказа и година на изпитание за нашия народ. Поредната криза, докарана от политическите ни пигмеи, погълнати от собствения си егоизъм и ненаситна алчност, задушава българското народонаселение. Хаосът, предизвикан в международен план, също забъркан от оглупели старчета, зависими по-млади безумци и озлобени европейски чиновници-тетки, допълнително усложнява ситуацията в България. Защото войните не се водят от онези, които ги разпалват и политически оправдават. Непосилната им цена плащат обикновените хора – с живота си, с домовете си, с отнетото си бъдеще. А ние, съвсем обикновените хора, не искаме война. Искаме мир.
И тъкмо в тази напрегната и болезнена ситуация един поет, навлязъл в своите патриаршески години, публикува тънка книжка, изпълнена с неподкупна обич – към родината, към народа, но и към отделния човек. Сред цялата тази обърквация на свят и нация зазвучават чисти думи, превърнати в поетически слог от достойния, от големия Георги Константинов. Сега вече го виждаме и като мъдрец. Но преди всичко е наш духовен отец. Ще използвам и българската дума – Баща. Все повече и повече и всемирът, и нашето отечество страдат от липсата на бащина ласка, опора, дума, жест. Същевременно се усеща и дефицитът на мъжко поведение, породено от рицарските добродетели. Макар героят на Г. Константинов да заявява: „Аз своя герб не изковах// във рицарски турнири…“ („Кой съм аз“), в същината си той е благородник. От ония храбри мъже, които умеят да бранят когото и каквото обичат, но и от ония, които винаги са гордо изправени – несгъваеми.
Този жест на любимия на поколения читатели и ценители на литературата Георги Константинов напомня за друга постъпка отпреди повече от век – за нравствената непреклонност на народния поет Иван Вазов, изразена в „Не даваме я“ (1913) и „Не ще загине“ (1919). Двете творби са създадени в различни моменти на национални изпитания, но и в тях се откроява вярата в бъдещето на отечеството и народа. Оптимизмът на дядо Вазов намира своеобразно продължение и в нашето съвремие. Нека видим какво се случва в най-новата книга на Г. Константинов.
„Стихотворения за България“ обхваща общо 43 стихотворения, разположени на около 70 страници. Те не са обособени в отделни лирически цикли, но книгата е композиционно цялостна. Принципът на подредбата е по-скоро хронологичен. Започвайки с по-древни исторически епизоди, свързани с времената на Крум, Самуил и Ивайло, поетът очертава първия основен тематичен проблем – паметта. И то не личната, а националната памет. Тя е крехък, позалинял, но изключително важен белег за постигането и съхраняването на националната ни идентичност. Същността ни на българи е силно разколебана от самоомразата, която напоследък застрашително нараства. Като доблестен воин и истински българин Г. Константинов отговаря на самобичуването с обич. В известен смисъл поетът изповядва християнските ценности – на злото да се отговаря с добро. Това противостоене обаче не е продиктувано от дълбока религиозност, а идва по-скоро от дълбините на сърцето му. То е общочовешко.
Ключовата дума в стихосбирката е България и нейните производни – българско, български. Това е очаквано и оправдано в настоящия случай. Наред с тях се открояват семантичните и асоциативните полета, оформени около понятията родно и отечество, а също и разширението на тематичното ядро чрез словоформите земя/пръст, дом/къща, село, дърво-гора, стигащи до по-абстрактния символен образ на вагона. Така представата за родното, за българското, изхожда от конкретното, земното, и достига до по-сложни символни асоциации.
Тъжно-ироничното „Жилав характер“ пряко влиза в диалог с „Вагонът „България“. Двете стихотворения са изцяло потопени в нашето днес. Болезнените състояния на колабиращото ни общество не са подминати от поета. Със съчувствие и огромна, именно бащинска обич той едновременно дава надежда – „Още ни има. Още сме българи“, – и призовава към по-трезв поглед и конкретно действие:
Ама че хора… Станете все пак!
Някъде свири
последният влак!
Тук може да се разпознае своеобразен съвременен възрожденски призив, в който се долавя далечна, но не и случайна контекстова връзка с бойките призиви на Добри Чинтулов. Кризата, в която се намираме, очевидно не е толкова икономическа, колкото ценностна и идентификационна. Вече споменахме и нарастващата самоомраза.
Във „Вагонът „България“ вагонът функционира като метафора на националното битие. Още първите стихове въвеждат парадокс: „Чака безпътен вагон с гордия надпис „България““. „Безпътен“ е особено сполучлива дума, защото означава не просто липса на релси или движение, а отсъствие на посока, перспектива, историческа цел. Вагонът е отделен от влаковата композиция – изолиран, изоставен, забравен, – и въпреки това носи гордото име „България“. Тъкмо тук се появява разминаването между националното самоназоваване и реалното състояние на страната.
Следващият парадокс е превръщането на вагона в кръчма: „Нещо подобно на кръчма, нещо, прилично на хан“. Вагонът вече не изпълнява транспортната си функция, а е превърнат в място за консумация, забавление и шумно съществуване. Асоциацията с възрожденския хан на знаменосеца Странджата е особено интересна именно поради контраста: онова пространство на родолюбие и храброст сякаш е пародирано и преобърнато. Показателен е стихът: „Дъх на фалшив алкохол иде от мътните чаши“. Фалшивостта не е само в алкохола; тя може да бъде прочетена като характеристика на цялата ситуация – привидно веселие, зад което се крият безпътица и духовна празнота.
Най-силният композиционен момент е създадената илюзия за движение: „Сякаш вагонът лети в здрача… Дори се поклаща“. Хората се веселят, пеят, говорят, вагонът се поклаща. Сякаш животът продължава, сякаш има посока. Но се оказва, че „дори колела няма вагонът „България““. Това е великолепен финален обрат в метафоричната конструкция: цялата предходна динамика се оказва измамна, движението е само привидно. Липсата на колела е по-силна от липсата на локомотив, защото вагонът не просто няма кой да го тегли – той е лишен от самата възможност да се движи. Съществена за прочита е и аналогията с някогашния вагон-ресторант във влаковата композиция. Тук обаче вагонът е самотен, откъснат от останалите вагони, превърнат в кръчма. Така образът на изолирания вагон придобива национален смисъл: той носи гордия надпис „България“, но е лишен от връзка с цялостното движение и от възможността да бъде част от общ път. Лирическият говорител излиза от наблюдателната си позиция и се обръща непосредствено към хората. „Станете“ е опорната дума, защото може да означава събуждане, пробуждане, отказ от пасивност и поемане на отговорност. Последният влак е едновременно реалистичен образ и метафора на последната възможност. Така стихотворението преминава от сатирично-иронична картина към гражданска тревога. Конкретният предметен образ постепенно се абстрахира и се превръща в метафора на националното битие. Съпоставката с „Жилав характер“ става още по-интересна: едното стихотворение разкрива устойчивостта на българина, а другото – опасността от национална безпътица и обществена пасивност. Двете творби предлагат различни, но взаимно допълващи се гледни точки. На този фон финалният призив за последния влак звучи още по-тревожно, защото разкрива композиционното и смисловото напрежение между изоставения вагон и последния влак.
Родното в географски план е очертано чрез реките, носещи и женски, и мъжки имена, в „Реките на България“. Стихотворението е изградено от дистихи със съседни рими: планина – имена; полека – Велека; риза – слиза. Това сдвояване е особено ефектно във финалните стихове:
Текат неспирно. Тъй през времената
народът им е давал имената:
запътени на север и на юг,
да мислят винаги един за друг.
В поантата се откроява идеята за заедност, близост и сплотеност. Това е и друга основна тема в книгата – единението на народа, единението между човеците. Сякаш близостта с природата, с пейзажа, хармоничното сливане с дъжда предполагат и изискват сплотеност между човешките същества. Антиотчужденска е тази поезия:
Как гледахме в очите времето,
разбрали истина такава:
не пътят към върха, вървенето
един към друг ни извисява…
(„Участ“)
Почти като афористична мъдрост, като съвършен фрагмент, се откроява поетическото слово тук. И на други места се забелязва подобен стил: „така роденият във робство// умира с вик за свобода“, „Народе мой!… на кръстопът разпънат// свободен вик ми завеща“ („Жажда“); „а пък хлябът прилича// на пухкаво бебе“ („Човекът със хляба“).
Тази стилистика напомня силно за Вапцаровата поезия, в която лирическият човек също жадува за свобода и хляб. Връзката не е само тематична: в книгата има стихотворение с мото от „История“ и с разпознаваеми преки цитати от Вапцаровата творба. А фразата „Бих обичал, майко, бих обичал… Но ми требват свобода и хлеб“ съхранява именно цитатната форма. В известен смисъл Г. Константинов преосмисля поезията на огняро-интелигента, като извежда общочовешкия характер на стремленията, които стоят в основата ѝ – всеки обикновен човек иска да работи честно за хляба си и да бъде свободен. Тук няма революционен патос, няма пропаганда, а съвсем обикновени човешки теми, засягащи всекиго от нас.
Особено афористични са „Жилав характер“ и „Българските жестове“. Двете творби могат да бъдат четени като контрастно допълващи се. В първата откриваме парадоксалните противоречия в националния характер:
веем байраци и плащаме дългове
летни пожари гасим с наводнения
за една истина звънкат сто мнения
всеки отделно е пръв сред умниците
но трудно мислим, сберем ли главите си
даваме злато и внасяме ябълки.
бедни сме, ала богати – на загуби.
Кулминационно обобщение е стихът: „Изобщо тъй е прието в държавата:// евтино – житото, скъпа е плявата“. Това паралелно движение между величие и падение, тази сякаш сбъркана участ, характерна за българския народ, е дълбоко вкоренено противоречие в националното ни самосъзнание. Вероятно то е и в основата на самонамразването ни. Но поетът Георги Константинов предлага лек за този недъг. Единият изход от ситуацията на объркана парадоксалност е винаги да търсим пътя към другия, към ближния. Другият е да помним великия пример на благодетелите.
„Българските жестове“ е почти във финала на книгата. Творбата, заемаща знаково място, оформя силното послание, чрез което бащински Г. Константинов разкрива как ще продължи да ни има като народ, а вероятно тук се крие и самата съдба на България като държава. Добрината, сторена другиму. Усещането, че принадлежим към една общност, че сме сплотени от език, вяра, обща история и обща участ, трябва да ни напомня, че сме си съучастници. Общочовешките добродетели не са чужди на българите като народ. Възможно е да бъдат съхранени и възродени изконните български ценности, които не са само християнски, а и общоцивилизационни:
Българските жестове на съпричастие.
Трябва да ги помним, докато сме живи!
Сигурно това е
истинското щастие –
да направиш другите щастливи!
Съпричастното, състрадателното – онова, което все по-често наричаме емпатия, – е способно да ни спаси. Поетът припомня как богати хора се лишават от банкерския си комфорт, за да създадат университет; как дарители строят читалища, предпочитайки скромния начин на живот; как добри хора се грижат за овдовяла жена и нейните деца; как зограф изрисува черквата безплатно, оставяйки на стената само името си. Тези благодеяния също са дело на българи. Те са прояви на великодушие и съпричастност. Докато съхраняваме тези дарителски жестове, ще ни има и като народ, и като държава.
¹ Повече виж: https://pleven.info/georgi-konstantinov-predstavi-v-pleven-novata-stihosbirka-stihotvoreniya-za-balgariya/ (посетено на 13.11.2026).
² Открояващо място в книгата заемат пейзажните стихотворения: „Близка земя“ (представящо сложното движение от градския пейзаж на бетона и антените, успокояващо се и съсредоточаващо се около „глухарчето на моята любов“), „Южен пътепис“, „Достъпна цена“, „Жажда“, „Реките на България“, емблематичното „Елени в житата“, „Най-искреното слънце“, „Великденски орех“ и „Зимна гора“.

