СИЛВИЯ ПРОДАНОВА – ИТАЛИЯ

 

Силвия Христова Проданова е родена на 27 декември 1979 г. в София. Средно образование завършва през 1998 г. в столицата, в Национален учебен комплекс по култура с Италиански лицей. Наградена е със стипендия да продължи висшето си образование в Италия. През 2003 г. се дипломира с пълно отличие в Държавния университет в Милано – Факултет по политически науки, специалност „Международни политически отношения“. Докато е студентка в 5-и курс е поканена на три престижни стажа: във в. „Кориере делла сера“, при големия италиански дизайнер Джорджо Армани и в Италианския център за космически изследвания. Независимо от отличните характеристики и дипломи, в България не е приета на работа. През есента на 2003 г. печели първо място в конкурс за специализация и едногодишна стипендия в Държавния университет в Милано по международно право и финанси. През 2004 г. се явява на международен конкурс в Брюксел, класира се на първо място, с пълна стипендия за специализация „Мастер клас по програми и финансиране на проекти от Европейския съюз“. През 2005 г. започва трудовата си дейност в Милано, в момента продължава да завежда юридическия отдел на водеща италианска компания в сферата на космическите изследвания. Задочно завършва и висше образование по право в Милано. Занимава се активно със спорт: ски, плуване, тенис на корт. Свири на пиано, завършила е курс по aктьорско майсторство. Владее отлично италиански, английски и руски език. На 7 годишна възраст започва да пиша стихотворения, впоследствие – пътеписи, есета. Изпраща своите „Писма от Милано“ до вестник „Български писател“ /сега в-к „Словото днес“/. Има редица литературни награди, от които една държавна – от Министерствoто на културата. Пази българското си гражданство и след сключването на брак с италианец. Има две дъщерички. Издала е книгите: „Мой покрив на света“ (1994), „Коренът“ (2006), „Пистата“ (2009). Под печат е сборникът й с есеистика „Паметта на пясъка“. Членува в Съюза на българските писатели.

 

 

МОЙ ПОКРИВ НА СВЕТА

 

В памет на баща ми

Христо Проданов

 

И ако все пак някой те забрави

и споменът за тебе отлети –

не се сърди: животът ни остави

безпаметни, без хляб и без мечти.

Но ще напомням аз за тебе, татко,

приела твоя лик и твойта кръв.

И твоя път, неизвървян и кратък,

ще доизкачвам като собствен връх.

Не те упреквам, че остана горе,

че в ледните пространства изгоря –

ти се превърна на звезда в простора

и светиш днес на свойта дъщеря.

Ти идваш във съня ми и ме стряскаш.

Дланта ти на челото ми гори.

От мен открадна бащината ласка

и на върха висок я подари…

Макар че все те викам и те няма,

макар че си ми само сън, мечта,

аз се гордея днеска със баща ми,

останал вечен покрив на света.

 

 

 

 

ЛИСТОТО

(разказ)

 

Те блестяха като разтопено злато.

Последният слънчев лъч щедро ги даряваше с есенна позлата, насищаше багрите, озаряваше ги. Листата не потрепваха – покорени от ласката на гаснещото слънце зад хребета.

Занизаха се тихи, кротки, есенни дни.

Дните си приличаха: свежите утрини докосваха меката дневна топлина, която озонираше въздуха с опияняващ мирис на треви, цветя и билки.

Вечерите ухаеха на притихнала обич. Ниските планински възвишения сгушваха в обятията си малки полянки. Полските цветя угасваха в тъмнината. Всичко бавно затихваше.

Само щурците накъсваха тишината. Вещаеха още топли дни, с късите си интервали.

Утро. Зефирено дърво. Листата – с капчици от бисер. Обагрени високи клони.

Лъчите – спуснати – докосваха земята. Постепенно.

Самотно сред полето – дървото грейваше. Приличаше на огнено сияние.

Неравен кръг – от сянка нарисуван, около своя център.

А центърът – здрав дънер, с дълбоки корени и коренища, с клони вихрени, стоеше – забит в земята – през всички сезони.

Бе устоял.

На ветрове. На бури. Смазващи градушки.

И на порои.

Дървото бе оазис на птиците в полето. Накацали, като в роден дом, те виеха гнезда, летяха сред листата, извайваха любовни танци, пикираха над мощната корона.

 

Вивалди беше вплел в дървото „Годишните“ си „времена“.

В ранна пролет, зеленината пъплеше по ствола. Воали трепетно обгръщат голи вейки. В клоните се вие дим в зелено.

И ето: първите листенца бликват. Обкичват клоните с радост, с мигове щастливи и надежди нови.

В далечината пролетно надничат облаци бухлати – в бледорозово и в бяло.

Пчелите весело жужат.

От всяко кътче на полето – кипи живот.

Дървото оживяваше от птиците, от вихрените полети, омаяни в любовен трепет. Надпяване през май от хор на славеи!

Безкраен празник от жужене, от чуруликане и кукувича песен.

До колко ще брои?…

До лятото с непоносимите горещини.

Дори и лятото се гърчеше в адска жега.

Листата лумваха, едрееха докрай и ярката им свежест потъмняваше. От зной. По клоните увисваше зеленина, но груба, плътна, тъмна – защитна броня през деня.

И сянката скъсяваше ръста си – до залеза. Тогава тайнствено се удължаваше. Разстилаше пътека от мечти.

Горещината смазваше и полета на птиците. Случайни къси полети – и пак в короната. В дълбока сянка. Потъваше и песента в клоните.

В изнемога въздухът трептеше.

Омарата, с четка на художник, задраскваше небрежно панорамата. Мъглявина… След час миражът се пробуждаше и хълмчета, загадъчно прикрити, приемаха предишните контури.

Мъглата скриваше дървото. То губеше релеф и очертания. Потъваше в неясна белота, до следващото ярко проясняване.

Лъчите слънчеви повдигаха омарата, надипляха воала й, а после я изтегляха по свойта дължина. И капките – сълзи на утрото – изчезваха.

Дървото се избистряше. Приемаше реални очертания. Бе влажно от мъглата, с лепнещи от влагата листа.

Бе есен. Пищна. Благодатна.

Листата почнаха да падат. Земята ги изтегляше от клоните, с невидимите нишки на сезоните.

Тревата, поизсъхнала, извезваше килим от падащи листа.

Дървото оредя.

Часовник пясъчен…

Короната с окапали листа бе равна по големина на пъстрия килим под себе си. И тя се вглеждаше в свойто отражение, предчувствайки категоричното си бъдеще.

Закономерните процеси в природата.

А времето в часовника изтичаше…

Безмилостно.

До пролетта! Сезонът с магическата сила обръщаше часовника от пясък и сменяше одеждите в зелено.

Магическият кръговрат с листата.

На дървото.

И живота.

Самотна къща в бяло, на двеста метра от дървото.

Две фигури в небесносини дънки. Косите – с цвят на бели рози.

Мъжът бе слаб, висок, изправен. Надхвърляше осемдесет години. Бе жилав, строен, жизнен.

Жената – по-млада с три години, със спортна фигура, с осанка горда и благородство в нежния й поглед. Сребристите коси, навярно дълги – далечен спомен от прекрасна младост, се извисяваха в кок небрежен.

Те имаха най-ценното в живота: кристална обич – за легенди – през всичките сезони на съдбата.

Живееха сами, но не самотни. С любими книги, с музика любима и онзи пламък в очите, нестихващ петдесет години.

Дървото бе любимото им място за разходка, отдих и прегръдка нежна.

Жената се изправи. И двамата поеха през полето.

Сега са близо до дървото.

Хоризонтални бръчки по челото. И две отвесни – разсичаха веждите на мъжа.

Лицето – строго, аскетично и сурово, като изсечено от скулптор.

Очите – топли, с цвят на кестен, излъчваха нескрита обич към някогашното момиче.

В брадичката – трапчинка. За цвете, с обич посадено.

Гласът бе променен: почти заглъхнал, загубил свежестта си.

Ръцете – все същите – с изящен мускул, с удължени пръсти.

Жената, както винаги, сияеше от радост до любимия, без да усеща броя на годините.

Усмивката стопи чертите на строгото лице.

Вървяха като две деца – ръка в ръка, с младежки порив в косите посребрени.

Съдбовната им среща сякаш беше вчера…

Мъжът приседна върху пъстрия килим – от ден на ден – все по-плътен. С дългите си пръсти погали скъпото лице, потъна в черните очи и легнаха върху килима от листа.

По гръб.

Усещаха с всички сетива уханието на земята. През клоните, оголени до болка, струеше синева. Такава ясна, чиста! – надничаше в душите, разсечена от празнотата на падащи листа. Напразно търсеше магията. На любовта.

Онази – вечната. Неповторимата.

Необяснимата. Единствена.

Любов – на възраст – пет десетилетия, извираше от топлите им длани, преливаше в ръцете, пулсираше в очите. Дори за миг не можеха да се откъснат един от друг.

Не бяха от разговорливите. Разбираха се често с поглед, без многословие. Обичаха да съзерцават природата, където животът им премина в реалност и в свежи спомени.

Седяха с часове под старото дърво – единствената сянка сред полето. Прегърнати, загледани в синевата – там, където борове опираха небето.

Мъжът приседна.

Събираше букет от есен. Загадъчна усмивка по лицето – далечен спомен с красивата жена.

Внимателно, с дългите си пръсти, с привична лекота и сръчност, започна да нанизва венче от есенни листа.

Венчето заблестя!

Лъчите слънчеви обагриха последното листо – с обич, неизказана докрай.

В усмивката на чернооката жена изгря венче от младостта, изплетено от макове и маргаритки. От същите ръце с изящни пръсти.

Мъжът пристъпи като пред икона.

Върху сребристите коси, в кок небрежен, постави нежно – венче от есен. То искреше!

Те имаха един и същи пулс. Дори аритмията им бе еднаква. От незагасналите пламъци в очите струеше неувяхваща любов: ту пламенна, ту кротка, ефирно-нежна, но любов – във всичките й измерения.

А после се понесоха в кръг. С протегнати напред ръце, мъжът въртеше фигурата стройна, под дървото.

Със звънък глас, запазен през годините, жената галеше с ръце суровото лице.

Венчето грейна!

Целувка дълга, както някога.

Мъжът извади фотоапарат. На залез – поредица от бързи снимки:

Любимата жена – с венче от злато. Прозира синева – от голата корона на дървото.

Oпряна в дънера, със светлосини дънки, с искрици в косите бели.

И снимка на самоснимачка: тук бяха двамата, с погледи към върхове далечни. Към безкрая.

По залез слънце се прибраха.

Приличаха на Чехови герои, с излъчване на мекота, пастелност, приглушеност – в съвременни декори. Животът им не беше монотонен, преминал в сивотата на безвремието.

В младостта живяха интензивно, на ръба. Попадаха в екстремни ситуации, с решения за части от секундата. И побеждаваха. И бяха побеждавани. Но винаги вървяха все напред, нагоре, към простора. Не нивелираха душевните си пориви. Не сдържаха емоции и страсти. И бяха истински, естествени, любящи. Такива, каквито си останаха до днес.

Задуха вятър. После се усили.

Листата, люшкани от порива, трептяха.

А вятърът вилнееше.

Изви се буря.

Усукани в своите стебла, листата с ужас се откъсваха от клоните, понесени от хаотичен вихър.

С лекота вихрушката ги вдигаше. Далеч от земното притегляне, рисуваше спирали, двупосочни, а после – за миг ги приземяваше. Захвърлени встрани, листата гаснеха.

Вихрушката отново ги изстрелваше нагоре, като торнадо – и пак ги спускаше – осакатени, до следващия порив.

Каква ирония!

Осиротялото дърво със здрави клони, бе в центъра на вихъра от своите листа – като защита, като странна ласка. И като сбогом.

Отмина вихърът.

Листата – свлечени, загубиха цвета си.

Настъпи утро.

Небето – ясно, чисто. Тревата, храстите, полето – посипани с лазурна синева. Припяваха успокоени птици.

Доскоро позлатено, дървото се чернееше самотно.

Едно листенце се крепеше на върха – по чудо оцеляло. Победно знаме, след жестока битка.

Макар и оцеляло, листото не потрепваше. Притиснато от синевата, в самота, земята магнетично го привличаше.

Красива птица кацна на дървото. Огледа се. Криле размаха. С писък стрелна се в клоните, докосвайки листото.

То полетя…

От своя връх летеше бавно, с изненада и въздуха люлееше. Дори увисна между клоните, но лек ветрец го приземи.

И всичко свърши.

Дървото беше цяло.

Релефна графика на фон от синева.

Контрастите в дървото.

Над клоните летеше птица.

В тази бурна нощ жената си припомняше живота. В кадри – черно-бели. До нея мъжът спокойно спеше. И както винаги – ръката й държеше – дори в съня. Неистово желание за близост, за вечна топлота.

А кадрите препускаха. На някои – усмивка озаряваше лицето. От други – изтръпваше до пръстите. Каква решителност и смелост притежаваха! – навсякъде – все двамата. Останалите персонажи – неизбежен фон.

Погледна го с влюбен поглед. Погали меките коси – красиво посребрени. Той остаряваше достойно, с изящно благородство.

Косите й напомняха за януарска зима.

Снегът – достатъчно дълбок, утъпкан и мелодично скърцащ под краката. За ски – великолепен.

Безумно влюбени, възторжени и дръзки!

Не караха по леки писти, удобни за туристи, а рискови.

Обледенен диагонал с голям наклон. На кант и успоредни ски. Едно отпускане и се понасяш в неизвестна дълбина. Отдолу беше пропаст. И никаква осигуровка.

Той й преливаше от смелостта си. Тя притежаваше решителност в излишък и караше в следите, оставени от ските на любимия.

Бе рисково, но приказно красиво!

Отдясно – борове подпираха диагонала. Отляво – бездънна пропаст. Те караха в средата. Диагоналът – осемстотин метра.

Не караха. Летяха! – възторжени, сияещи, крилати от любов.

Не се заменя тръпката от риска, с тази на обикновена писта.

Цял ден се спускаха. Препускаха.

Самата писта – стръмна, дълга, с бабуни. Десетки пъти се изкачваха с лифта.

Бе зимна приказка.

Един скиорски ден завършваше.

Когато лифтът спря и влековете също, те бяха долу, в подножието на пистата. Бе време да се връщат. В хижата.

Снегът, пулсиращ през деня, синееше.

Момичето направи фотосесия.

Скиорите отминаха в ниското.

Останаха сами. Бе време.

Внезапно хрумване!

Младежът в жълта грейка, с поглед изпитателен, подхвърли уж неволно: да се качи сама, пеша със ските, по пистата, до горе. Без щеки.

Тя трепна. Прониза го с остър поглед.

Предизвикателство към смелостта й, към нейната решителност и воля? Сега?!

Момичето не се стъписа. С концентрирано внимание, с достойно самообладание, започна да изкачва стръмнината. Без щеки. Понеже ските бяха дълги, тя взе разумното решение: не в елховидна стъпка. Пристъпваше нагоре с успоредни ски, от крак – на крак, единствено на десен кант, с лице към долината.

По билото играеше залязващото слънце. Миг! – и се търкулна, скривайки деня. Смълчани, сенките синееха и потъмняваха в лилаво.

Бе тихо. Тайнствено.

Не беше никак лесно. Такова изпитание! Четиресет минути катереше на кант, без отдих!…

Той беше долу, в ниското, с екип на ярко слънце. Когато се превърна в точица, момичето бе на върха на пистата. С мокър гръб.

Задуха вятър. Беше притъмняло.

Спокойно… На изпитанието бе издържала.

Пое си дъх – дълбоко.

Започна да се спуска в полумрака – лежерно, без да бърза, единствено на рало. Внимателно заобикаляше бабуните, при намалена видимост.

Дълбоки сенки скриваха релефа. И снега.

Най-после спря – на метър от младежа. От кантовете излетя дъга фирнован сняг.

Отвесните черти, между веждите, се смекчиха. Лицето – ведро, с планинарски тен, щастливо.

Изкачването свърши. Бе изпитание за двама.

Наградата: целувка дълга – до безкрая.

Такива бяха: сантиментални, смели, романтични.

Такива си останаха докрай.

Просветна.

С отворени очи, в спомени далечни-близки, жената утрото посрещна.

Мъжът преливаше от нежност. Обсипваше я с ласки, с мили думи.

Бе време за разходка.

Излязоха прегърнати, щастливи, припомнили си думите на Верди, от същите осемдесет години. В последния шедьовър „Фалстаф“: „Радостта да живееш! Възрастта няма значение!“

Вървяха из полето.

Листата – хаотично разпилени.

Останаха за кратко под дървото, с прободена от клони синева. Жената взе в ръка едно листо – последното, докоснато с крило на птица, което падна от върха.

Те продължиха из полето. Тревата – суха, жилава, висока, осеяна с листа.

Внезапно спусна се мъгла.

Не бе мъгла, а облак от снежинки! Дочакаха и първи сняг! – като видение.

Снежинките посипваха косите бели.

Двете отвесни бръчки се вклиниха. Станаха дълбоки. Мъжът зарея поглед в хоризонта и сякаш вграждаше в него себе си.

Снегът натрупваше. Бе време да се връщат.

Вървяха все така: ръка – в ръка, когато неочаквано, жената усети хлад.

Къде изчезна топлината? А ръката?

Пронизващ студ.

Снегът затрупваше следите.

Извика го по име.

Мълчание… И снежна белота.

Ръце простря!… Затича се!… Огледа се във всичките посоки.

Препъна се. Едва се задържа.

Нито следа…

Оказа се сама.

В ръката стискаше последното листо – едно-единствено – обрулено от връх, с крило на птица.