СЕГА ГОРЯ, СЕГА СЕ РАДВАМ…

Георги Н. Николов

За творчеството на Никола Вапцаров е писано много, за цикъла стихотворения „Песни за една страна“ – също. Изречени са безброй слова на възхита и преклонение пред безспорния му талант. Намерил своето най-вярно място в теми, подчинени на едно общо мото. За човешкото достойнство на осъзнаващата се отрудена личност. Което пък мото се превръща в символ верую за поета в неговия сравнително кратък, но бурен живот. До него той стига по грапав, изпълнен с политически и социални прозрения път. Назад в годините остава възторгът ма младежа, току що завършил Морското машинно училище с идеите за „целокупна“ България. С призивните мечти за връщане на откъснатите от тялото й земи и силом разделен народ. Няма как военното да бъде изтрито изведнъж на прага на цивилния живот и на бял свят се ражда стихотворението „Моряци“, известно като “Марш на випуск 1926-32 г.” Още повече, че темата за родината никога не е напускала емоционално творчеството на Никола Йонков:

 

Летиме ний… в далечния предел

Чертаят с кръв дедите ни завета:

– Да пазите Вий родните морета,

Вземете си, деца, Егея бял!

 

Развейте стяг, развейте боен стяг –

Напред, тиранът може би ни чака

И първи ний ще влеземе в атака

С торпеден бой, с стихиен мощен бяг!

 

Този непресторен възторг е вече минало за огняря от Кочериново. Предстоят години за трудно опознаване на живия живот с всичките му клопки и взривоопасна същност. Защото ХХ-ят век на Вапцаров е барутен. На хоризонта назрява нова световна война, подклаждана с готовност от държавите на едрия капитал. А обикновената личност е съвършено безпомощна да се справи с връхлитащите я несгоди. И е оставена сама на себе си и на нерадата си орис. Впрочем, не! Днес, от позициите на доказаната историческа поука, трябва да оценим отново класовата поляризация на обществото. Колкото и старомодно да звучи това някому – и да изведем на преден план ролята на осъзнаващото се, сплотено работничество. Което отдавна е отрекло ролята си на сива, инертна тълпа, подвластна на чужда воля. На официалните държавни институции и на законодателство, адресирано в услуга единствено на малобройна имотна върхушка. Българската трудова армия, под ръководството на своя Работническа партия, вече има конкретни далечни цели и по-близки задачи. За тях трябва да се „воюва“ – неотклонно и упорито, като в това се подразбира и индивидуалното идейно усъвършенстване на личността. Този процес е ясно илюстриран в поезията на Вапцаров. Все по-силна става констатацията на социалната неправда. На обществената дисхармония и нарастващи противоречия в гражданската пирамида на обществото. Именно констатацията и вярното проглеждане за пораждащите я предпоставки поражда редица болезнени въпроси: „Какво да се прави?“ и „Къде е моето място“, а още – „Имам ли сили да устоя на предизвикателствата?“ Защото е лесно да се изричат пламенни лозунги. Трудно е да се превърнат в реалност. Трудно се смирява и собственото „аз“ пред колективната воля на неизброимите низши човеци. Тръгнали на бунт за нещо по-добро. Но щом егото е смирено и подчинено на интереса на целия народ, идва удовлетворението за открития правилен път през годините. Идва спокойствието от дружеското рамо до теб и вярата, че когато сте много, неминуемо ще победите в предстоящите класови сблъсъци. Това самоопределение към фабричния пролетариат при Вапцаров се ражда почти веднага след завършване на Военното училище. А заедно с него – и разбирането, че предстои тежка борба. То се корени в явната безизходица на масите, струпани пред заводския портал. На недоимъка, обезправеността и пълната несигурност какво ще им донесе мрачното утре. Което всъщност е само част от безкрайна броеница повтарящи се дни – нерадостни, тежки и груби. Отстоящи в пълен противовес с копнежите на младостта и със светлите надежди, гаснещи постепенно пред нуждата от хляб. Тогава, символ на какво е фабриката? Вярно – на безизходица, глад, откровена експлоатация:

 

Аз имах другар,

добър другар,

но… кашляше лошо.

Той беше огняр –

пренасяше с коша кюмюр,

изхвърляше сгур

дванадесет часа на нощ.                             „Спомен“

 

Но пак тя, фабриката, е и школа по сплотеност. По осъзнаване за класовата принадлежност и готовност за отпор. Именно нейната тежка сянка формира Вапцаров такъв, какъвто го познаваме: достойна личност и борчески певец на пролетариата. Човек с ясни политически възгледи, отстояни с цената на ранната му смърт. Дотогава той ще напише редица стихове за работничеството. За останалия зад чужди предели роден край. За трудната обич към жената до теб. За правото да мислиш… И да задаваш открито, с пълен глас въпроси: “А по-добро ли е положението в другите страни? Можем ли взаимно да си помогнем? И как?..“ Узрява за дълбоко вникване разбирането, че трудово-борческите низини имат една и съща съдба. Макар разделена от разноезични държавни граници. Защото демагогията на властимащите също е една, както и целта им – да държат в мрак и сляпо подчинение човешките низини. Историята доказа, че това не може да продължава вечно. Че рано или късно избухва революционен взрив, който като гореща лава помита всичко пред себе си. Че преди да настане някаква крехка политическа и социална хармония, се пролива много кръв. И още – че търпението на човеците не може да е вечно. Затова с такъв възторг се ражда под перото на Никола великолепният цикъл „Песни за една страна“: „Испания“, „Сън“, „Песен на другаря“, „Песен на жената“, „Писмо“. Случващото се там е сбъдване на най-смелите мечти на поета: отхвърлянето на икономическия ярем. Разчупването на рамките на буржоазната държава, тресяща се под ударите на международния пролетариат. И жестокият финал, който обаче няма да спре следващите вълни на борбата. В тези стихове е изсечен със стоманено длето събирателният образ на работника – лирически герой в голяма част от Вапцаровото литературно наследство. Той е интернационалист, непоколебим в убедеността си, жертвоготовен. Способен да докаже правотата си на дело, прокарвайки трудна вододелна черта между най-близките си и повика на делото. Готов да пролее кръвта на своите потисници, както и своята, за да възтържествува лелеяната от него правда. Сам той е много човечен, добър другар и със сърце, изпълнено с обич към дома и семейството. Обикновена личност, изтъкана от плът и кръв. Но знаеща своето място в метежните събития, което отстоява до последен дъх. Той е и символ, нарисуван от Вапцаров, на който сам поетът иска да прилича. И както виждаме от биографията му, от делото му и от смъртта му, е изпълнил докрай собствения си завет към поколенията. От „Песни за една страна“ огнено диша вяра в правотата на работническите идеи:

 

Сега за мене ти си участ.

Сега за мене си съдба.

И аз участвам неотлъчно

в борбата ти за свобода.

 

Сега горя, сега се радвам

на всеки боен твой успех

и вярвам в силата ти млада –

във нея свойта сила влех.                           „Испания“

 

Тематиката в стиховете от „Песни за една страна“ условно може да се разграничи на настояще с трудни корени в миналото, и на социално-политическо бъдеще. Настоящето е жестоко, мрачно и нетърпимо. То просто трябва да има някакъв предел на съществуване и обществена търпимост. Да бъде силом разбито на късове и захвърлено в забвение по страниците на учебници, книги, филми и черни спомени. Отрича се имущественото разделение между хората. Принудата им да съществуват сред кастови ограничения и лъжи, че системата на ограбване е непроменима даденост. Че винаги е имало и ще има бедни и богати, отритнати и облагодетелствани, властници и роби. Става ясно, че официалната, буржоазната държава е колос на глинени крака. Овехтяла институция, която не е в състояние да се справи с роящите се проблеми, а само ги прикрива. Мачка в калта личното достойнство на обикновения труженик и цинично си играе с живота му. Пращайки го на война срещу свои братя-единомишленици, нежелаещи да умират заради чужди интереси. Основен инструмент в услуга на управниците е гладът. Озъбен, безчуствен символ на неравенство за подчинение на множеството – той също трябва да бъде изтрит от лицето на земята завинаги…

А над всичко в мрачния делник, като дъга след чакан дъжд, криле разперва надеждата. За какво по-напред? За равенство. За хармония и право сам да ковеш съдбините си. Показателна е картината в стихотворението „Сън“. Привидно утопична, а всъщност толкова желана, сякаш може да се докосне. Това е удовлетворението да си полезен на общество от равни. Сега заглушавано от картечни изстрели и скрито зад енигматичната завеса на бъдещето, но чакано. Заради което около теб в окопа и в атаката падат другари и ти може би си следващият. Нищо, жертвите си заслужават. Защото ще дойде време, когато всички ще сме лица от общото добруване и то няма да е сън:

 

В завода ти, Лори, си надзирател

и казваш: „Днеска искам триста болта!“

„Добре, Лори, отлично, мой приятел!“

И двамата се смееме доволни.

 

А вънка тъй широк е небосвода!…

Блести небето, въздуха блести!

И дишаш, дишаш толкова свободно!

И сам не вярваш, че това си ти…

 

В цикъла „Песни за една страна“ с пълни гърди диша социалният оптимизъм. Разчиства света от бурени и гнилоч политическата хармония. Равенство споява людете и удовлетворение от постигнатото се настанява в сърцата. Скръбта по дадените безбройни жертви някак се смекчава от раждането на нови поколения, благословени да живеят свободно. И всичко, наречено „човешка орис“, се смесва в безкраен кръговрат, в който денят сменя нощта. А самата нощ вече няма власт над светлината на свободната мисъл и правото да си полезен на едно общество, което те цени и награждава с лично достойнство. Като цветна шевица през задъханите рими и барутни взривове минава любовта – отрудена, задъхана и осаждена. Но неимоверно чиста и ненакърнима, защото е проверена. Надмогнала е всякакви пречки, за да остане неподвластна на времето и делничните тегоби.

Логично е да се запитаме: „Доколко „Песните…“ са актуални и днес и има ли смисъл да ги възраждаме от епохата, в която са творени?“ Да, несъмнено. Днес отново живеем в трудни времена – на хаос, подмяна на изконни български патриотични и нравствени ценности. Загърбва се историята, тежките й поуки се подминават с мълчание. Народът пак е разделен и пак „някой нахакан келеш си мисли, че може сърцето му в шепа да хване…“ Но истината не може да се скрие. Тя е запечатана в творчеството на Никола Вапцаров и разбира се – в цикъла „Песни за една страна“. Отекващи все така силно, пълнозвучно и убедително в съзнанието и на днешния български читател. Как да ги забравим? Защо да ги забравим? Трябва ли да угасим светлинките, които продължават да ни сочат изход от днешното трудно, несигурно, нежелано настояще? Не трябва. Вапцаров вече ни показа за какво си заслужа да се живее и за какво да се жертваш без съжаление. А ние? Можем ли да се наречем с ръка на сърцето негови следовници? Или…

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван.

Previous post ЗА  ЧОВЕЩИНАТА  В  СЪРЦЕТО…
Next post ЕДИН  ДВОЕН  ПРАЗНИК