БЕЗСРАМЕН ДЪЖД –
и кривокрак, и сводник –
подгонва няколко басмени рокли
и ги изпира, и простира на площада,
и се смее.
Нахлуват в твоя дом жените
спасение да дирят.
– Къде са ти чашите?
– Виното ти къде е?
Изправени като наздравици стоят
и благославят жаждата,
и мокри в утоляване притихват.
Димят душите им,
пресъхнали
за обич…
ТРИ СОФИЙСКИ МЕТАФОРИ
АНТИЧНА СЕРДИКА
Античен хлад във долната земя,
където хилядолетията връщат
смисъла обратно – съвсем в началото
и го оставят там –
неразбираем за днешните свидетели на руини
от някакво величие отминало –
и безвъзвратно, и необяснимо.
Защото смисълът е със криле поизтънели днес, покрити
с непривикнал към летене прах,
прах неоплождащ, стрит от ери, хора и забрава…
Какво ли ще оставим на горната земя?
ПРЕД АПОЛОН-ЛЕЧИТЕЛЯ
Пред Аполон-лечителя безмълвно постояхме.
В нозете му вода гореща пиха
ранени гълъбици
и оцелели отлетяха.
Прибрахме всички здрави думи
в речници и куфари,
лицата си умихме,
пихме и ние от чешмите.
И всеки нещичко си пожела –
водата да отмие лошото,
откраднатото да се върне,
благословията изгубена
отново да е на челото
и смисълът да си намери
основанията.
Да ни налее вино Тодора,
да вдигнат песенна наздравица
Иван и Петър.
Когато дойде Аполон до масата ни –
да му почетем
как се сдобихме със парченце вечност,
с няколко секунди днес
и мъничко безвремие от утре.
ПРЕД ХРАМ „СВ. СОФИЯ“
Живея няколко живота едновременно.
И твоя, любими.
Сега, когато вече сам не можеш да го носиш,
сега, когато ти тежи глухарчето. И само
покоят те прави щастлив.
Живея няколко живота едновременно.
И този на поезията – също.
Тя вече няма право да мълчи. А само
мълчанието я прави щастлива.
Живея няколко живота едновременно,
докато моят се изнизва от иглата,
с която го пришивам към деня си –
конец поизтънял без възелче накрая.
И все по-малък е животът ми…
И скоро ще си лапне
палеца.