Розалия Александрова живее в Пловдив. Тя е родена в магичната Родопа планина, люлка на Орфей. Автор е на 11 стихосбирки. Редактор и съставител на над тридесет литературни алманаха, сборника и антологии. Член на Съюза на българските писатели и Дружество на писателите – Пловдив, Президент за България на UHE и MMMI, член на Борда на директорите на Атюнис Галакси Поетри.
Стиховете ѝ са преведени на: полски, английски, испански, сръбски, италиански, албански, гръцки, фарси, шведски, китайски, арабски, бенгалски, руски, турски. Публикувани са в престижни сборници, алманаси, литературни списания и уебсайтове в България, Европа и света. Носител е на много международни награди за литература и развитие на мира в света.
През март 2006 г. тя създава интелектуално-поетично сдружение „Квант и приятели“ за популяризиране на квантовата поезия в гражданското общество, пловдивски и български феномен. Инициатор и главен организатор на Международния фестивал на поезията ДУХОВНОСТ БЕЗ ГРАНИЦИ от 2015 г. Освен поетеса, тя е и учен. Занимава се с квантовата и торсионната теория в областта на езика, поезията, културата, медицината, философията и методологията на науката. Издала е книга с научно-популярни есета „Да отворим вратата на смисъла или рефлексии на информационната наука“, Пловдив (2015).
ЧОВЕК И ОКЕАН
квантово есе
Океанът е могъщата природа на Твореца
да изрази неизразимото.
Любов към Човека.
Защото Човекът е заземен океан,
в който звездите отразяват топлината
и съпричастността на космическите тайнства.
Всичко е във всичко.
Човек, Думи, Океан, твърд (Земя), Любов –
другите имена на сътвореното от Него.
Мисълта ни обединява.
Да се вглеждаме в себе си –
това е като да тършуваш в океана.
Да усетиш пулса му.
Да се разтвориш в прегръдката му.
И докато търсиш Себе си,
да откриеш допирните точки на величието.
И изумрудения блясък.
Да изтръскаш капките между клепачите,
които ти пречат да видиш хоризонта на сбъдването.
И да усетиш плътната нежност
на Божията ръка по кожата си.
2
Мисълта разделя на парчета пъзела на Еволюцията.
Вечното еднопосочно движение.
Човекът, заобиколен от тонове вода,
притиснат от носталгията по самия Себе Си,
не вижда Битието в цял ръст.
Не усеща вездесъщата ръка на любящия баща.
И започва да търси Източника,
от който да утоли самотата си.
Думите, които познава, се издигат
в пилони към необятното.
Стават Върхът на познанието,
до което се е докоснал.
Човек, който търси тези думи, е щастлив плувец.
Но винаги носи със себе си леката тъга
от интелектуалния сблъсък
между Истината и думите,
които я представят.
Точно това е Моментът, в който
или оживяваш за Един-Е-Ние-то.
Или потъваш във високомерието
на достигнатия опит. Пътуването ти
надолу разкрива неподозирани дълбини,
невероятни пластове на – вече познати светове.
Душата ти е заседнала между етажите на Аз-а
и нежеланието да се отърсиш от илюзорния
блясък на скритите съкровища.
Човече,Ти не си Егото,
което расте към дълбокото,
Ти си звездата, която се любува
на своя брат Океана, и понякога мистериозно
започваш да приличаш на плувец,
на дума от Любов и Светлина,
на светла мисъл и блестящо тяло
на Божия промисъл.
Частица от великолепната
мозайка на Еволюцията,
твоята майка и учителка от Началото.
Ти си Всичко и нищо, Човеко!
Докато не спреш и приемеш
Океана в Себе Си и себе си – в Океана.
Себе си в думите, мислите и вечната природа
на сътвореното и несътвореното.
Сега и винаги и Вовек веков.
