Здравка ЕВТИМОВА

Литературата е шестото сетиво, без което останалите пет не биха могли да съществуват и да функционират пълноценно. Имам предвид литература, която прави човечеството по-човечно, отваря духовния взор към страданието и възторга, към човешкото падение, които понякога са полет и освобождение от мерзостта и страха.

Сборникът с разкази „Душите ни страдат красиво“ на Васил Люцканов с право и напълно заслужено заема мястото си сред литературните явления, които убедена съм, очертават смели посоки в съвременната българска литература. Васил Люцканов е белетрист, който вижда действителността със сърцето си, допуска звуците на съвременния град в кръвта си и превръща разказите си в пристанище, даващо съчувствие, топлота и подслон на унизените, слабите, оскърбените. Най-голямата му тъга и най-светлата негова обич са запазени за децата, тези невинни жертви на безразличието и жестокостта в света (разказът „Момиче с мече на прага“, „Черен Петър“).

Малцина са съвременните български автори, които изследват тъжните измерения на бедността и мизерията днес, писатели, които спират поглед върху несретниците – клошарите, мигрантите, тези човешки сърца, натоварени с болка.  Те са всъщност истински тъжният образ на дните, които ние, хората с уютен покрив над главите си и редовен хляб на масата се стремим да заобикаляме. Клошарите на Люцканов са онези удивителни знаци, които смъртта поставя в края на изречението на прекършените човешки съдби. След прочита на разказите от сборника „Душите ни страдат красиво“ човек остава с обичта, родила се и пораснала в мислите му за бедняците, всъщност често далеч по-свободни от нас духом.

Разказите на Люцканов са пътека, водеща ни до пространство, в което се ражда уважение към несретата, блика топлота, прерастваща в горестна обич към несретниците, захвърлени встрани от светлото в ежедневието (разказът „Данчо Тангото“). Васил Люцканов внушава – с мекота и финес –  че животът е преса, който най-лесно смачква талантливите, чувствителните, надарените с необикновени качества. Много силен в това отношение е разказът „Концертът на Карла“ – представете си песен, която докосва, разпалва, стопля сърцата, щракащите фотоапарати на японски туристи и бездната тъга, в която се е превърнала жената, подаряваща песните си на непознатите до термите с минерална вода в София.

Днес човек може да живее на седем хиляди километра от България, но ако прочете този сборник с разкази, със сигурност ще почувства огромно желание да дойде и да види онази градинка до чешмите с минерална вода, магическото място около Халите и Женския пазар. Това е място, което превръща времето ни в посока с два пътя – единият е бърза магистрала на хората с големи коли, другият път всъщност го няма – той е безвремие с много зачеркнати посоки – това е животът на всеки един от клошарите, от мигрантите и момичетата, които продават телата си. Някои от съвременниците ни вярват, че за тези бедняци няма път – но истината, която Васил Люцканов ни разкрива, е съвсем друга. Тези хора в износени, парцаливи дрехи се радват на онова, които ние не бихме нарекли радост – на парчето мухлясал кашкавал, на стари вестници, които хем можеш да прочетеш, хем ще ти пазят топло, на недопита бира в бутилката, забравена от някой тийнейджър. Може би съдбите им наистина не са път, но са истина, която ни плаши и се стремим да избягаме по-далеч от нея. Васил Люцканов я изрича, не, изкрещява я високо и го прави така талантливо, че разказите му живеят в нас, превръщат се във фон на мислите ни, в предупреждение към цялата ни човешка общност.

Ние, всекидневно минаващите край чешмите с минерална вода в градинката срещу Халите, или забързани към Женския пазар, не се вглеждаме в болката, подминаваме окаяните човешки сенки. Бързаме, потънали в нашите грижи, сметки и трудности. Нужен ни е писател като Васил Люцканов – да подпали нервите ни, да разтърси кръвта ни, като с търпение и такт, с обич към по-слабия, към изпадналия зад борда на живота мъдро и горестно, но в никакъв случай примирено, ни напомня, че нашият живот би загубил много от стойността си, ако отминем несретниците, без да помогнем. Ако не ги забелязваме. Васил Люцканов забелязва. За него хората без хляб, без работа, клошарите са като нас, и никой не бе могъл да гарантира, че утре ние няма да се окажем в тяхното положение.

Участта на Данчо Тангото от едноименния разказ ми напомня прекрасната мисъл на Джон Дън, включена в неговите „Богопосвещения“, публикувани през 1623 г.: „Никой човек не е самотен остров, смъртта на всеки човек ме смалява, защото съм част от човешкия род“. Васил Люцканов публикува разказите си през 2022 г. Те носят същата сила, същото предупреждение: „Никога не пращай да узнаят за кого бие камбаната – тя бие за теб!“, това е написал Джон Дън, И през 1623 г., и днес прекършеният човешки живот е обвинение и болка. В разказите на Васил Люцканов е стаена подобна мощ, правдивост и най-вече талант на разказвач. Те са истински, човешки, дълбоки. Силата им идва от топлотата – не поднесена с мекота, напротив, доброто и съчувствено се втурват към читателя като огън от подпалена къща, за която беднякът е трупал стотинка по стотинка цял живот.

Целият свят изгаря, но клетниците, които живеят в разказите на Люцканов, не се страхуват. На тях постоянно им е студено, те протягат ръка към пламъците на горящия свят, защото никой никога не е запалвал огън за тях. За тях няма обилна закусна, нито топла стая. Но те не се предават. Живеят напук на всички закони на биологията, психологията, логиката – защото са хора. Хората не се раждат, за да бъдат унижавани. Унижението смазва онзи, който унижава другите.

С колко горест Люцканов рисува момичетата, предлагащи телата си в околностите на Лъвов мост – незабравима, тъжна, блъскана, но никога стъпкана е онази прекрасна Шура от разказа „Шура като шира“. Тя преминава през океан унижения, но запазва наивно най-светлото – вярата, че любовта ще я намери отново и наистина горестното щастие изгрява на пътя и – тя зърва любимия Ашраф. Бобо Бобчето от едноименния разказ – този дребничък, успял една нощ да се окъпе на чешмите с минерална вода млад човек, е убит от други клошари – прерязали са вените му, защото е отишъл при контейнерите за смет на тяхната територия. Независимо къде го застига нощта и с какво е облечен, Бобо не се отказва от мечтите си. Мъжът дори да умира, мечтае. Мечтата е онова, което отделя човека от безсловесните твари и горко на този, който отнема и стъпква мечтите му!

След прочита на тези тъжни и същевременно извисяващи разкази не човекът пораства. Пораства доброто у него – това е истинското майсторство – да накараш човечеството да стане по-човечно. Васил Люцканов  е точно такъв писател. Бедността и мизерията разрушават тялото, но не е изяждат мечтата, не смазват духа. Вонящата шуба на Бобо Бобчето е негова втора кожа, но добрият поглед на момичето доброволка, която ми дава храна,  запалва желанието му да живее, да бъде физически чист, да се радва на още много изгреви. Бобо заспива на пейката в парка. На сутринта не успява да се събуди – прерязали са вените му. Но клошар не означава подлец и убиец. Подлец и убиец може да бъде  бизнесменът, способен да мечтае единствено за пари – но тогава не става дума за мечта, а просто за поредната бизнесдалавера, за сметка и изгода.

Никой не може да бъде така щастлив и изпълнен с копнеж да полети, както Бобо при вида на купичка супа от Червения кръст, едно мъничко коматче хляб, а кашкавалът, макар че е мухлясал, като махнеш позеленялото е като нов – Васил Люцканов създава разказите си  щедро, в тях българският език е красив, пластичен, непокорен. Той увлича. Съдби, лишени от капчица красота, герои, които ни стряскат, които се стремим да избягваме – такава е атмосферата в „Душите ни страдат красиво“, но разказите на Васил Люцканов намират свой дом в сърцата ни. Това е другото и най-истинско име на таланта – да променяш хората, да ги измъкнеш за миг от мислите и борбата им за залъка – да им дадеш очи и сърце за чуждата болка, за чуждата радост. Наистина талантлив писател е Васил Люцканов!

И като надежда, скрила се в свито детско юмруче, в историите на Васил Люцканов има щастие, искри радост. Радостта не идва лесно до несретниците, но затова пък е безкрайно красива. Най-яркото доказателство е онзи светъл Барон, или Чичко Пътечко – той носи своята божествена почерпка за бедняци и нещастни души – няколко глътки бира, гъста ракия, но по-важни за бедните му приятели в градинката срещу Халите са новините, които Барона им разказва – за техни колеги клошари, за бившия моряк Мъката, за Бобо Бобчето, за близначките, които работят в пекарни на улица „Мария Луиза“. Разказите на Васил Люцканов имат силата на прилива – човешкият живот е морска вълна, не се знае дали тя ще бъде част от красиво кротко море, или вълната ще роди ураган. Но колко е хубаво като морски фар да даваш надежда за топъл и приветлив бряг – да бъдеш слънчева съботна сутрин в София, зад ЦУМ, край пейките с приседнали несретници, крадци на дребно, клошари. Защото само рано в събота се появява Барона – Чичко Пътечко, както с обич го наричат бедняците, с неговата сладка ракия и още по-сладки истории – неслучайно той е Барон като Барон Мюнхаузен.

Така, за честта на всичките несретници Чичко Пътечко не просто умира, а се е възнесъл с чадъра си към небето. С книгата си „Душите ни страдат красиво“ Васил Люцканов подарява на всеки един от нас такъв магичен чадър – да можем да отлетим красиво към небето. Да ни помнят и да вярват, че някой ден ще се завърнем – с хубава почерпка и новини за обичани хора. Може би техният живот е изпокъсан като нашия, техният хляб е корав, но „домът е там, където те очакват“ –  Васил Люцканов ни подарява дом, защото неговите мощни разкази ни очакват. Отворени са за сърцата ни, за доброта, дори за лошотията ни, за да я превърнат в чисто небе. Да накарат лицата ни да подарят усмивка за онова дете, които по цял ден стои пред магазина, прегърнало мечето си. А майка му – самотната майка – продава стоките зад тезгяха и се пита как въобще ще може да отгледа малката.

Васил Люцканов, писател, създаващ разкази, ми прилича на онзи човек, който решил да търси самородно злато. Търсил, ровил, намерил златна руда, изкопал забой, извадил самородното злато и накрая изковал от него пръстен.

Но този пръстен струва много повече от цената на златото в бижуто, измерено в грамове. Защото в този пръстен е попаднал не само трудът по откриване на златото. Красивото бижу блести преди всичко с майсторството, които човекът, писателят е оставил в това произведение на изкуството.

Такива са разказите на Васил Люцканов в „Душите ни страдат красиво“, истории, които не могат да бъдат забравени. Те са и търсене, и намиране на златната жила на тъгата, но тъкмо майсторството и талантът правят тази книга така ценна.