Името на Иван Марков Турлаков, с псевдоним Иво Доля, е само искрица в общата галерия от забравени български творци. Независимо от усилията си, не открих негови биографични данни, нито снимка. Логично обаче се налага близкото му родство с Марко Турлаков (1872 – 1940), виден земеделски деец и министър в кабинета на Александър Стамболийски. Творецът, за когото става дума, може би негов син, е също земеделец-активист. Автор на брошури като „Зидари и гробари“ (величие и падение) на БЗНС – С., 1931 и пр. Днес те имат историко-познавателно значение. Но истински надживяла времето е лириката му: стихосбирката „Очи“, книгоиздателство „Т. Ф. Чипев“, 1925 и редица стихове, пръснати по страниците на вестниците „Село“, „Глобус“, „Заря“, „Вестник на жената“ и списанията „Листопад“ и „Хиперион“. Всички те – създадени между 20-те и 40-те години на миналия век. Самата книга трудно представя Турлаков като ярко дарование. Тя е израз на късно увлечение по символизма с неотменните му атрибути на отчаяние, нещастие, разбити съдби, изгубена любов, жаждана смърт, молитви към Създателя. И разбира се – с традиционното за тази поезия себевглеждане…
ИВО ДОЛЯ
ТРАКИЙСКИ СОНЕТИ
КЛАДЕНЕЦ
Прохладен кладенец, където спират
далечни пътници през жежък ден
и жадно немощни ръце простират
към чебура, бъди благословен!…
Да не престанат нивга да извират
водите ти, о източник студен!
И нека в тях подкрепа да намира
в живота всеки пътник изнурен!
Когото жажда в пътя е сломила,
Да стигне, да обрадва и спаси
вестта за твоята лечебна сила!…
Кат балсам да е всяка глътка блага
и нека всяка немощ да гаси
прозрачната и животворна влага!
сп. Листопад, 1927–1928, № 3–4 (февруари), с. 71.
КРЪЧМА
До късна нощ пред пълните стакани
все тия стари, мургави деца
с еднакви и замислени лица
оплакват своите тъги пияни…
В очите им – угаснали слънца,
от много мъка тук в едно събрани –
кръвта тежи на живи, болни рани,
които глождят техните сърдца…
Те всички тук са роби на скръбта си
и стига само в таз полутъма
един юмрук връз дървените маси,
да светне мигом в отговор кама
и пламнат диви, първобитни страсти
сред ниската, опушена кръчма…
сп. Листопад, 1927–1928, № 3–4 (февруари), с. 73.
СЕЛО
Над селото погребано в земята
тополата изглежда отстрана
под напора на северния вятър
над скъп мъртвец наведена жена…
И тъй са пусти около полята,
че само белоснежната стена
на черквата, замислена и свята,
е бодър знак сред тая равнина…
Отгоре модрият, куршумен свод
тежи като невярна, скрита болест
над хижите и бедния народ…
И те мълчат под горката си орис,
да бъдат вечен извор на живот
сред труд, и смут, и неизменна горест…
сп. Листопад, 1927–1928, № 3–4 (февруари), с. 74.
ГРОБИЩЕ
Тъй плътно се земя и хижи слели,
че всуе, село, търся твоят глед!…
Но ето там, зад оня срутен плет
на гробището кръстовете бели.
–Пристигаме!… Но нека по-напред
Да спрем за миг при нашите умрели.
(Покой за тях в задгробните предели
да моли иска правнукът-поет).
Че вик, и тук гнети ги, чер и тлъст,
все тоя чернозем, в чиято пръст
сега е тленният им прах заровен…
О, чуй, разказва всеки гроб,
защо е схлупеното село роб
на своя жребий тъмен и вековен!…
сп. Листопад, 1927–1928, № 3–4 (февруари), с. 75.
МАРИЦА
В безбройните завои на Марица,
между редици клонести върби,
като премъдра реч на мъдра жрица,
извиват мудно златните води!…
То сякаш там узрялата пшеница
под слънцето топи се и струи
–огромна, скъпоценна огърлица
на Тракия връз знойните гърди.
През ясна нощ безбройните звезди
на дъното потръпват и предричат
на радост дни или на зли беди!…
Под този знак водите вечно стичат
към югното море, където бди
съдбата ни и властно ги привлича.
сп. Листопад, 1927–1928, № 6–7 (август), с. 149.
РОДИНА
Напразно есенният вятър скуби
печалните, оголени върби,
и Тракия в мъгли далеч се губи,
и ситен, мразовит дъждът вали!…
–Сърдцето ми, земя, и тъй те люби:
когато в нивите пръстта кипи,
и в пазвите им неприветни, груби
небето ниско бавно се топи.
–Подобно гълъб сив тогаз кълве
дъждът по челото ми всеки спомен
посеян там от злите градове!…
–И аз вървя с един възторг любовен
по тая пръст, която ме зове,
и първи път духът ми е спокоен.
Листопад, 1927–1928, № 6–7 (август), с. 150.
БЛУДЕН СИН
Не ще забравя нивга тия вечери
на Тракия под звездното небе
и песните болезнено провлечени
над родното, помръкнало поле!…
Като напътстени слова, изречени
от майчино сърдце, ще видят те
сърдцето ми през бездните запречили
пътеките на блудното дете!…
Уви! Те никога не ще се върнат
тез вечери на благодатен мир
сред родната земя свещенна!…
–Градът навеки алчно ме обгърна
и аз – паляч сред вечен панаир –
сега съм роб на цялата вселена.
Листопад, 1927–1928, № 6–7 (август), с. 151.
СТАРИЦАТА
Все тъй я помня аз от дълго време
–край огъня във старото кресло…
И сякаш никога не е било
на младостта й празничното време…
Ръцете й – съсухрени и черни –
без мощ отпуснати лежат сега
и белите коси цъфтят в снега
на дните и годините неверни.
Очите й са болни, възпалени…
През тях е минал някога пожар
и обгорил божествения чар –
искрящ у двата кладенци зелени.
И няма в тях омаята предишна
–две локви по напуснат вече път,
погаснали са те сега, сълзят,
че тяхната усмивка е излишна…
Тя чака в старото кресло с години
далечната приятелка смъртта –
пътеката послудня във света
да й помогне мълком да премине…
сп. Хиперион, 1927, № 3, с. 104. (Из АНТОЛОГИЯ НА МЛАДИТЕ)
