Георги Н. НИКОЛОВ

Убедено поставям Снежана Галчева на едно от челните места сред творците, които познавам. И както бях писал сравнително неотдавна, тя е утвърдена поетеса, в чиято лирика грее слънчева палитра от чувства, философска вглъбеност и обич към съвременника. Не на последно място авторката е радетел и за човешка хармония през призмата на културно възвисяване и активно многостранно сътрудничество. Перото й разкрива жарък, неспокоен журналистически пулс. Жажда за ярък публицистичен полет над вълните на обществото, в досег с негови особено изявени представители. Такава убедителна заявка имаше в книгата й „Като цвете в скалата – литературен обзор“, където една от частите бе наречена „В десет въпроса“. Сега пред нас е самостоятелен сборник със същото заглавие – интервюта с 45 сънародници от различни краища на света, поднасящи своето „аз“ пред взора на читателската публика. И отправящи към аудиторията интелектуални послания, осмислени за разбиране и взаимност в добронамерен сърдечен разговор. Всъщност, колосален труд, още повече, че текстовете са излизали предварително и в броевете на любимия ни вестник „България СЕГА“… Разбира се, не това е най-важното. Защото същността на интервюто не е просто диалогична игра на въпроси и отговори, а енигматичен хоризонт. В неговите дълбини търсената информация се основава върху интелекта като факт и като философско понятие. Чрез питащия и отговарящия, на базата на взаимния житейски опит и познания, се реализира словесен фундамент от идейни вариации по подбраната тема. Чиито компоненти впоследствие – обобщени, генерализирани и моделирани в послания, се поднасят на социума за възприемане и оценка. Можем да определим интервюто, колкото и странно да звучи, на моноспектакъл. В който режисьор и актьор също създават изкуство, предназначено за публика от различни възрасти, с акцент върху разума и сърцето…

Снежана Галчева владее до съвършенство това трудно изкуство. Събеседниците й са представители на литературата, театъра, музиката, рисуването, песента и танца. И всички са граждани на света в модерния ХХI в., дал на човечеството възможността да общуват свободно. Това общение откриваме и в книгата на Снежана: по страниците й людете са неподвластни на географски региони, идейни различия, образователен ценз, или някакви други условности. Подчиняват се единствено на интелекта и блестящото си дарование, устремени в градацията на благословената им духовна вселена. Погледнати в цялост, те взаимно се преливат в многоцветна феерия от мисли, чувства, въжделения, копнения. Покорили са, в хода на културната си мисия, много върхове и са готови за следващи предизвикателства. Но, когато четем интервютата, разбираме, че всяко от имената тук е и самостоятелна, неповторима индивидуалност: вглъбена в съвремието и в мястото си сред обществото чрез магията на перото, сцената, живописния щрих, неподозираната пластика на тялото, естрадата. Всичко е постигнато с много труд, лишения от дребни удоволствия, така естествени за другите, понякога уморителни пътувания, непрестанни репетиции, или пък желана безсъница над белия лист. Често се питаме и предаваме тези въпроси от поколение на поколение: „Защо се раждаме, щом трябва да умрем? Защо Създателят ни праща на земята тленни, докато мисълта, която уж владеем, е безсмъртна и остава и след нас?“ Отговор намираме в изреченото от събеседниците на Снежана: че личността е генно заложена да гради и надгражда. Едни от нас – материалното, всекидневното, делнично засищащото като хляба, без който не можем. А други – да моделират с лира, четка и слова скрижалите на битието. Неговите морални и етични закони, неговата красота, хуманен смисъл и изстрадана мъдрост. Снежана Галчева е вещ психолог и всеки от нейните адресати е подбран внимателно, с благородна цел: да има какво да каже и как да го каже така, че да бъде убедително разбран и у нас, и отвъд океана. Да може да се обоснове в критериите си за добро и недотам добро, за стойностно и маловажно, за фундаментално, или мимолетно. За смисъла на живота в броеницата отлитащи години и как да оставим след себе си не само спомен, но и пример, достоен за подражание. И е вярно, че интервютата в този нов публицистичен сборник, от гледна точка на поредния събеседник, запълват празнините в тези настойчиви наши питания. Всеки текст е предхождан със своеобразно биографично встъпление за него, за културната му самоопределеност и творчески достижения. На какво е ценител и за какво – радетел. Що се отнася до самите събеседници, бих искал да цитирам с по нещо всеки от тях, макар това да не е възможно. Но как мога да отмина равнодушно твърдението на утвърдения поет Боян Ангелов – председател на СБП, че „най-значимата ни ценност, създадена преди повече от хилядолетие, е българският книжовен език“? Или великолепният белетрист, проф. д-р Златимир Коларов: „Да открием хармонията и да я дадем на другите, за да има смисъл, че сме живели…“ Нима няма да се съгласим с проникновението на Людмила Калоянова: „Поезията ще съществува дотогава, докато търсим и преоткриваме истината за себе си във и чрез думите“, или с твърдението на Атанас Капралов – лирик, директор на Националния литературен музей – „Духовното сърце на България няма да замлъкне…“ „Четенето на книги отваря всички врати на познанието“, споделя писателката и издател Весела Люцканова, а Ангел Колев съвсем на място припомня, че „езикът е далечната ни родина, той е религия, той ни сплотява.“ Впечатлен съм от родолюбието на актьора Златомир Малдовански и убеждението му, че „трябва много да се гордеем с българския театър – и то не само с класическия български театър, който всички обичаме, но и с по-младите творци и постановки“, от художничката Евгения Петрова-Жени: „Всеки един от нас е своеобразен филтър на всичко, през което преминаваме и се докосваме в живота: на радостите и на болките, на паденията и възходите, на победите и загубите“, от балерината Емона Георгиева – „В мен живеят хиляди емоции, които обожават да танцуват, да летят и никога да не ме напускат. Живея за тези емоции. Те са цялата мен“. И разбира се, не мога да отмина проверените вековечни истини в поместеното стихотворение на Димитър Христов „Наздравица за любовта“:

Любовта и виното опиват

както красотата в мрачен ден.

Често красотата е горчива

и в това е чарът й свещен…

Но, както се казва – с примерите дотук. Знаменателен, обаче, за всяко интервю в поредицата е финалният въпрос кой какво пожелава на читателите на вестник „България СЕГА“. Според мен това е мила, безкрайно добронамерена „провокация“ всеки да разшири кръгозора си в проекция, изглеждаща привидно традиционна. Ала тук, заедно с очакваните наричания за здраве, лично щастие и просперитет, огромна част от сънародниците пожелават обичта към родината никога да не пресъхва. Да има по-светло бъдеще, без да забравяме историята й и светлите човешки икони в нея. Когато можем, да се връщаме в пределите й с мисъл и физически и да си останем нейни добри чеда. Така над новия сборник на Снежана „В 10 въпроса“ неотменно грее емоционалната дъга на родовата принадлежност, патриотизма, социалния оптимизъм и разбира се, на неувяхващата красота. Чувства, така потребни в дни на хаос, неочаквани трудности, обезверяване и не много рядко – нахлуваща в душите ни апатия. Но, умело втъкани в тази книга и вдъхващи ни вяра, радост и благодарност от възможността да се докоснем до символите на красотата, която ще спаси света. Четох книгата с все по-ясното убеждение, че тя е своего рода бяла лястовица в общия поток на съвременната българска книжнина. Литературните събеседници на Снежа – нека ги нарека така – са убедени апологети на одухотворената, творчески зачената битност, на която са се посветили. Веднага искам да уточня, че те не са аскети, бегълци от реалността и отрицатели на нейната често сива делничност. А вещи пазители на онзи неразрушим храм, в който се пазят и ще се пазят истинските стойности на човешкото съществуване: светлината на мисълта и изяществото на изкуствата; скалата с нравствените ценности, пергаментите, описващи борбата между доброто и злото и бокалът с несекваща жива вода, към който човечеството се стреми от рождението си. Арбитър тук, в интервютата, е самата авторка, вещо насочваща разговорите в желаната посока. Като няма съмнение, че тя предварително и търпеливо е проучила всеки един от творците. Влязла е в неговата интимна душевност и световъзприятие и повече от успешно, както виждаме, е съградила поредната си книга. По страниците няма нито един излишен въпрос, зададен самоцелно. Всяка дума е внимателно премерена на везните на откровението с ясното разбиране, че казаното трябва да докосне съзнанието на читателя ласкаво, убедително и задълго. Както веднъж се шегувах с един български писател, книгите му носят един общ недостатък – колкото и да са увлекателни, накрая имат край. Така е и тук, „В 10 въпроса“. Затова нека пожелаем на Снежана Галчева още поредица такива талантливи, завладяващи публицистични четива. Очакваме ги и имаме право да ги очакваме, Снежа!..