АТАНАС КАПРАЛОВ

В НЯКОЛКО МИГА

Сбирам се целият в няколко мига:

тук – струйка радост,

там – кладенче скръб.

Вчера потеглих,

а вече съм стигнал…

Ето ме – седнал на земния ръб.

Даже по детски краката си люшкам –

нищо че бездната зее отпред.

Детството сякаш било е наужким,

младият полет –

с разбит самолет.

Зрелите цèли проклеха върха си –

всеки връх

бранят студ,

вятър

и сняг.

Сръфа ръждата другарствата късни,

старите срещам под вражески флаг.

За да спася моя свят от измама,

има ли остров пуст някъде?…

Не!…

Вярвах до смърт само в укора мамин,

само че точно смъртта го отне.

Толкова исках душа да налюбя,

ала се блъсках в прегради от плът.

Вечно се търсех –

и все бях изгубен!

Вечно пътувах –

и все нямах път…

Днес пък се чудя:

в небе или в бездна

ще ме запрати сакралният миг?

Гледам нагоре –

и смисълът чезне.

Гледам надолу –

и качва се вик!…

2020