Продрум ДИМОВ

ПОЕЗИЯ С ВПЕЧАТЛЯВАЩО СОЦИАЛНО-ПСИХОЛОГИЧЕСКО ЗВУЧЕНЕ

  И в новата си стихосбирка „Когато огънят изтлява“, предложена съвсем наскоро от издателство „Български писател“, Стоянка Митева-Балева не ни изненадва със стремежа си да споделя в стих своите вълнения и непрестанните си много човешки разсъждения и благородни несъгласия, предизвикани от днешната ни нелицеприятна действителност. И в това издание авторката ни грабва с дарованието и завидното си умение да ни въвежда в самите дълбини на днешното ни социално-психологическо съвремие. Затова ѝ помагат чувствителните рецептори, които улавят и най-неуловимите вибрации в атмосферата на днешния ден, за да ги усетим като основно градиво при художественото пресътворяване на нравствения облик на нашия съвременник. В творческото поведение на авторката отсъстват несръчната измислица и бездарното подражание – всичко е плод и родено от конкретни наблюдения, дълбоко обмисляне и анализиране, за да оживее в похватно поднесени образи и картини, облечени в професионално изпипани стилно-езикови одежди. А за безспорния си талант на литературен творец тя подсказва още с появата на дебютната си творба „Момичета“, която се появява на бял свят през далечната 1974 година. Но не бива да забравяме, че още 19 годишна прекрачва успешно прага на поетичното творчество, което през 1958 година привлича погледите на читатели с отпечатването на смелия и многообещаващ поетичен цикъл „Сърцето на тъкачката“ по страниците на в. „Дунавска правда“ и сп. „Родна реч“. След време някогашната млада тъкачка от Русе разгръща неподозираните възможности на творческия си потенциал и навлиза със самочувствие с внушителна поредица от заглавия в родния поетичен свят – „Благодаря на белите звезди“, „Неродена сянка“, „Мълчана вода“ и други издания, които ѝ завоюват престижни позиции под българското поетично небе. Моите дългогодишни наблюдения върху творческото ѝ развитие утвърждават непоклатимия извод, че Стоянка е творец не само със солидна подготовка, но и със заложби, които с постоянен труд разкриват богатата ѝ творческа същност. В целокупното ѝ творчество дишат болезнените проблеми, от които безпомощно се задъхва изоставеното днешно общество.

Такава я виждаме и в най-новата ѝ поетична книга – „Когато огънят изтлява“. Стиховете в нея са обособени в три основни цикъла: „Студен свят“, „В олтара на душата“ и „Тъга“. Те, колкото и тематично да са различни, имат близко емоционално родство, което е в съзвучие с преобладаващото настроение на творбата. А полъха на високите температури усещаме още с досега ни до първите стихове на цикъла „Студен свят“. Неговото име асоциативно ни пренася в някои творби на Първан Стефанов, с които неведнъж той изразява недоумението си от неудържимата студенина, която все повече притиска и сковава българското общество. Духът на авторката се гневи. Времето, в което живеем, е безмилостно и безцеремонно ни притиска до стената. Затова и тревогата прехвърля всякакви търпими граници в стихотворението ѝ „Интервю с времето“:

Обърка се времето. Болки и грях

преливат в тревожните теми.

И даже луната трепери от страх

за нашите дни преброени…

Днешната действителност е грозна, безжалостна, задушна – погубва безскрупулно здравия разум. В нея „честните у нас считат за луди,/ глупецът вредом всеки почита“. Това предизвиква болезненото негодувание на авторката, която неведнъж излива накипялата си горест в стих. Това обяснява до голяма степен и преобладаващата минорна обагреност на нейния поетичен свят. Тя никога не остава безразлична и дава израз на неукротимото си възмущение от необуздаемите безчестия, лъжи и лицемерия в днешния объркан ден. Затова и нейното горестно перо непрекъснато подлага на осъдителен прицел вземащите все по-безчовечни размери социални неправди, падение и низост, които днес погребват безнаказано човешката съвест. И неслучайно дълбоко вътрешно напрежение разтърсва авторката, напира в емоционалния ѝ свят, завладява властно читателя в стихотворенията ѝ: „Студен сват“, „Студено ми е“, „Тревога“ и др.

Стиховете на Стоянка Митева-Балева, както и в предишните ѝ издания, не са суха декларация, за да бъде забелязана. Те ни покоряват с крещящата си актуалност, невероятна правдивост и социална отзивчивост. Нейните строфи парят и жигосват, те са страстен зов за незабавно стопиране на безумието, което хищно е сграбчило света и го подчинява на човеконенавистните си нрави. Поетесата страда за нещастната участ, споходила унижения наш съвременник. Тя скърби за бездушието, което днес ни потиска, обезлюдява села и градове. Стихът ѝ ни потапя в безсънните нощи и страданията на българските майки, които „се молят за своите невръстни синове“, прогонени и заставени да търсят въздух под чуждо небе.

Авторката е потресена от безразсъдството, което хвърля хората с различни езици и цветове в жестоки кръвопролитни войни в угода на ненаситния капитал. Затова и будното ѝ човеколюбиво перо категорично отхвърля смъртоносното свистене на ракети и снаряди, безпощадния и зловещ грохот на бушуващата днес братоубийствена война. Поетесата съпреживява злощастните съдби и ни пренася в неспирните мъки и нестихващата канонада, долитащи от жестоката фронтова линия, в която: „Смъртта бе еднаква и нямаше милост, /а майките гроба поливат без сили. /Остават без глас, съкрушени от плач /и всяка проклина маскиран палач; („Две майки“). Човек чете тези тягостни редове и мислено го спохождат сходни поетични творби от Димчо Дебелянов, Христо Смирненски, Никола Вапцаров, Елисавета Багряна…

Разхождайки си из новата стихосбирка, усещам в някои стихове стремежа на авторката да се откъсне от задухата на суровото всекидневие, да търси разтуха в миналото и най-вече в примамливите му носталгични преживявания. Особени магнетична е атмосферата, към която ни връща с неугасващ пиетет в стихотворението „Селските мегдани“. Пред погледа ни оживяват някогашните селски преживелици, наситени с жадувана красота и взаимна доброта, които, за жалост, вече с години са заселени безвъзвратно в смълчаното забвение. Напразно споменът ни връща към нещо, което е много скъпо на сърцето, но всяко завръщане свършва с една тъжна въздишка и се пита:

А може би ухае днес курбанът

за здрав и сит народ?

Или за сватба бие барабанът,

със пъстър хоровод.

За жалост, хиляди села у нас днес пустеят обезлюдени, с порутени къщи, потънали в бурени и занемели завинаги руини. Тежѝ ужасеният залез, който никого не трогва. Неутешимата горест остава да гори все още само в нечии творби.

Без да се освобождава от притискащото я елегично настроение, авторката ни въвежда в лабиринтите на своя вътрешен свят, търсейки все още неугаснали светлинки, прокрадващи се в здрачевината на изминатия житейски път. С подобно усещане ни посрещат и стиховете ѝ в цикъла „В олтара на душата“. И ми се струва, че неслучайно възкръсват спомените ѝ от ранните школски години в стихотворението „Детство мое“, в което ставаме съпричастни на незабравими вълнения и трепети, при посрещането в нейното училище на нашумялата и любима поетеса Елисавета Багряна. В този ред от мисли никак не е случайно присъствието в творбите и на други носталгично-романтични страници, към които ни връща с умиление и в стихотворенията „Баница с късмети“, „Носталгия за мечта“ и др.

В течение на години съм общувал с немалко нейни творби, даже с някои още при раждането им, и живея с твърдото убеждение, че авторката непрестанно търси и отстоява себе си в човешки и творчески аспект. Общуването ѝ с белия лист я спасява от неумолимите набези на самотата и крепи вярата ѝ в пренебрегваната доброта и искрената сърдечност:

Тя ми дава кураж вдъхновен

и космически взор към небето.

С мъдростта на човек несломен

свършвам спора си с време проклето.

„Подслон за духа“

Извървяла своя нелек път през миналия и новия век, Стоянка Митева-Балева, макар и преглътнала трудно поносими разочарования, огорчения и нещастия, не пада духом и с мъжество преодолява жестоките  предизвикателства, сгрявана от надежда за по-добро бъдеще. В тази насока твърде оптимистично звучи стихотворението ѝ „Надежда“, посветено на любимия ѝ внук Борис. В него тя вижда своето утешително и увековечаващо продължение:

В лудия свят устремен,

пазиш душа узявима.

… Ти ще останеш след мен –

значи и мен ще ме има.

А времето не престава да ни оковава в жестоките си мизантропни лапи и това принуждава поетесата да надигне гневен глас:

Отново дивото зове –

като вълчица гладна джавка.

И както в стари векове„

зъл дух размахва томахавка.

„Пулс“

Тези тревожни изповеди не могат да се възприемат само като коварен резонанс в наранения свят на лиричната героиня. Те са едно призивно обобщение – зов за незабавно озаптяване на развилнялото се озлобление по света. Тягостна атмосфера ни завладява и при навлизането ни в територията на цикъла „Тъга“. Самото име подсказва, че предстои да общуваме с мрачни стихове, изливащи болката на авторката от незавидната участ на нашия съвременник, унижаван от безкрайната дехуманизация на обществото ни – жертва на ненаситната комерсиализация и безнравствена деградация на измамната демокрация. Това обяснява и напрегнатото звучене на стихотворенията „Червено вино“, „Вдовици“, „Бистра нежност“. За щастие надеждата не умира, нейните плахи проблясъци вдъхват кураж, за да не бъдат покорени беззащитно от вездесъщото отчаяние.

На фона на общото доминиращо настроение в стихосбирката, макар и твърде анемично, просветват боязливо и някои интимни ритми, които като живителен лъч се промъкват в сгъстения душевен мрак.

Новата поетична книга на Стоянка Митева-Балева е естествено продължение на досегашните ѝ приносни издания, отличаващи се с изискан професионализъм при изграждане на образната система и отразяването – искрено и правдиво, на динамиката, психологизма и драматизма на напрегнатия живот на нашия съвременник. Това я нарежда сред водещите автори на днешната ни социално-гражданска поезия.