СРЕЩА
Към края на празненството в квартирата на Богдана се появи светлоок мъж. Изсипа върху стъклената масичка компактдискове с нови записи. Разпалено заговори за нашумелите през тази година рок-състави. Показа безброй снимки от Лондон, където преди месец беше на специализация и оживи всички гости, дошли да отпразнуват двадесет и деветия рожден ден на младата жена. Само лъчезарната Рада Траянова, приятелка от студентските ѝ години, беше странно мълчалива. Около нея шумно разговаряха, а тя, без да осъзнава, следеше движенията на новодошлия. Мислено се пренасяше в неговия свят. Този свят ѝ се струваше по-интересен, по-щастлив от световете, в които бе надниквала. Въображението ѝ раждаше безброй мечти. Две нощи те пропъждаха съня ѝ. На третата вечер не издържа. Отиде в Богдана и между многото теми, през които прелетя разговорът им, прикривайки смущението си с усмивка, я попита:
-Къде работи гостът, който дойде последен?
-Боян Воденичаров ли?
Рада поклати потвърдително глава.
-В нашия институт. Голям ум е и, ако не ни закрият, ще отиде много напред.
-Бургазлия ли е?
-Да. Живее срещу театър “Адриана Будевска”.
На другия ден след работа Рада седна на крайната пейка в градинката пред старинната сграда на Мелпомена. Когато го видя, усмихната тръгна към него. Боян Воденичаров също се усмихна и сърдечно ѝ подаде ръка за поздрав.
-Билети ли идвахте да си купите?
Погледите им се срещнаха. Тръпки, подобни на тези, които бе изпитвала по време на своето детство, когато я събличаха голичка, за да я изкъпят, обляха младото ѝ тяло.
-Не. Имам един в повече. Идвах да го връщам. Но ми отказаха… Защо не дойдете с мен …
-Коя е пиесата?
-„Смъртта на търговския пътник”.
-Артър Милър е голям драматург. Ще дойда.
Рада притаи дъх. Как ѝ се искаше да продължи: “и то не само заради големия драматург”. Тогава сърцето ѝ би подхвръкнало от радост. Но мъжът нищо повече не добави. Въпреки това, тя направи опит да се усмихне, да му кимне дружелюбно за довиждане. Обаче мускулчетата на лицето ѝ не се подчиниха и успя само да промълви:
-До утре. Представлението е от седем.
Така започнаха да се срещат. И тази вечер го очакваше в барчето на нефтохимиците, непрекъснато размествайки двете чаши от кока-кола, които вече бе успяла да изпие. Най-после той се появи, стърчащ над другите, с леко измачкан панталон. Видя я и тръгна към нея.
-Извинявай – заговори още неседнал. – До уши съм затънал в работа. И не можах навреме да изляза. Още по-неприятно, че трябва веднага да се прибирам.
-Съжалявам… Мислех да те водя в брат си… Наскоро беше в Италия. Донесе видеозаписи от представления на Миланската скала.
-Не. Толкова съм изморен, че нито музика ми се слуша, нито ми се разговаря с непознати.
-Брат ми е в командировка. И в апартамента му няма никой.
Боян спря очи върху загорелите ѝ рамене.
-Добре. Но за кратко.
И те тръгнаха към новия квартал. Автобусът, както обикновено, беше препълнен. Пътуваха близо половин час прави, блъскани от слизащи и качващи се хора. Въпреки това на нея ѝ беше приятно. Приятно ѝ беше да чувства дъха му, погледа му. Приятно ѝ беше да се взира в сините му очи. Но непроницаемата преграда, която срещаше там, я отчайваше. Воденичаров упорито запазваше нещо само за себе си, а тя така искаше да я допусне в своя свят. Така ѝ се искаше нейният и неговият свят да се слеят.
Налагайки си да се усмихва непринудено, Рада го заразпитва как е преминал денят му. Той разсеяно отговаряше с „Да“ и „Не“. „Изморен е. Затова е лаконичен“ – си мислеше. Накрая млъкна примирено, но сияещото ѝ лице ясно показваше колко голямо е желанието й да си поговорят.
Мъжът безучастно рееше поглед напред, обаче на четвъртата спирка се качи негов състудент от незабравимите, както ги нарекоха помежду си, бързо отлетели години в Берлин, където се бяха дипломирали като инженер-химици. Двамата оживено се разбъбриха. Рада наблюдаваше как енергично заръкомаха с ръце, как поруменя и се развесели. Гласът му се набиваше в ушите ѝ. Тя се мъчеше да го задържи. Да го направи свой. Но тъмният му баритон ставаше все по-чужд и по чужд.
Усмивката ѝ угасна. Отмести поглед встрани и с болка си помисли, че с нея по този начин никога не е разговарял, а имаха еднакви професии. И колко хубаво би било не тя, а Боян да е влюбеният. Той да звъни и да я търси. Ех, как бленуваше да промени посоката на вятъра…
Най-после слязоха от автобуса. Поеха един до друг, но младата жена вече не изпитваше вълнението, с което тръгна към срещата. А с какво нетърпение я очакваше! Днес цял ден живя с мисълта, че ще бъдат заедно. Редеше си на ум думите, с които щеше да го заговори за последната статия в списание „Нефт и промишленост“. Мечтаеше да го удиви със своите знания. Кръвта й закипяваше при представата за допира с тялото му.
Траянова също беше инженер-химик. Работеше в отдел „Технологичен“ към големия завод край града. Още първата седмица безкрайната плетеница от тръбопроводи, охладителни инсталации, ректификационни колони я плениха. Тя с жар им се отдаде. Но все имаше чувство, че нещо не ѝ достига. Струваше ѝ се, че ще бъде напълно щастлива, едва когато срещне човек, който да закрачи с нея към тази тайнствена вселена. Обичаше да си представя как двамата пълнят колби. Разклащат епруветки. Взират се в екраните на аналитични везни. Странното явление, което се опитват да разгадаят, е погълнало съзнанието им. Те не усещат как часовете летят. После бързат към детския дом, за да приберат момиченцата, които така искаше да си имат. Когато срещна Боян Воденичаров в квартирата на приятелката си и чу с каква любов говори за своята работа, с трепет си помисли, че може би откри този, за когото копнееше. За разлика от другите ѝ познати, той не завиждаше на наркобароните за скъпите коли и луксозните жилища. Не изпитваше раздвоение от това, че ако се захване с търговия, ще печели десеторно повече. Рада с вълнение установяваше, че представите му за добро и за лошо се покриват с нейните.
На предпоследната им среща Боян с тъжен глас сподели, че има намерение да емигрира. В последно време същата мисъл се бе закотвила в съзнанието и на Рада. Тя я остави да пусне корени, не защото беше поклонничка на Запада, а защото в тази стъпка виждаше единственото спасение от действията на новите собственици на завода. Миналата пролет той бе закупен от двама червенобузести руснаци, които през годините на съветската власт бяха комсомолски лидери, а сега – върли капиталисти. Съгласно подписания договор, трябваше да вложат пари в съвременно оборудване, да въведат модерни технологии, но вместо да обновяват, започнаха да закриват производства. Инженери и работници излязоха на протестни демонстрации. Рада се нареди в челната редица. С приятелката си, високата като пилон за знаме Богдана, понесоха най-големия плакат, на който с огромни букви бе изписано: „Новобогаташи, или спазвайте договора, или се махайте!“ Двете първи подписаха обръщенията, които бяха изпратени до министри и народни представители. Обаче действията на стотиците химици останаха глас в пустиня. Безхаберието на управляващите изпълни с тревога душата на Рада. След неуспеха тя трескаво заобмисля какво друго може да се направи. А не трябваше да стои със скръстени ръце, защото с болка установяваше, че сигурността ѝ в утрешния ден се топи като пролетен сняг. Единствено мисълта да забегне в някоя от европейските държави осеняше с надежда нейното сърце. Вечер в леглото си представяше, че се омъжва за колега. Двамата постъпват на работа в чуждестранен институт. Спечелват пари. Купуват триетажна къща и поканват родителите си да живеят при тях. Първия етаж предоставят на нейните майка и баща, втория на неговите, а те заемат третия. Представяше си как посрещат празниците с български ястия. Виждаше се как разказва на децата си за широколистните гори и многобройните реки на най-красивата родина. Откакто срещна Боян, образът на съпруга придоби неговите черти, но младият мъж упорито не искаше да забележи любовта, която струеше от лицето ѝ …
Устните на Рада изпъкнаха напред решително и непокорно.
-Предлагам да вземем автобуса в обратна посока. И да се прибираме, тъй като и аз се почувствах уморена.
-В брат си ще си починеш. Тази нощ той ще се върне ли?
Рада намръщи чело. В съзнанието ѝ изплуваха холът, диванът с червените пламъци на губера върху него, разпалващите ритми на музиката. После си спомни за двадесетминутното му закъснение, за безличния разговор, за оживлението, което го изпълни, когато се видя със състудента си. И тъжно въздъхна, защото ѝ беше ясно, че Боян не само не я обича, той дори не я уважава. Ето защо заслужава да му се подиграе. Само това заслужава!
Тази мисъл наелектризира волята ѝ и тя неочаквано ласкаво заговори:
-Мили… Излъгах те, че апартаментът е свободен, защото ми се искаше по-дълго време да бъда с теб…
Веждите на Боян трепнаха. Нежният тон, с който бяха казани тези думи раздвижи душата му. Почувства, че започва да става интересно, а само преди час се двоумеше дали да дойде на срещата. Наистина, сутринта обеща, но дневната умора стопи желанието му. Бавно тътрещ крака, той вървеше по нагорещения тротоар надолу към барчето на нефтохимиците. Разсеяно оглеждаше минаващите жени и с тъга преценяваше, че би било прекрасно да има приятелка със самостоятелно жилище. Нека дори да е с дете, но винаги да го очаква с радост и нетърпение, и когато му се прииска, да бъдат заедно, да отива при нея без предварителна уговорка, без скучно размотаване по улиците или изпълнено с празни разговори киснене в шумно заведение пред чаша евтина бира. Неговите родители деликатно му напомняха, че е време да се жени, но при мисълта, че трябва да се набута със своето семейство в бащиното апартаментче, желанието му се изпаряваше. А и момичетата! Обикновено ги виждаше суетни. Запознаеше ли се с някоя, не толкова глупава, тя пък биваше безбожно амбициозна – все качества, които го отблъскваха. Е, понякога срещаше и обаятелни Жулиети, но Воденичаров беше в оная възраст, изпълнена с безброй стремежи и планове, когато мъжът скъпѝ своята свобода, уверен, че му е необходима за по-важни неща. В такива случаи той несъзнателно преценяваше, че животът е пред него и още по-обаятелни ще среща. А сега да се товари с мисли за жилище, за памперси – не, не! Страхуваше се, че тези грижи ще смучат от силите му. Ще затворят шлюзовете на въображението му. Ще обсебят времето му и той няма да може с целия си ум и сърце, както досега постъпваше, да се отдаде на любимата работа, вдъхновяван от представите за новите молекули, които искаше да създаде. И именно страхът изграждаше непроницаема преграда между него и дъщерите на Ева, между него и Рада. Но изповедта “… защото ми се искаше по-дълго време да бъда с теб…”, споделена така развълнувано и гальовно го направи зрящ.
Боян с учудване откри, че загорелите ѝ рамене са примамливо красиви. С изненада усети, че лъчезарният ѝ поглед му допада. А каква омайваща жизненост струеше от изящните ѝ движения! Обгръщаше я с очи и мислено бродеше из своите вечери, които с годините ставаха все по-еднообразни, защото приятелите един след друг се женеха и златната халка затваряше в обръча си не само свободното им време, а и душите им. Виждаше дните си в лабораторията; дни натоварени с обемисти задачи и липсващи апаратури. В последно време към тези трудности се прибави и страхът от закриване на института. И, тъй като Воденичаров беше от хората, които не допускаха събитията да го изпреварят, започна да си урежда да постъпи на работа в английски университет. И ако до него е тази винаги усмихваща се жена, бъдещият му емигрантски живот нямаше ли да бъде по-розов!
Луната изскочи иззад отсрещния чинар. Огря лицето на Рада. И за първи път това развълнувано лице му се стори близко. И отново го порази жизнеността, която струеше от лъчезарния ѝ поглед, от грациозната ѝ походка.
Боян Воденичаров закрачи по-бодро. Нейната енергия сякаш се вливаше в тялото му. Изпълваше го с радостно чувство. И все по-властно го обладаваше желанието Рада да бъде винаги до рамото му.
-Миличко, щом си изморена, ела да поседнем – неочаквано сърдечно Боян я прегърна.
Рада потръпна. Думата “миличко” и досега недолавяните нотки в гласа му за първи път открехнаха вратата към така мечтания негов свят. Кръвта ѝ отново закипя. А умът ѝ, винаги устремен към яснота, трескаво започна да преценява, че го занимава с ордените на баща си, с титлите на брат си, с концертите, които бе слушала, със статиите, които четеше. А нито веднъж, дори когато се милваха, не му е прошепнала нещо нежно. Защо! Нима е такава сухарка…
Рада прехапа устни.
Тя чувстваше силната му ръка и августовския задух на градската нощ. Но тази разтапяща горещина вече не я дразнеше, дори ѝ беше приятна. Струваше ѝ се, че така устремени биха могли да вървят безкрайно. Много ѝ се искаше да се освободи от мислите. Да се отдаде на мига. Но съзнанието ѝ я понесе към тъжните дебри на нейното детство. Ето майка ѝ и баща ѝ, които непрекъснато воюваха помежду си. Ето брат ѝ, по-голям с единадесет години, който постоянно висеше над някаква книга: или се подготвяше за изпит, или работеше над публикация. И в семейството им винаги беше нажежено, и никой с никого нормално не говореше. Дълбоко в душата на Рада живееше неудовлетворен копнежът да бъдат ласкави с нея, да дарява ласки. Но постоянното напрежение в техния дом бе оковало с ледени вериги чувството ѝ за любвеобилност и на нея ѝ беше по-лесно да легне с мъж, отколкото да изтръгне нежна дума от душата си. „Мили… излъгах те, че апартаментът е свободен, защото ми се искаше по-дълго време да бъда с теб“ – преди половин час наговори всичко това, тъй като беше решила да се раздели завинаги с Боян Воденичаров. В този миг тя не изразяваше себе си, а повтаряше тона и изреченията на главната героиня от телевизионния филм, който гледа вчера вечерта, без сама да подозира, че играта, поднесена за отмъщение, ще я дари с щастлив обрат.
„А ако греша…“ – с цялата си душа се обърна към Боян. Не…
Не се заблуждаваше!
Очите му, искрящи като огряно от слънце море, разкъсаха оковите, които я стягаха. Те я стоплиха като юлски плаж. Възвърнаха желанието ѝ да бъдат един до друг, завинаги един до друг. И, прикривайки смущението си с усмивка, Рада нежно прошепна:
-Миличко, апартаментът наистина е свободен…