Мюмюн ТАХИР
В областта на функционирането на неолибералното общество, на което ще се опитам да дам дефиниция в процеса на настоящата разработка, доминира смесването на местата на отделните компоненти, при което не е ясно за какъв тип обществен модел става дума.
В условията на съвременния свят, в една или друга степен, почти всички европейски страни са навлезли във фазата на неолиберален капитализъм. Но в постсоциалистическите страни този процес протича изключително болезнено и още повече задълбочава тяхната нестабилност. Причина за това е предизвиканата рязка и радикална промяна на обществения им живот след разпадането на социалистическата система през 90-те години на миналия век. По същество в тях една цивилизационна идентичност се заменя с коренно различна по своята същност парадигма, дълбоко присъща за установената от ХVІІІ век насам капиталистическа система и реставрирана след повече от половин век в страните, в които след Втората световна война започна изграждането на коренно различен тип обществен строй.
Неолибералното общество налага и такава архитектура на властта, в утвърждаването на която уж се въвежда като принцип субсидиарността. Тя се представя от нейните архитекти в лицето на обслужващите глобалната олигархия интелектуални кръгове като демокрация, която се определя като не най-сполучлива форма на управление, но поради липса на по-добър вариант е необходимо да се внедрява тотално. В случая всъщност става дума не за субсидиарност, т.е. движение на политическата власт да се упражнява въз основа на формирани в ниските етажи на социалната структура решения, които служат за основа на решенията на върха на пирамидата, където се настаняват финансовата, икономическата, политическата и духовно-идеологическата олигархия. Това се интерпретира като циркулиране на управленския механизъм отдолу нагоре, което също се представя като убедителна обосновка на идеята за демокрация. Всъщност става дума за сублимиране на капитала, отчуждавайки се от неговите истински създатели, към върха, за да се приватизира и концентрира в ръцете на малка група хора. Като предпазен пояс между низините и върха е трябвало да се създаде средна класа, привилегирована и облагодетелствана, за да служи на своите благодетели. Съвсем очевидно е, че тази теория е предназначена да обслужва процеса на концентрацията на създаваното в обществото богатство в ръцете на малка група, която съсредоточава в свои ръце половината от световното богатство. По всички показатели, с които се борави в съвременните теоретични конструкции, нейното предназначение е оправдаването на тази неолиберална обществена структура. Вместо така наречената средна класа, в действителност се образува тънък слой от хора, наричани елит, който играе ролята на филтър за замаскиране на тежкото положение на огромната част от населението, обхващаща 80-90% от обществото.
Тази картина в световен мащаб напълно съответства на прозренията на Карл Маркс за крайните последици от утвърждаването на капиталистическия начин на живот. Тази истина по превъзходен начин е разкрита от английския икономист Т. Игълтън в книгата му „Почему Маркс был прав.“[1] Превръщайки паралакса в „своеобразна метафора за теоретичния си подход като цяло, в еднаква степен успешно приложим към философия, психоанализа, политология, естествени науки, литература и изкуство“, Славой Жижев дава точна характеристика на съвременното общество: „паралела между смъртта на Бога и смъртта на комунизма, имплицитно се обръща на антикомунистическо клише за комунизма като „светски религии“ и звучи фалшиво; и с това фалшиво „прибързано приемането на постмодерното“ се появява идеята, че в днешната политика ние се ограничаваме до „локални“ истини, тъй като нямат опора в световен мащаб ние вече не можем да формулираме една всеобхватна истина. Фактът, че се прави това заключение проблематично е капиталистическата глобализация. Капитализъм – това е първият социално икономически ред, който има детотализиращо значение: то не е глобално на нивото на смисъла, не съществува, няма глобална „капиталистическата идеология“, не е там „капиталистическа цивилизация“. Фундаментален урок за глобализацията е, че капитализмът може да се адаптира към всички цивилизации – от християнската до хиндуистката и будистката; общо ниво на аналитичност може да формулира само на нивото на истината без значение като „Реално“ глобален пазарен механизъм. Следователно, доколко капитализмът се разделя между намерение и истина, може да му се противопоставим на две нива: на нивото на смисъла (консервативни реакции за включването на капитализма с някои социални ценности, самоподдържащи неговите саморазвиващи се движения в границите на системите на общите „ценности“, които са в основата „съобществото“ в своето „органично единство“) или да поставя под въпрос истинския капитализъм с неговата истина извън смисъла (Това, с което се е занимавал предимно Маркс). [2]
Тази констатация на един от известните изследователи в Европа до известна степен всъщност резюмира това, което лежи в основата на настоящия анализ. И така се стига до заключението, че обликът на неолибералния капитализъм е белязан от несигурността, сложността и неопределеността и, за да бъде анализирана тя, е достатъчно да бъдат изолирани определени аспекти.
Дълг на истинската наука и нейните творци е да разкриват фалшивата и крайно опасна природа на пирамидалната конструкция на обществото, която се поддържа и натрапва на народите чрез нейната глобализация. Научният анализ на основните тенденции в развитието на съвременното човечество безпогрешно разкрива тази действителност. За да се постигне това, беше необходимо специално да се описват основните компоненти на специфичната социална архитектура на неолибералното общество. Основанието този тип общества да се определя като неолиберални се налага от разбирането, че те представляват структури, чийто връх се заема от малка група, която води по-различен живот от феодалната аристокрация и буржоазията в капиталистическите общества. Тази малка група по-скоро представлява финансова, политическа, икономическа, военнопромишлена и духовно-идеологическа олигархия, която все повече се откъсва от останалата част от обществото, която представлява огромното мнозинство, подложено на тежки икономически, политически, социални и културни лишения. Пропастта между тези две групи постоянно се задълбочава, което неизбежно изостря и противоречията и конфликтите между тях.
При тези условия се налага да се предефинира и понятието класа. Ако приложим Марксовата дефиниция за класата, влизаме в противоречие с опитите да се доказва, че в постмодерните общества няма класово разслоение, поради което не съществуват и класови противоречия, както и класова борба. Тъкмо безспорната неправомерност на подобно внушение ни води до извода, че обективният анализ на действителността ни задължава да говорим за изменение на характера на класите и за неизбежния сблъсък между тях.
Анализирайки от тези позиции днешното българско общество, не е трудно да се констатира, че то попада в групата на неолибералните общества. С това е съобразена най-общата характеристика, която се опитвам да дам на днешния обществен модел, в който, освен дълбоките социални противоречия, привличат вниманието ни и също толкова остри с още по-тежки последици за бъдещето на нацията конфликти в областта на социалното общуване.
В условията на неолибералното общество възникват все нови и все по-опасни предизвикателства поради неизбежната концентрация на богатството и бедността в два противоположни полюса, между които неминуемо се образува все по-дълбока бездна, готова да погълне човешкия род. Това е закономерният резултат от генетичната порочност на неолибералното общество. Тъкмо на това се дължи парадоксът, който прави възможно изобилието да се изражда в мизерия, вместо да послужи на общо споделено благоденствие на все повече хора. Затова идеята за социална справедливост, за равен и равнопоставен достъп до придобивките на съвременната култура и социална гаранция се превръща в глобален призив за замяна на съвременната порочна цивилизация, символизирана от неолибералните общества с обществено устройство, назовавано с различни имена.
Известни са опитите за налагане на цивилизационния подход като синтетичен модел на изследване на историческия процес в неговата устойчивост и динамичност. За тази цел напоследък мнозина специалисти от областта на политическата икономия, социологията, социалната философия и духовната еволюция на общественото съзнание търсят желания синтез чрез въвеждане на идеята за устойчиво развитие. Анализът на това понятие недвусмислено ни води до извода, че в основата му лежи цивилизационната концепция, която дава възможност за утвърждаване на концепцията за единството на културата и цивилизацията като две страни на обществения прогрес.
В същото време такъв подход ни убеждава, че постигането на тази дълбоко хуманна цел не е възможно в условията на неолибералните общества, каквито са почти всички съвременни социални системи. Тази истина се отбелязва от редица изследователи с модерно мислене от Изтока и Запада. Тук бих искал да подчертая констатацията на Алвин и Хайди Тофлър, които пишат, че в нашия живот се заражда нова цивилизация, а слепците навсякъде се опитват да я потиснат. Тази нова цивилизация носи със себе си нов вид семейство, променен начин на труд, на любов и живот, нова икономика, нови политически конфликти и освен всичко това – променено съзнание. Без да го съзнаваме ясно, ние сме въвлечени в изграждането на самите основи на една забележителна нова цивилизация[3]. Това е цивилизация, която помага на хората да споделят общи ценности, идеали и приоритети.
В процеса на работата върху настоящата тема не беше трудно да се констатира, че у нас все още цивилизационната парадигма заема незначително място в публикациите, посветени на глобалните проблеми. Малко са специалните изследвания, посветени на проблемите, свързани с цивилизационната идентичност по принцип, и по-специално за цивилизационните сблъсъци в Източна Европа и особено на Балканите.
Хаосът в неолибералното общество води до липсата на обединяващи идеи, ценности и цели. Създава се ситуация, при която, вместо еднопосочни послания, в информационната пространство се сблъскват несъвместими по смисъл и крайна цел внушения, които още повече объркват общественото мнение, в резултат на което духовната сфера се зарежда с конфликтни тенденции. Това е една от най-характерните черти на неолибералните общества, в които все повече се засилват безверието, песимизмът и рисковете за постигане на национално единство и гражданска солидарност. В случаи на продължително доминиране на вътрешното разединение на обществото се създават непреодолими препятствия за оцеляването на нациите.
[1] Игълтън, Т. Почему Маркс был прав? М., 2012.
[2] Жижек, Сл. Устройство разрыва паралксное видение. М. , 2008, с. 162-163.
[3] Тофлър, А. Революция на надеждата. С., 2005.