search
top

ОБРАЗЪТ НА ЛЕВСКИ

Лалка  ПАВЛОВА

 

 

               (фрагмент от монографията „Българският космос

                          в трилогията „Балкани“ на Яна Язова“)   

 

 

Галерията от образи в романа „Левски“ е положена върху широкото платно на европейските обществено-политически процеси и българската действителност, като характеризирането им непрекъснато се движи между различните амплитуди на героическото, делнично-всекидневното и профанирането на героичното до нивото на бутафорност. Най-широко място в повествованието заема образът на ВАСИЛ ЛЕВСКИ, което е заявено още на ниво паратекст. Въпреки че в реалното сюжетно действие животът му е отразен в сравнително кратък отрязък от време (от 1867 г. до 1873 г.), с помощта на поредица от ретроспекции Язова създава една широка и монолитна представа за личността и делото му, съчетавайки слово и действие, портретни детайли и жестове, както и отношението на българи и турци към него. В първите глави на романа той не е пряко назован и читателят се досеща за самоличността му само от имплицитно вписаните внушения на детайли от портрета му: „бяло и чисто чело, под което святкаха с бърз, наблюдателен поглед две сини очи“, „чертите на неговото младо лице излъчваха светлина и благородство“, „с голяма ловкост пътникът прехвърли червената преспа“, „самият той се движеше като безгласна сянка в общия мрак“ и т. н. С акцентуване върху тайнственото и необяснимото в поведението на непознатия мъж, Язова подсказва на читателя основната тенденция в изграждането на неговия образ – постепенното създаване на една нова митологема, съчетаваща в себе си героическото и  обикновеното, земното и небесното. Още повече че началната представа за него се гради  на фона на Балкана – символ на героичното минало. Преди героят да се идентифицира сам чрез името си („Дякон Игнатий от Карлово“), авторката имплицитно създава у читателя очаквания, че именно този „млад мъж“ ще стане причина за обръщането на хода на времето. Затова в сюжетното развитие на действието Язова  използва знакови за българина  варианти на името му – Васил Иванов Кунчев, дякон Игнатий, Васил Левски, Апостола. Сетивните знаци на небесното и земното в портрета му (сини очи и руса коса), обвързани с националната символика на Балкана и лъва, носят заявка за тенденции, насочващи към връзката на героя с бъдещето на българския етнос. В същото време всяко едно от имената на героя акцентува конкретен етап от неговото личностно развитие и съзряване за апостолската му мисия. В първата част на романа („Самотният пътник“) е откроено движението на духа му от обикновеното българче Васил Иванов Кунчев през дякон Игнатий  до Васил Левски, който чрез участието си в легията на Раковски и българските чети не просто е изминал пътя от „кървавите сражения на Аспаруха“ до своето време, но е достигнал и до съзнанието за собствената си мисия в пространството на българското историческо битие. Васил Левски, знаменосецът на четата на Панайот Хитов, е проумял нещо, което другите войводи още не са осъзнали: „С цената на собствения си живот се убедих, че времето на четите свърши!…“, „Нам е нужна вътрешна организация! Всеки от нас трябва да стане четник в една тайна местна чета, която трябва да се въоръжава в мълчание, да приготовлява всичко необходимо и да се обучава за деня, в който ще се почувстваме готови и ще се вдигнем като един човек да се освободим!“. Думите, изречени пред сестра Серафима и игуменката на Горния метох госпожа Евпраксия показват, че той е провидял бъдещето и духът му е съзрял за новата му мисия – апостолската. Необходимо е обаче още много време на всеотдаен труд, поети рискове, извършени дела и произнесени огнени слова, докато началната идея се превърне в Закон на революционната организация, чиито основни параграфи бавно и мъчително придобият плът в реално съществуващи комитети в цяла България. Чак тогава – не той, а народът! – ще го назове с прозвището Апостол. И Яна Язова проследява стъпка по стъпка реализирането на житейската мисия на героя си от момента на напускането на манастира до изкачването на най-високото стъпало по пътя на един апостол – пиедестала на бесилото. Не би било възможно да бъдат детайлизирано анализирани всички ситуации, в които попада Левски, при това представени в рамките на повече от осемстотин страници. Във всяка една от тях обаче Язова подчертава съществени черти на неговия характер, психика и морал – жертвено родолюбие, сила на словото, самообладание, физическа и духовна издръжливост, наблюдателност и съобразителност, комбинативност на ума, непримиримост и безкомпромисна взискателност както към другите, така и към себе си, честност и вярност на делото до себеотричане. И няма значение дали ще бъде облечен като селянин, кадъна, турско заптие или търговец на сапун, целта му е винаги една – „да измие“ лицето на българския народ и да върне отнетото му достойнство и право на свобода. Вече подчертах, че не би било възможно в една такава интерпретация да бъдат детайлизирани всички ситуации, в които Язова поставя Левски по пътя на реализирането на неговата мисия. Не мога обаче да отмина онези от тях, които открояват най-важната тенденция в изграждането на образа му – създаването на една нова митологема, която да се превърне в нравствен пример за следващите поколения българи. За постигането на тази задача  (освен дейността му при създаването на тайните революционни комитети, коментирана в интерпретацията за особеностите на сюжета на романа), имат особено значение акцентите, поставени върху словото на Апостола, както и отношението на околните към него. Една от водещите характеристики в началната част на романа, която многократно се повтаря и след това, е серафичната същност на песнопенията му. Това е важен детайл, който откроява християнската му вяра и чрез нея освещава и делото му. Нещо, което допринася народът да го приеме и като свой представител, и като божи пратеник. Дори тогава, когато (поради участието му в легията на Раковски в Сърбия), дякон Игнатий отсъства от своя роден край, съгражданите му пазят в душата си спомена за неговия „сладостен глас“, а след завръщането му монахините от Горния метох слушат потресени молитвеното слово на „Отче наш“ така, сякаш този непознат за тях рус мъж зове небето „възторжено и чисто като херувим“. Подобна е реакцията и на младия Христо Ботев във вятърната мелница край Букурещ – когато непознатият му гост запява, стените на порутената мелница потръпват, „сякаш върху тях пада златна мъгла, скрива ги и ги понася надалеко из оголеното от ветрове и мраз поле, а на тяхно място донася розови венци, които разпръсква и окачва до небеси, като че ли наистина за голям празник“. Такова е въздействието не само на песента, но и на словото на Левски. Когато чете Прокламацията или говори за настоящето и бъдещето на отечеството им, събраните около него мъже слушат с бляскави очи и не смеят да си поемат дъх, всяка негова дума за извършените зверства на турците в различни краища на българската земя, назованите точни имена на селища и хора, кара занемелите мъже да станат на крака, изразявайки не само доверие, почит и уважение, но и предана готовност да се включат в подготовката на бунта под ръководството на Привременното правителство и строго да спазват неговия Закон. Сцената напомня речта на Странджата от „Немили-недраги“ на Иван Вазов, но тук Язова я мултиплицира, а действието пренася в различни селища на българската земя, като слушателите на огненото слово веднага полагат клетва и се заемат с реализацията на поставените им задачи.

За извисяването на образа на Левски до пиедестала на Апостол голямо значение има и представеното от Язова отношение на турците към него. Те не само го възприемат като зъл демон, който сее страх в душите им за бъдещето на империята, но са способни и да се възхищават на героизма му, интуитивно усещайки, че той носи в себе си някаква висша божествена светлина, която го подкрепя и закриля. По време на залавянето му в Къкринското ханче най-върлият му враг и преследвач Юсеин Бошнак, ранен от куршума на Дякона, не може да откъсне очи от него: „Прострян по корем на земята, притиснал раната си със здравата си ръка, забравил, че е ранен от негов куршум, забравил, че е турчин, че е враг, с удивление гледаше сражението, в което този прочут юнак водеше с всички заптиета при северната страна на хана. Той не знаеше на кое първо да се чуди, на неговата ловкост ли, с която отбягваше ударите, които му се нанасяха от всички страни, на неговата храброст ли, с която се излагаше на куршумите, на неговата  изкусна стрелба ли,  когато се мъчеше да си пробие път, или на неговото умение да си служи с един къс нож срещу острите саби, които святкаха срещу него отвсякъде“. Дълго време след това тази сцена смущава мислите на турчина („Никой не можеше да залови този мъж, ако той не бе предаден!“) и кара душата му да се пита защо се е обрекъл да бъде дирен, преследван и гонен и, вместо да създава дом и деца, оставя „по пътищата младостта, а живота си на бесилото!“. И неприсъщо за отношение към един враг, някакъв непознат досега глас в душата на същият този турчин с огорчение и болка констатира: „Язък за тебе!“.

Кулминацията в митологизирането на образа на Левски идва във финала на романа – по време на разпитите и непосредствено преди смъртта си той изкачва последните стъпала на своята вярност към делото и с невероятен стоицизъм мълчаливо благодари на онези, които вече са го нарекли свой Апостол. Като истински божи пратеник и пастир, той категорично се отрича от своето стадо, превърнато в армия от войници, които го следват, за да ги спаси за бъдещето на делото, а когато пред бесилото довеждат един разтреперан и блед свещеник, на въпроса му какво има да каже преди смъртта си, българският Христос отговаря: „Отче, нищо няма що да кажа, защото нищо не съм вършил в своя полза. Ако служенето на народа е грях, то не искам прошка от бога!.. “ И в последния си миг, подобно на някой Пророк, видял от висотата на новия си пиедестал „онези сиви получовеци, онези призраци, които се мяркат отдалече по околните улички, които му пращат отчаяни погледи, съсипани и унищожени“, от сърцето на Апостола  се изтръгва последният обнадеждаващ вик: „Братя!.. Наистина аз съм първият, но след мене идат хиляди!..“

Само три години по-късно историята потвърждава истинността на неговото пророчество по време на Априлското въстание, което не би било възможно без личността и делото на Левски.

 

One Response to “ОБРАЗЪТ НА ЛЕВСКИ”

  1. Иван каза:

    Не знам дали е уместно да се говори за митологизиране образа на Левски и дали въобще е нужно такова—при положение че целият му живот е едно безпрецедентно служене на отечеството,с ясното съзнание за възможния край и въпреки това готовността за саможертвата в името на свободата на същото отечество.И накрая за последните му мигове—доведения свещеник,попТодор не е бил блед и разтреперан,а е бил член на комитета софийски и просто е изповядал Апостола,който никакви патосни слова не е изричал,а просто се е изповядал пред попа като бивш духовник.Да,той никой не споменава пред турския съд,но какво ли му е било,когато вижда голяма част от архива на организацията в ръцете на турците,който е трябвало да бъде на сигурно място у Каравелов отвъд Дунава и става свидетел на предателствата на много от заловените,като изключенията са няколкото от ловешкия комитет—Марин,Пъшков,Сирков,Цвятков ,Латинеца,поп Кръстьо,който е набеден за предател,без това да е така—за неговото оправдаване,а и въобще за последната година на Апостола,вижте труда на Панчовски—Последните дни на В.Левски,който за огромно удивление все още е неприемлив и неглижиран,а може би заради факта,че автора не е историк,което не му е попречило да създаде наистина историческо изследване с доказателствена стойност—на толкова високо ниво е.

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top