Ваня ДОБРЕВА
Издадените през 2025 г. монографии в областта на публицистиката и литературната критика могат да се разглеждат като отражения на националния ни културен живот, но така също и като осмисляне на литературните процеси и архитектоника. Повечето издания са свързани с интерпретация и оценка на литературната класика, на литературния канон, който по думите на акад. Михаил Арнаудов се формира от мащабните национални фигури и образцовите текстове. Ще припомня, че в статията си „Канонът в българската литература“ Арнаудов откроява пътя за създаване на канона от епохата на Възраждането до първата половина на ХХ в. като процес на подбор и систематизиране на писатели и текстове съобразно тяхната идейна насоченост – доколко изразяват „народния дух“, националните ценности и естетически стойности. Впрочем, Арнаудов, и в други свои трудове, обосновава тезата, че писателите се превръщат в класици посредством огромното си влияние върху поколенията. Техните творби се изучават в образователната система, изпълнявайки възпитателни, аксиологични, естетически, идентификационни и други функции. За Арнаудов канонът, т.е. класическите текстове, са еманация на националното мислене („народния дух“), чрез тях се поддържа националната традиция и се осигурява приемствеността. Стойността им става предмет на литературната критика, която, допълнително, актуализира чрез тях националната културна памет.
Започвам с думите на Михаил Арнаудов, тъй като неговите виждания за канона в българската литература, най-вече за неговото национално съдържание и високата естетическа стойност, през последните три десетилетия бяха подменени от неолибералните представи за канона като отворена система. В него се включват текстове не с национална проблематика, а такива, които разработват спорадични, частни, социални и културни преживявания. Постепенно българският канон като синтез на характерни за българското национално и социално мислене творби бе подложен на идейна трансформация чрез добавянето на текстове, фокусиращи предимно върху настроения и виждания, релевантни за маргинални обществени групи.
Оказва се, че през изминалите три десетилетия неолибералната идеология създаде и свой инструментариум за налагане на представа за класически текстове, за формиране на канон чрез медииите и критическите рефлексии. Идеологемите на неолиберализма са добре известни: антинационално и антипатриотично, антикомунизъм и русофобия, фаворизиране на социалния над биологичния род. Така че разговорът за канона в българската литература продължава. И в него СБП участва със своя национално-отговорна позиция, различна от налаганите неолиберални доктрини.
В този смисъл, не е учудващо, че по-голямата част от издадените през 2025 г. монографии, предоставени за обсъждане, са свързани с критически прочит на класически автори и творби от ХIХ и първата половина на ХХ век, но така също и с обговарянето на писатели и текстове от втората половина на ХХ век, с открояване на приноса им към националния и/или регионалния културен развой. На едно друго ниво, обсъждането на класически автори и творби предоставя на публицистично-критическата мисъл възможност да постави актуални обществени въпроси за нацията, за нейното настояще и бъдеще.
Ще започна с две книги от поредицата на издателство „Захарий Стоянов“ – „Дълг и чест“. Първата, с автор поетът Атанас Звездинов – „Христо Смирненски“, втората книга, под надслов „Алеко Константинов“ е на утвърдения критик Панко Анчев.
В „Христо Смирненски“ Атанас Звездинов си поставя за задача да актуализира спомените за големия ни поет Христо Смирненски чрез синтез на разнообразни източници и свидетелства. Използвайки биографичния подход, Звездинов очертава както регионалния колорит на Кукуш и София, така и историческата атмосфера на предвоенното, военното и следвоенното време от първите две десетилетия на ХХ век – периода на националните надежди, но и на тяхното трагично крушение. Авторът разказва увлекателно за семейната среда на поета, но и за значимите проблеми, белязали и неговата съдба – бедност и нищета, безработица и безперспективност. Неслучайно, подчертава Звездинов, стиховете на Смирненски отразяват общественото разбиране за справедливост/несправедливост, като издигат на високо художествено ниво социалната проблематика в контекста на националното мислене и оценки.
Във втората книга, посветена на Алеко Константинов, Панко Анчев организира критическия текст чрез съчетанието на различни гледни точки към творчеството на големия български писател – подход, който намирам за продуктивен. На първо място, той проблематизира творческия свят на Алеко Константинов като отражение на значимите обществени отношения от края на ХIХ век. На второ място, Панко Анчев фокусира върху актуалността на Алековите идеи за политическите реалности: например, за българските преходи, които разбиват красивите мечти и илюзии за справедливо обществено развитие.
Оказва се, че могат да бъдат открити редица съвпадения между обществения климат на прехода от последните десетилетия на ХIХ в. с обществения климат на прехода от последното десетилетие на ХХ и годините през ХХI век. И тогава, и сега, централни са въпросите за властта и водената политика, за справедливостта и несправедливостта, за обществените нрави и възприятия. На трето място, наред с традиционните интерпретации върху творбите на Алеко, Панко Анчев въвежда и друга оптика – на класическата критическа рецепция, оценките на д-р Кръстьо Кръстев, Димитър Благоев, Боян Пенев, Иван Мешеков. Тази смяна в гледните точки – разширяване на пространството с други критически мнения, е перспективна за днешния прочит на творчеството на Алеко Константинов като продължител и обновител на националната ни литература и създател на класически текстове въз основа на обществените виждания и оценки.
На свой ред, Лалка Павлова разглежда класическия текст на романа „Случаят Джем“ от Вера Мутафчиева“ в своята монография „Съдът на историята „Случаят Джем“ от Вера Мутафчиева“ (издадена от „Български писател“). Книгата следва класическата структура на литературния анализ: биография на писателя, предпоставки за създаването на романа, исторически контекст на романа, композиционни особености, сюжетомоделиране и описание на персонажното поведение. Авторката в широта осветлява и най-незабележимите детайли, разкриващи както структурните особености на повествованието, така и идейното ниво. Добавени са исторически сведения за създаването и развитието на Османската империя, както и свидетелства, удостоверяващи традиционния конфликт Изток – Запад. Монографията съдържа и допълнителна информация за факти и обстоятелства, които подпомагат общата рецепция.
Друг подход към литературния тест избира Лалка Павлова във втората си книга, издадена през 2025 г. – „Гласовете на времето“ на издателство „Български писател“. Жанрово книгата е дефинирана като литературна критика и съдържа самостоятелно разработени етюди, посветени на редица автори – от Ботев, Вазов и Захарий Стоянов до Нели Коларова и Йордан Пеев. Интерес представляват нейните наблюдения върху творчеството на утвърдени през втората половина на ХХ и ХХI век значими писатели като Георги Константинов, Боян Ангелов, Калин Донков, Елка Няголова, Кирил Кадийски, Петър Велчев, Иван Странджев, Ивайло Диманов и др.
Друга група монографии се организират върху критически прочити на регионални културни явления. Показателни са петте книги на Продрум Димов, издадени от „Българска книжница“: „Нестихващ огън. Книга за Константин Величков“ (трето допълнено издание), „Мигове с Евтим Евтимов“ (трето допълнено издание), „Пазарджишки национални духовни висини“ (второ допълнено издание), „Димитър Горов. Всеотдаен възрожденец и революционер“ и „Докосвания до духовното ни съвремие“. От години Продрум Димов проучва културния живот на родния си Пазарджик и отделните монографии представят – и то с подробности, приноса на региона в градежа на националната култура.
Ще направя едно отклонение. Знае се, че през епохата на Българското възраждане местните общности играят основна роля в образуването на модерната нация. Например, преписвайки „История славянобългарска“ (това е процес до края на ХIХ в.) всеки преписвач задължително упоменава от кое селище е, какъв е приносът на неговите съграждани към развитието на българското образование и култура. Така се формира – макар и имагинерно – представата за българската нация като за общност от българи, живеещи в различни села и градове. И действително, книгите на Продрум Димов разглеждат национално значими творци – писатели, художници, артисти, обединени чрез темата за патриотизма, но и от гледна точка на приноса им към местната общност в област Пазарджик. Така, в „Докосвания до духовното ни съвремие“, Продрум Димов осветлява творческите дарования живели в Пазарджик и околните селища, или посещавали бунтовния град. В някои от очерците авторът допълва творческите портрети и със собствени свидетелства, които придават повече плътност и достоверност на описанието. Наред с поети като Кирил Христов, Николай Лилиев, Леда Милева, Георги Джагаров, Павел Матев, Дамян Дамянов, Христо Фотев, Николай Ракитин, с белетристи като Николай Хайтов, Емил Манов, с литературни историци и критици като проф. Иван Цветков и чл-кор. Милена Цанева, е обърнато внимание и на актьори – Мирослав Миндов или оперни певци като Борис Христов.
Отново с Пазарджик са свързани трите книги на Никола Иванов, издадени през 2025 г.: „Пазарджик в българската литература. Книга първа“ („Скала Принт“), „Беседи от Балната зала. Книга трета“ („Скала Принт“) и „Иван Динков. Монография. Литературна анкета. Уроците. Записки по памет. Избрани стихотворения“ (КЛМН). Никола Иванов фокусира върху творци и текстове, създадени през втората половина на ХХ век. В „Беседи от балната зала“ са публикувани негови интервюта с големи български поети и белетристи, които разкриват творческия си натюрел. В „Пазарджик в българската литература“ са поместени портрети на творци, родени в Пазарджик, или свързали живота си с този град. Обсъдени са и техни творби, показателни за тематични и идейни разработки. На свой ред, монографията „Иван Динков“ е мащабно проучване за големия ни поет, роден в пазарджишкото село Смилец. Разгледана е биографията на Динков, анализирани са характерни за поета творби. Съставна част от книгата са и избраните стихотворения от Иван Динков, допълващи общите наблюдения и изводи.
Друга съдържателна насока се открива в книгата на Иван Енчев „Слово и време“ („Българска книжница“). В нея са поместени рецензии за новоизлезли стихосбирки, романи, сборници с разкази, както и рецензии за издадени от автора собствени книги. Интерес представляват и интервютата, отразяващи негови позиции върху литературния и обществения ни живот. Проличава, че за Иван Енчев определящо значение имат родолюбието и патриотизма, верността към нацията и нейната култура. В отделните рецензии той успява да разкрие тематичното и жанровото разнообразие на анализираните творби. Но така също да покаже как националната традиция може да бъде обогатена чрез модерни влияния, чрез творчески иновации и концепти. Последната част от книгата систематизира оценки за Иван Енчев.
Представителна за фигурата на автора си е книгата на Юлий Йорданов „Любов с вълчица“ („Богианна“). Авторът е популярен с монографиите си, посветени на неговия роден Лом и на културното развитие на Северозапада. В предишни свои книги той въвежда мащабните фигури на свои съграждани, допринесли за развитието на българската култура, разказва биографията и творческия им път, подчертавайки тяхното регионално и национално значение. В „Любов с вълчица“ Йорданов отново възкресява спомени за творческите дарования на Северозапада, преоткривайки чрез тях истините за националната ни литература, за градивото на обществото ни, за съзидателната енергия, въплътена в културните постижения. Авторът живо и непосредствено предава впечатленията си от срещите с големи имена на българската литература, съхранявайки своя пиетет и уважение пред творческите им вселени. Например, описанието за разговорите с Евтим Евтимов, с Анастас Стоянов, с Иван Давидков, с Георги Алексиев, с Весела Люцканова и др. Споделя наблюдения за Чудомир, за Яна Язова, за книгите на Благовеста Касабова и т.н. Ще отбележа и интереса му към епохата на Възраждането, към живописта, читалищното дело, развитието на литературния живот. Есеистичният стил на книгата разкрива възможностите на Йорданов да описва литературните явления в цветен колорит и с чувство за хумор.
В „Словото е любов. Литературна критика, публицистика, срещи и разговори“ (издателство „Захарий Стоянов“), Петър Андасаров, използвайки публицистично-критическия подход представя своя гледна точка към развитието на българската литература от последните десетилетия. Книгата има интересна композиция. Разделена е на четири части: Рецензии от Петър Андасаров, Рецензии за Петър Андасаров, Срещи и разговори на Петър Андасаров и Срещи и разговори с Петър Андасаров. В тях се очертават проблемни полета на съвременната действителност, изкристализират мнения за традиционни и модерни похвати, за жизнеността на духовните скрижали на нацията. Рецензиите от Петър Андасаров са показателни за неговото разбиране за литературата като територия, в която съжителстват обществените въпроси с най-интимните човешки преживявания. Предпочитаните писатели и творби се отличават с идейна задълбоченост и висока естетическа стойност. Може да се каже, че като критик Андасаров цени литературни творби, които характеризират обществени състояния и емоции. Симптоматично е наблюдението за връзката между индивид и общност като фундамент на литературната творба. Но също така опоетизира и интимния свят на човека, любовта и щастието като същностни категории на човешко битие. На свой ред, рецензиите за Петър Андасаров разкриват творческия свят на поета, неговата чувственост и дълбочинна възприемчивост. Интересни са разговорите с писатели, учени, културни дейци. И тук подборът е подчинен на принципа на естетическото и нравствено начало, на по-ясното открояване на действената роля на националното и социално мислене.
От друга страна, книги като „Звездни проекции“ на Павлина Павлова (издателство „Български бестселър“) задават допълнителен стимул за обсъждане на творчеството на конкретен автор. Писателката Павлова е предложила събрани отзиви за свои книги. Те са своеобразен ориентир в нейната поезия и белетристика, акцентувайки върху специфичния Ј стил и чувствен инструментариум.
Внимание заслужава и друга монография – на Лилия Манолова „Книга за българското слово“ („Българска книжница“). Манолова анализира примери на употреби на българския език в медии и обществени институции, които показват значителни отклонения от книжовната норма. Събран е богат емпиричен материал, който се подлага на дисекция, за да бъдат „извадени“ на показ и откроени езикови проблеми, рефлектиращи върху българския език.
В обнародваната от издателство „Персей“ книга „Литературоубежище“ на Петър Михайлов се съдържат статии, отразяващи виждането на автора върху съвременни творби на Георги Господинов, Алек Попов, Захари Карабашлиев, Георги Бърдаров, Георги Константинов, Димитър Христов и др. Авторът приема, че литературата трябва да се разглежда като вид убежище за културната памет и духовност. Поставя се въпросът за ролята на литературната критика в съхраняване на културната памет и осмисляне на литературния процес. Това, което тепърва обаче предстои да бъде дискутирано, е доколко българската литература трябва да разработва – и то изключително и единствено – налаганите отвън неолиберални идеологеми и интересите на маргиналните общности. Също така няма никакви културни доказателства, че антипатриотизмът/антинационализмът, русофобията, антикомунизмът, джендърската идеология, разработвани в част от оценените високо от Михайлов творби, характеризират националното ни мислене и чувствителност. Обратното, известно е, че се споделят в отделни групи – някои с претенции за елит, но нямат нито трайни исторически основания, нито културни корени, нито устойчивост в българската действителност. И тъй като съм привърженик на виждането, че литературата е творчески свят, отражение на националния живот и мислене, смятам, че първостепенни задачи на художественото слово са големите идеи, сплотяващи общността, действителните жизнени обстоятелства, защитата на истините за обществения прогрес или обществената трагедия, а не фокусът само върху изключенията.
Обобщено. Обзорът на издадените през изминалата година публицистично-критически книги очертава тенденцията към нов прочит и преосмисляне на литературните наследства, които обхващат както периода ХIХ и първата половина на ХХ век, така и времето от втората половина на века и първите десетилетия на ХХI век. Впрочем, отделните критически монографии се вписват в контурите на българския литературен развой, а той, както е известно, се конституира и манифестира чрез драматично-емоционалното съпреживяване между национална общност и индивид. Дори претворяването на миналото, възстановяването на културните спомени в историко-културния континиум се мисли като принос към общността на нацията, като обогатяване на нейния опит и практика. Във връзка с това тезата за отворения характер на канона, за изваждането и/или прибавянето на класическите национални текстове, не може дълго време да обслужва чужд на националното мислене и опит идеологически диктат. Класическите автори и текстове – и това се вижда от прегледа на излезлите през изминалата година монографии – изграждат света на идеите, отразяват националните представи за свобода, за справедливост, за красиво, за добро. И цел на критиката, поне според мен, е да търси и открива вградения смисъл, неговата връзка с действителността. И не на последно място. Непосредствена задача и на критиката е да възвърнем националния характер на литературата, да утвърдим българските традиционни ценности успоредно с общочовешките хуманни, социални и естетически стойности.