ВЕЛИКОДУШИЕ

 

– Ще те удуша! – извика и ме хвана за гърлото.

В същия момент обаче успях да го хвана и аз. Колкото по-силно ме стискаше, толкова по-силно се стремях да го душа.

Дали не си мисли същото и той? – мина ми през ума. Я малко да го поотпусна.

О, наистина! Отпусна ме и той. Поемам глътка въздух. Доволен съм, че направих този опит.

Ами ако това е затишие пред буря? Ако се готви да ме стисне изведнъж, за да ме довърши! Ще трябва да го изпреваря!

Явно борбата е на живот и смърт! Стискам го здраво за гърлото – или аз него, или той мене! Но… сграбчи шията ми едновременно и той! О-ох, не мога дори да извикам. Така яко ме е стиснал, че вече се задушавам. Ето, почти умирам! Не издържам повече! Ще го пусна. Нека аз проявя великодушие, пък той – каквото реши!

Отпускам ръката си от врата му и… се събуждам облян в пот. Та аз съм стискал гърлото си сам! Ами ако не бях проявил великодушие?!

О, никога, никога не заспивай с ръка около врата си! И по-важното – винаги проявявай великодушие!

 

„АНГЛИЧАНКАТА“

 

Освен обратното кимане на главата за „да“ и „не“, българите проявяват и някои други своеобразности. Така например, при първите полети на авиокомпаниите до България, стюардесите биват изненадвани със силни ръкопляскания на българските пътници след момента на удрянето на самолетните колела о земната повърхност.

Чудно е кога и как се е зародила тая традиция сред българите да ръкопляскат при тези най-опасни моменти. Защото повечето самолетни произшествия стават именно след допира на самолета със земята. Свидетел съм бил на предупреждения от обслужващия персонал да не се ръкопляска при приземяването и въпреки това… незнаещите друг език българи не разбрали…

В последния си полет от Лондон за Пловдив, край прозореца седна млад англичанин, а аз заех определеното ми място откъм пътеката. Вече стана почти време за излитане, когато закъсняла запъхтяна пътничка дойде да заеме свободното място между нас. Тя бе черноока и тъмнокоса и аз, не знам защо, я попитах на български дали е българка. Изненадана, тя ме поогледа и с типично български изговор рече на английски: „Англичанка съм!“.

Аз си замълчах и почнах за себе си да гадая защо ли така ми отговори спътничката. Ако тя бе англичанка – нямаше да разбере въпроса ми, камо ли да отговори!

В стотиците ми полети през последните години, не помня случай, при който да летим три часа, без да си продумаме със съседа, с който щеш не щеш, си протриваш ръцете на общата им месторазделяща подпорка. Но този полет беше именно такъв. Жената сложи на ушите си слушалки,  пусна си музика от някакво мини радио и три часа непрекъснато слушаше, потропвайки от време на време с крака, или пораздрусвайки си тялото в такт с музиката. Вероятно си мислеше, че точно така правят англичанките, за каквато се представи.

Но ето че дойде времето за приземяване. Щом тупнаха допрелите земята колела на самолета, тя с максимална сила заръкопляска с двете си ръце. Разбира се, заръкопляскаха и други българи, мислейки, че така е редно да постъпят… Англичанинът до нас вероятно за пръв път летеше за България, защото учудването му от тези неочаквани ръкопляскания бе очевадно. И тогава, възползвайки се от ситуацията (без да ръкопляскам, разбира се), аз промълвих:

–  Ама нали бяхте англичанка?!? Защо ръкопляскате? Вероятно не знаете, че единствено българите правят това…

„Англичанката“ спря да ръкопляска (разбра ме на български) и безкрайно смутена, отговори ми с нечленоразделна реч:

–  Аммм… Хммм…Еми…

Така и се разделихме. Остана ми още един незабравим полет – полет от ония, които си ги описвам. Която случка ми припомни и разказа на един пенсиониран разузнавач, как в чужбина го разкрили, че е българин, именно покрай някои български привички…