Никола РАКИТИН
(Никола Василев Панчев)
(6.VІ.1885 – 2.V.1934)
Роден в с. Трудовец, Софийско. Учи в Орхание (Ботевград) и в София, където се преселват родителите му. Завършва гимназия в София (1903) и славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ (1908). Работи в Плевен като учител по литература от 1908 до 1933 г. Участва в Първата световна война. Печата от 1906 г. в сп. “Демократически преглед”. Директор на Военноисторическия музей в Плевен (1932–1934). Наклеветен в злоупотреба с държавни пари и шпионство в полза на Румъния. Извикан е в Софийски военен съд и обвинен в кражба на вещи от плевенските музеи. След два опита за самоубийство Ракитин се самоубива, скачайки от влака София – Плевен в тунел № 3, до гара Реброво. Русенският военен съд оправдава моралните убийци на поета.
Издадени книги: „Под цъфналите вишни” (1909), „Животът, може би, е сън” (1911), „Беглец” (1914), „Преди да съмне” (1919), „Размирни години” (1919), „Златни нишки” (1922), „Родното село” (1922), „Васил Левски” (1923, съавт.), „В тишината на далечния град” (1923), „Жената и морето” (1923), „Мургаш” (1923), „На една струна” (1923), „Освободеният Прометей” (1923), „Лес” (1924), „Морско лято” (1924), „Сред птичките“ (1924), „Щърчето гнездо” (1924), „Цветя от моите градини” (1925), „Слънчеви люлки” (1926), „Зима при Вит” (1929), „Пролет при Вит” (1929), „Дунавски сонети” (1930), „Цветя от вечната пролет” (1930), „Черноморско лято” (1930), „Дарове на Балкана” (1932), „Капят листата” (1933), „Русалска поляна” (1938), „Черни маниста” (1938), „Избрани стихотворения” (1941), „Съчинения в 2 т.” (1946), „Избрани стихотворения” (1955, 1962), „Стихотворения” (1971), „Творчество и съдба” (1985), „Априлски дъжд” (1989), „Кърваво лале” (1992), „Избрано” (1996).
БУРЯ
Надува вихърът невидими тръби,
ята от птици вият се, тревожно пискат;
прегъват се от страх стълпените върби,
и нивите, разлюшкани, се плискат.
Пластят се облаци – кат черни знамена!
И слънчевата тежка колесница златна
над нажежената и прашна равнина
потъна в бездната на мрака, необятна.
От миг на миг разсича гъстите тъми
камшик-светкавица, като змия извита –
и цяла се люлей земята и гърми
на бягащи коне от тежките копита…
ЗИМЕ ПРИ ВИТА
1.
Като ръце, що молят за пощада,
клони е закършила върбата.
Сключени отвред са небесата
и вечерта тревожно пада.
Плач безнадежден носи се в пустини…
Буйний вихър преспи сняг премята –
и, безпомощно сама, върбата,
увива с бели серпантини.
2.
Безшумно цялата е нощ снежило
и снежен цвят небето още рони.
Отрупани, прегъват се унило
широки покриви и клони.
Все по снишава се до сграда сграда –
прегъват се дърветата крайбрежни,
въз тях небето сякаш цяло пада
на хиляди звездици снежни.
ВИДЕНИЕ
Здрач долината премрежи. Пада
като влажен прах невидима роса;
тръпне освежен леса,
плиска вечерна прохлада.
А Мургаш кат исполинска сграда,
сам в приоблачните висоти,
озарен от заник слънце, цял пламти –
сякаш жертвена голяма клада.
ЛЕС
Трещи гората и бучи в нощта беззвездна –
надуват сякаш духове огромен мех,
ту страшен рев процепи черна бездна,
ту понесе се дружен самодивски смех.
Ръмжи лесът – чудовище е сякаш живо!
Водата в пропастта ридай като дете…
Събужда се в душата чувство тъмно, диво,
и жаждата за мъст и подвиг в мен расте.
Хайдушки дух е туй на старината,
в кръвта ми пламнал – чрез кръвта
на толкова деди запазен у земята
на моя черен лес, връстник на древността.
МАЙСКИ ДНИ
О, таз безбрежна равнина,
на слънчеви люляна жици!
Зеленина, зеленина
и полет шеметен на птици.
И като птичка аз летя,
тук в буйната трева се гурна,
въздигна се и зазвънтя
във висината там лазурна.
И чувам аз и виждам вред
разцъфнал в тоя ден чудесен
животът в най-хубав цвет,
земя и свод са с него песен.
***
Слънцето се бавно извърте,
равнината затрепера в жега.
Ей го облаче – расте, расте,
и през ниви сянката му бега.
Що зловещо писка птица там?
Нито тя е сяла, ни ще жъне.
Брястът тъй изсъхнал и тъй сам
е като видение насъне.
И додето виждат ми очи,
равнината, в сън люляна златен,
в тоя час ни диша, ни звучи,
ожадняла за дъжд благодатен.
