Николай Иванов ЗИДАРОВ

(28.IX.1921 – 15.XI.2007)

Роден в с. Въбел (по-късно присъединено към гр. Търговище). Завършва гимназия в Шумен (1936) и Търговище (1940) и Държавната политехника в София (1948). След завършване на средното си образование редактира в. “Язовир” в Търговище. Печата от 1938 г. (сп. „Българска реч”). Сътрудничи на в. „Светлоструй”, „Завой”, „Кооперативна защита” и др. Като войник в Шумен е арестуван за участие във военна конспирация и инквизиран. Излиза от затвора, болен от туберкулоза. Отначало е сътрудник, после редактор (1947-1956) и главен редактор на в. „Септемврийче” (1956-1989). Член на УС на СБП. (1964-1989). Бил е в ръководството на Секцията на детските писатели при СБП, секретар на СБП. Съставя антология на румънската поезия „Кораби на слънцето” (1988). Превежда от руски език.

Издадени книги: „Два свята” (1945), „Борба с хищници” (1946), „Борко Бърборко” (1947), „Пътища и срещи” (1951), „Артек” (1952), „Кремълска звезда” (1953), „Пионерско сърце” (1955), „Весело барабанче” (1956), „Сърце под червената връзка” (1957), „Мунка-малката маймунка” (1959, 1974), „Неделно слънце” (1960), „Пламък с три върха” (1960), „Крокодил” (1962), „Незабравки” (1962), „Поемка на радостта” (1962), „Татко на конгрес” (1962), „Героична Куба” (1963), „Една шепа светулки” (1963), „Ние се събуждаме с усмивки” (1963), „Слънчев кът” (1964), „Камбанки” (1965), „Празник” (1965), „Родина” (1965), „Букетче за партизаните” (1966), „Игликите са подранили” (1966), „И Радецки пак заплува” (1966), „Детски небеса” (1967), „Звезда Октомврийска” (1967), „Ленин слънце е за нас” (1967), „Легенди от бръшлян” (1968), „На кого се усмихват звездите” (1968), „Девети септември, здравей!” (1969), „Любопитната маймунка” (1969), „Песента ме води за ръка” (1969), „Фрески без ореоли” (1969), „Лалета за Ленин” (1970), „Под Ленинската стряха” (1970), „Звезди върху клепачи. Избрани стихотворения” (1971), „Ние, облаците и сезоните” (1971), „Тези мигове да задържиш” (1971), „Новите патила на Мунка, малката маймунка” (1972), „Мунка, малката маймунка в беда” (1973), „Еленови снегове” (1974), „Мравчо-Главчо” (1974, съавт.), „След тридесет есени” (1974), „Вечер, пълна с чудеса” (1976), „Приятел с три очи” (1976), „Сини ваканции мои” (1976), „Априлска родина” (1977), „Довери са на топлия вятър” (1977), „Картинен свят” (1977, съавт.), „Ленин слънце е за нас” (1977), „Усмивка с дъх на цвете” (1977), „Весели вълшебства” (1978), „Ден под дъга” (1978), „Болка и спомен за обич” (1979), „Златен дом” (1980), „Тоя вечен човешки копнеж” (1980), „Хиляда и триста пролети” (1980, 1984), „Избрани произведения в 2 т.” (1981), „Камбани на щастливо детство” (1981), „Великденчета” (1982), „Мунка, малката маймунка в Маймуния” (1982, 1987), „Незабравки за Димитров” (1982), „Приятели от детската планета” (1984), „Ще се видим на хълма” (1984), „Кой как пътува” (1985), „Пръстенът с капка от твойте очи” (1985), „Есенно тайнство” (1986), „Знаеш ли защо са смешни?”(1986), „Обички от череши (1986), „Слънцестоене” (1987), „Дни с червени връзки” (1989), „Зелените конници на ветровете” (1989), „Италиански капричиа” (1989), „Приключенията на маймунката” (1989), „Най-цветният подарък” (1990).

ЗЛАТНА СВАТБА

Сега ли, след като опитомих снега,

от вятъра зелен, пази се, ще ми кажат,

от моравата длъб на младата дъга,

от птиците, по новому разкрил пейзажът.

Сега ли, след като опитомих снега,

престъпни примирения край мен ще бродят;

дори

дървото мъртво, вдигнало снага

като чадър за птици, възвестява пролет.

Сега ли, след като опитомих снега,

на залеза разсъмването ще ме радва;

възвърнало надеждите ми млади –

без тъга

ще седне старостта на златната ми сватба.

Сега ли, след като опитомих снега,

не ще ме стопли взора на април,

ей богу;

и аз съм времето, мечтало откога

и много да му вярват, и да вярва много.

АРАБЕСКА

Хайде, опомни се. Виж, душата има

също като твоя дом прозорци, взрени

през мъглявината неопровержима –

в тайни на съдби и в тайни на вселени.

Щом надникнеш през един от тях, без думи

ще те заговорят страстите – изпити

като вино в гари и аеродруми,

като дъжд потънали из равнините.

Нека се усмихнем… Птицата, летейки,

носи своя дял, от пролетта зависим.

И какво ни трябва? – Сред лехите пейки,

за да има где да седнем и помислим.

СТАРИЯТ ДОМ НА ДЪЖДА

Ето в тая градина, стар дом на дъжда,

през която сезони и птици ще минат,

заживява сърцето, далеч от вражда –

и какво че край него ще цъфва пелинът?

През очите – прозорци, разтворени в теб –

(колко сълзи от тях ти е бърсал ръкавът),

влиза пролетно слънце и вятър свиреп

и сезоните тихо ти се доверяват.

Тези топли очи сред цветя и треви

ту гаси ги тъга, ту усмивка ги пали.

За да може светът да се осъществи,

идва с багри на радости и печали.

Пресъздаден отново, светът в кръговрат

като първооткритие плахо трепери –

с мъдростта му, все още макар да е цвят,

ще достигнеш очакваните гроздобери.

И щом станат естествени всички неща,

ще потърсиш в прозрение птица и цвете,

че между страданието и радостта

твойто минало – златно разпятие – свети.

Виж, налива у теб есента светлини,

виж, лазурът тече по коси и по вежди,

сякаш вече вървиш в гроздоберните дни

на дланта с кехлибарния грозд от надежди.

НЕЗАБРАВКИ КРАЙ ВЪБЕЛ ЦЪФТЯТ

Сини стръкчета синьо пламтят.

Колко мили са! Дар от сестра ми!

Всяко цветче към село ме мами –

незабравки край Въбел цъфтят!

Ах, сестра ми! Тя пак ме кори.

И до старост да помня полето

с двата хълма, с ливадите – ето

незабравки ми праща дори.

Аз я виждам под ясния юг

как върви през уханни морави

и се вайка: той пак ни забрави,

ще му пратя цветенца оттук.

И притварям очи: гимназист,

аз се връщам от тайните явки,

а на моя шинел незабравки

се синеят, загърнати в лист.

Но веднъж камион долетя,

заградиха ме щикове в мрака.

Тя напусто и моли, и плака,

с незабравки изпрати ме тя…

Нека болките рано заспят!

Не забравих, ще помня полето

с двата хълма, с лъките, додето

незабравки край Въбел цъфтят!