Боян АНГЕЛОВ
„Пирамида“ на Борис Данков е поетична книга, събрала сякаш мирозданието с принадлежащите му лабиринти и космогонични очертания. В нея читателят се потапя дълбоко в недрата на инспирацията и го поглъщат мъглявините на далечни вселени, обкръжава го тревожната дихотомия от случващите се парадокси и ентропии. Не случайно първият раздел е онасловен „Хаос“. В стихотворението „Съществуване“ поетът рисува картината на битието, което ни е прегърнало със своята неумолимост:
Навсякъде – мъгла. И ти не виждаш
пред тебе пътят накъде извежда.
Лицето си със камъни зазиждаш.
Погребваш и последната надежда…
Борис Данков е поет, който с еднакво съвършенство владее методите на свободния и на класическия стих. В разделите „Енигма“ и „Пирамида“ виждаме как поетическото слово е освободено от рамките на римата и словото се разлива, подобно на успокоена река, в каньоните от мисли и емоции. Въображението безпрепятствено прониква в социалната тъкан на битието, проектира възможни и невъзможни достижимости, моделира представата за вечността:
Аз съм Времето,
което си отива.
Пясъкът,
който се изсипва
в часовника
на Вечността.
Аз съм медната камбана,
която бие
по тъпана на небето…
„Хронос“
В четвъртия раздел, най-обемен и онасловен „Носталгични видения“, Борис Данков отново се връща към класическото стихосложение. Получила се е познатата ни Хегелова синтеза; родено е онова „отрицание на отрицанието“, в което поетът пресътворява с думи по изумителен начин своето родно място – Балкана с неговите красоти, енигми, чудатости и митологеми. Ето как е описана една „Сватбена трапеза“:
Сватба голяма в село се вдига.
Трапеза тежка на двора слагат.
Всеки със своята гозба пристига –
с печено агне, с ракия блага.
Дай ми от твойта кокоша кълка,
на ти на моя петел гръцмуля.
„Хайде, наздраве!“, че да не сбъркам
мойта ракия с твоята буля.
Виденията на Борис Данков са изпълнени с носталгия, но и с радост, че се чувства частица от животворния природен триумф. Поетът описва чутото от родителите му и онова, на което е свидетел. Създава свят от пантеистични представи – описва баенето против уруки, леенето на коситро, къпането на мъртвец, топенето на коноп, бабуването, ашладисването на круша, събирането на съчки, возенето на снопи… А във „Вадене на мед“ четем:
На баира там, отсреща
диша будният пчелин.
Край стобора се усеща
дъх на мед и на пелин.
И небето се отваря.
Тръгват облаци, мъгли.
А пчеларят разговаря
със рояка от пчели.
Колкото философски извисена, толкова и земна е книгата на Борис Данков „Пирамида“. Чрез нея той доказва себе си като един от ярките съвременни български поети, внесъл свой неподражаем почерк при обрисуването на отечествените пейзажи и тайните на космическите бездни.
––––––––––––––
БОРИС ДАНКОВ
„ПИРАМИДА“
поезия
Издателство „Захарий Стоянов“ С. 2026
БОРИС ДАНКОВ
Стихотворения от „Пирамида“
СТАРИ КЪЩИ
Все тия стари къщи
и дворове с черници.
Села със шумни кръчми
и старци с броеници.
Минавам вечер тихо
край тях и слушам, слушам
далече как се сипе
цветът на дива круша.
СУЧЕНЕ ОТ КОЗА
А сучеше момчето
от лудата коза.
От вимето ѝ ето
то пак се набоза.
И млякото се стича
по бузките му чак –
по-бяло от кокиче,
по-дъхаво от сняг.
ЧЕРКВА
Ето черквата отсреща
сред чемширите отвън.
От баира ме посреща
със камбанения звън.
И над хълми, над поляни
еква православен зов.
Греят върхове, обляни
от Христовата любов.
ЩУРЦИ
Столетни орехи. И сенки
над каменни чешми.
И дъх на здравец, и на селски
шибои и асми.
Във бащиния дом се връщам.
Щурци като преди
до късно свирят, скрити вкъщи
зад старите греди.
КОПАНАРИ
Лай. И врява. Отдалече
пак пристигат копанари.
За гаванка и за менче,
казват, искат дрехи стари.
И лъжици, и похлупци
дават срещу крина жито.
А по селските „Торлуци“
тича циганче немито.
ГРОБИЩЕТО НА „ГЕРЧИНА“
Далеч се виждат планини.
Море от ридове – навред.
И гласове. И светлини.
Копѝ сено. И селски плет.
Гори и багри, висота –
в душата как да ги слбереш?
Такава земна красота,
че чак ти идва да умреш!…
ГЪБИ ВРЕТЕНКИ
Тук май е вретенила,
а там – с чадърче чака,
или пък се е скрила
отдолу под шумака.
А старецът с торбата
бере и си говори:
„Ще хапнем със жената
поне чорбица скоро…“
КОМИНИ
Вишат се бели гугли
и вият ветрове.
Във видело дочувам
шума на снегове.
Над покривите бавно
комини стари пушат
като лули на славни,
отколешни хайдути.
РОЖДЕСТВО
Син се роди. Син заплака.
Заблестя зорница.
Кой ли сее горе в мрака
звездната пшеница?
Бог засява. Друг овършва
нивата далечна.
С плач започва, с плач завършва
тази жътва вечна.
