НАСЛЕДСТВО
Благодаря ви, тате и мамо,
че нямахте къщи и тежки имоти,
та за наследство ми дадохте само
гордост, и труд и любов към живота!
Гордост, та в черния час да запея –
моята мъка да не усетят!
Никога, никой да не успее
да се промъкне през нея в сърцето ми!
Труд, та каквото с мене да стане,
залъка хляб да изкарвам аз честно –
чиста душа и с напукани длани
сила намира за смях и за песни!
И любовта към живота, с която
сивия делник превръщам във празник!
Бедна ли?! Аз съм безкрайно богата
и се гордея със вас ненапразно!
ЮЖНЯЧКА
Аз мога да съм много радостна
и – много да съм тъжна.
Да браня истината с ярост, но
внезапно да излъжа.
И мога да съм толкоз зла, че
на зъл дух да приличам!
От чужда скръб да се разплача.
Врага си да обичам.
И мога бързо да се влюбя.
И да разлюбя бързо.
И мога всичко да изгубя,
но не – и свойта дързост!
Когато нищичко си нямам,
се чувствам най-богата
с изгарящите ласки само
на моя южен вятър
и с пулса на земята южна
под пръстите ми боси!
Какво ли друго ми е нужно,
щом Юг в кръвта си нося!
ХИПОТЕЗА
Ние били сме, казват, звездна материя –
късчета слънце…
Как да повярвам!
Аз усещам в душата си цяла империя,
дето лъч не прониква и царят е варварин!
Моят живот е едно непрестанно усилие
да го дебна отблизо,
да му стягам юздите.
Ближните даже не подозират, милите,
под смеха ми какво, всъщност, е скрито.
И наричат ме… слънчева…
Дали не е истина?!
Щом тъмното в мене за тях е незримо?!
Щом ги обичам и светло, и искрено?!
А пък тъмни петна и слънцето има!
ПРИЧАСТИЕ
На себе си ли измених,
или пък себе си намерих?
Не знам. В сегашните си дни
не съм, каквато бях довчера.
Над мене ли се извисих,
или пък мене си пречупих?
Не знам. Потъва в този стих
душата ми като във купел –
от туй, което ѝ тежи,
да се спаси, да се пречисти.
Спасил ли се е някой жив
от пъкъла на свойте мисли?
Грехът признат не е ли грях?
Грехът желан, ала несторен
и премълчан, не е ли страх,
но не от Бог, а – от позора?
А кротостта ми – похлупак
над моя дух-котел?
Възвират
в мен жар и лед, светлик, и мрак…
Не е ли мойта плът потирът
в дланта на Господ Бог?
Не знам.
Но чувствам, сякаш, знак потаен
стих подир стих да се раздам,
додето стихна най-накрая.
МОЛИТВА
Господи, който все още си в мене,
дай ми кураж да остана
неотмъстителна, неозлобена,
както съм рана до рана.
И свободата – последния залък
с гладен на две да разчупя –
само душата, щастлива от малко,
никой не може да купи.
Господи Боже, недей ме наказва
да съм с лошия – лоша
и да платя за омраза с омраза
и за обида – с непрошка.
И запази ме от жалката участ
на толкова лъжепророци –
на добродетели други да уча,
тайно да тъна в пороци.
Волята дай ми безгрешна да бъда,
Господи, много те моля!
…Ако ли друго си ми отсъдил,
нека е твоята воля.
МИРАЖ
Ще си вдигна до потока дом.
Седнала до ниския прозорец,
на водата бистра мълчешком
аз душата си ще изговоря.
Нищо, че водата не мълчи –
от предателство не се страхувам,
че душа човешка, не с уши,
а с душа единствено се чува.
Ако спре потокът изумен,
ако потече назад водата,
аз ще знам, че в този божи ден
някой чул е със душа – душата.
КАК?!
Как да се движиш в този свят,
без никого да нараняваш,
като ръбат, зъбат, чепат –
на ръб, на зъб на чеп те прави?
Като живееш в общество
от същества тебеподобни,
изваяни от естество
несъвършено, несвободно?
Като не е еднакво строг
Животът с всички свои твари?
Като и в името на Бог
в душите ви се буди Звярът?
Като компромис е мирът
дори и между двама души?
Като раздаващият съд
е сам затънал в грях до гуша?
А майката Земя е… гроб.
Един – за чисти и нечисти.
И всеки порив за добро
е мъничко самоубийство.
* * *
Не всяко „Браво!“ е достойно.
Не всяко „Долу!“ е позор.
Не всеки химн – заупокоен.
И не хвалебствен – всеки хор.
Не всички лаври са победа.
Не всяка загуба е крах.
Не всяка истина – последна.
Не всяка грешка – смъртен грях.
Не всяка прошка е пощада.
И не надгробен – всеки кръст.
Най-истински, когато пада
човек доказва своя ръст.
ЖЕЛАНИЕ
Да бъде слънчево и тихо.
В праха да се въргалят псета.
Петли лениво да подвикват.
В тревите да жужат щурчета.
Овце да пъплят по баира
като лениви буболечки.
Самотно да стърчи пастирът,
забоден в бялата пътечка.
Да се залюбят с облак-скитник
мечтаещите ми зеници
и като дъжд метеоритен
край мене да се стрелкат птици.
Душата ми през всяка пора
на тялото да се излива.
Да се разтворя във простора
и да забравя, че съм жива.
* * *
Любов е да помогнеш,
любов е да дадеш
на гладния – надежда,
на сития – копнеж,
на силния – неволя,
на слабия – кураж,
на веселия – милост,
на тъжния – мираж,
на скромния – посока,
на алчния – сърце,
на имащия – радост,
на можещия – цел,
на гордия – утеха,
на плахия – мечта,
на властващия – мярка,
на роба – доброта.
Любов е да раздаваш
душата си без жал
и мигом да забравяш
кому какво си дал.
