Мария Николова живее и работи в Пловдив. Автор е на 18 книги с поезия. Носител на редица национални литературни награди: Национален поетичен конкурс към читалище „Пенчо Славейков” София, – I награда (2005); Почетен плакет за цялостно творчество на община Стамболийски (2006); Община Благоевград – I награда в Национален конкурс за патриотична поезия (2007); Община Севлиево – II награда в Национален литературен конкурс „Мара Белчева” (2010); Дружеството на писателите Пловдив – Награда за поезия за 2011 г. за стихосбирката „Снежна къща“; Международен конкурс за поезия „Лирични гласове“ – I награда (2012); Столичен район Витоша, – II награда в поетичен конкурс „Витошко лале” (2013); Национална литературна награда „Дядо Йоцо гледа” (2015). Член е на Съюза на българските писатели.
ЗАВРЪЩАНЕ
Върнах се отново в спомените стари.
Къщата ме чака, знам – за мене жали.
Вятърът ме гали със ръце издрани,
в тъмното прехвърчат беловласи врани.
Лампата мъждука, в кръгове се вие,
бабината сянка в хурката се крие.
Дядо ми, облечен с ярешко елече –
пълни си чибука този свят далечен.
Къкрят във гърнето зелеви сармички,
сенките прииждат. Празник е за всички!
А свещта догаря, гледам, сили нямам.
Боже, помогни ми, днес ще дойде мама.
Нека ме докосне близо до сърцето,
тя да ме познае. Аз съм ѝ детето!
РЕКАТА ТЕЧЕ.
Сама тече.
Натежа тялото ѝ.
Колко много есени.
Колко много зими.
Съвършенство!
Звън от кристали.
Назряват звуци.
Разтичват се като сребристи коси
на току-що потекъл ручей.
Умориха се огньовете,
притихнаха в скута му.
Тишина.
Тишина…
И обичане!
ИДВА МОЯТА ДАТА РОЖДЕНА –
в яхъра ме мама роди.
Уморени снежинки – прескачащи бездни
са орисани моите мечти.
Тъжно детство! Не беше красиво,
нито Коледа – в бляскав варак.
Всички дни си приличаха в сиво,
в тях осъмвах отново. И пак!
Нямах кукли – дори от парцали,
ни кордели по мойте коси.
Аз растях и научих как гали
само вятъра – той ме спаси.
Той ме носеше в дъжд от коприна,
с цвят, отронен от облака бял.
Той ме учи през бури да мина,
да прегазя през локвите с кал,
да съм силна и пак да обичам –
във душата ми огън пося.
Как и злото с добро да отричам,
как деня си от студ да спася.
Всяка нощ, щом се стихне небето,
в полунощ щом настане часа,
на небето ЗВЕЗДА – мама свети.
И запява на ангел с гласа!
БЪЛГАРКА АЗ СЪМ
Златни пендари – циганска есен.
Голи върхари, огън димѝ.
Вятърът пее дъждовна песен,
ниже гердани – пафти реди.
В бяла наметка с ледни ресни
ручей до ручей в път се надтичват.
Коледа тук е. Бог се роди!
Стъклено царство, звън на кокиче.
Пак ще раздухвам въглени тайно,
дрян да разцъфва, да пламне в искри.
В мен нестинарка от време незнайно
омайна билка в душата ми скри.
Българка аз съм – в жарава танцувам.
Със своята сила Бог ме дари.
Писнала гайда – все нея чувам.
Хоро се вие от моите деди!
БЕЗБРЕЖНО ДИХАНИЕ
Животът ми е тъй неукротен,
оставих го лудешки да обича.
Животът ми единствен всеки ден
с дихание безбрежно ме развлича.
Сълзите ги забравих да текат –
подводните реки на моите тайни.
Разместените пластове влекат
ограбените спомени безкрайни.
Такава съм, за тебе съм избрана.
Завинаги да чуваш моя глас.
Родена съм на бурите във храма,
изгаряща прашинка в студ и страст.
ЕСЕН, ЕСЕН
Тази есен ще си тръгне
с дрипавата си снага
и полето в спящи ниви
ще посреща тук снега.
В грях към булки с черни гриви –
имаха си и жених.
Със дайрета цяло лято
тук лудяха – огън жив.
Вече вехнат, свиват листи,
капят капчици от кръв.
Циганската им премяна
ще събужда врабча стръв.
Зад баира студ наднича –
вятър облаци раздра.
А небето с гръм се свлича
и излива дъжд с ведра.
ХРАМА НА ЦВЕТЯТА
Ти бил ли си в храма на цветята?
На зюмбюла,
на лалето, на босоногото кокиче.
Там палят свещи ангелите
и сушат дрехите си.
Там ухае на трева, на зелено,
на детелина ухае, на ледунки.
Там няма покрив и дъждовете палят свещ.
И снеговете, и ветровете.
Там горделивата ръж развява косите си
и вее гердани до скъсване.
Там олтар е светлината и по дланите
на цветята кацат калинки.
Те нежно шептят: „ Калинке, Малинке,
къде ще ме ожениш“?
Там няма стени, няма икони,
няма миро, няма дим, няма смърт…
В храма на цветята!
