МАРИЯ МАРИНОВА живее в град Сандански. Автор е на 18 книги – 15 детски и 3 за възрастни. Работила е като библиотекар в местната гимназия „ Яне Сандански“ и като ръководител на ученически поетични и театрални състави към читалището в града. Носител на литературни награди, между които и Националната награда за детска литература „Петя Караколева“ за 2019 г. Член е на Съюза на българските писатели.
МОЯТ ЖИВОТ
Все по-рядко някоя друга искрица духа ми с неистова радост запалва.
Все по-често спомен в съня ми се вмъква и мило до сълзи се жалва.
Не, не мислете сега, че съм гневна – аз живота сама си планирах,
беше зор да го мъкна и влача, но със трудности аз го минирах.
Не обичах по лесния начин и случаен успех да докосвам,
щом наслада от нещо ще пия, за какво този миг да прахосвам?
Аз на мравките място отстъпвах, но живота въртях като хала.
Ала стиснат си беше към мене и дори да заслужех похвала.
Не отвори пътека нагоре във съзвездие ярко да вляза,
но пък бях като орех в земята – ни ме счупи, нито пък смаза.
И макар, че в нозете му още се валям и от всички страни ме притиска,
аз с живота си страшно привикнах и е късно – друг да поискам.
БАЩА МИ
Мълчалив беше татко, но пък беше с душа на море,
само с поглед ни казваше ясно, че за нас е готов да умре.
Гледах ръцете му силни – напукани, мъжки ръце!
Как ми се щеше да ги целуна, да ги притисна до свойто сърце.
Та нали със ръцете си татко стискаше камък и ни носеше в шепи вода –
да не ходим ни жадни, ни гладни, да не знаем какво е беда.
Като корени бяха ръцете му в плодоносната майка земя,
с пръсти извайваше хляба и извиваше врат на ламя.
Та нали като покрив стоеше над главите ни силната, бащина длан,
И, макар пестелив на съвети, той от всички ни беше разбран.
Аз дълбоко познавах баща си – не обичаше ласки, слова. Ала знам,
че в сърцето му плискаше обич и преливаше в цял океан!
И когато с дела ни остави за живота най-мъдрия, ценен урок,
той се сля с Вечността и ни стана най-свещената книга и Бог!
ЕСЕННА ТЪГА
Едно ми е такова…кротко и дъждовно,
душата ми е хрупкава и бяла,
въртя се из простора безтегловно
и падам към земята на спирала.
Сега съм лист във тази есен късна –
въздушна, помъдряла, златокоса…
Какво, че онзи вятър ме откъсна
и днес из въздуха без път се нося.
Нима е време да се върна вече
в пръстта, която мен ме е създала,
да й разкажа как света обичах
и колко и какво съм преживяла?
Да й разкажа как докрай се борих –
само листо с вихрушки и капани,
и как от птичите сплетни и куп раздори
и днеска ме боли и имам рани.
Не ми е жал, не ми е жал, че аз самата,
ще бъда пръст и в пръст ще се затворя,
защото зная, че ще съм земята
на някой нов живот и корен.
В ЕНИГМА СЕ СВИХ
И когато в енигма се свих
и с последни лимити живея,
аз с почуда и болка открих,
че за всичко в живота копнея.
За какво ми е дом без врати –
тук отварям на всичките птици,
дето връзват на възел мечти
и ги пускат в сърца и зеници.
Ще ми липсват безброй сетива,
със които да вдишвам морето,
да му пращам вълшебни слова
и вълните да шепнат: „прието“.
И листата нима ще предам –
дето есен са в златна щафета,
дето с мене споделят – да знам,
всяка тяхна сърдечна вендета?
За любимите хора – искри
във сърцето си вечно ще пазя,
ще ми липсват онези дори,
дето, тъй, без причина ме мразят.
За какво ми е раят, не знам,
и животът спокоен, чудесен?
Не, не искам да бързам за там –
та дори да съм ангел небесен!
С ХЛЯБ СЕ ОЦЕЛЯВА
Дори в моментите, когато и моят дух се чувства слаб,
от мама зная, че на гладен не се отказва къшей хляб.
-Раздавай го със радост, дъще! – ми казва маминият глас –
защото хлябът е от Бога, защото хлябът е за всички нас.
Дори коричка да откъснеш – прави го със добри ръце,
прави го искрено и с обич, прави го, дъще, от сърце.
Защото с хляб се оцелява и в най-пустинното место,
тъй както Робинзон с едничка, с едничка шепа от жито.
Защото няма по-голямо от хляба в този сух живот,
което храни и земята, и нашия човешки род.
Затуй, когато срещна някой с прекършен свят и недоял,
аз къшей хляб му подарявам и знам, че ще е оцелял.
ЗА КАКВО СЕ БУНТУВАШ, СЪРЦЕ
За какво се бунтуваш, мое сърце,
за какво постоянно тъгуваш,
не очакваш, нали да те галят с перце
и по мед и по масло да плуваш.
Колко дълго ми служи със чест
и се дави във чужди капризи,
не помогна ни твоят, ни моят протест,
а ти взеха последните ризи.
С колко сила, с колко финес,
трябва някой да стъпва на пръсти,
за да тегли хомота до днес
на преялите облаци тлъсти.
За какво те товарех така –
мен ми стигаше само трошица,
а света си остана с тъга
и не виждам в тунела искрица.
А ЖИВОТЪТ
А животът е толкова кратък!
А животът е толкова мил!
Чакай, Дух – не прекрачвай оттатък,
от страстта на света неотпил.
Погледни синевата отсреща
как изражда невинния ден!
И да спра ли с очи да усещам
как се влива живота във мен?
А звездата видя ли – от свода
как пресича простора пеша?
И блестяща, проучила кода,
как се вмъква в човешка душа.
А морето? Ти чу ли нощеска
как се блъскаше в кея от страст!
То ме чака…Със синя прическа…
Да се гмурна в сърцето му аз.
