Мария В. Николова живее и работи в Пловдив. Автор е на 18 книги с поезия. Носител на редица национални литературни награди: Национален поетичен конкурс към читалище „Пенчо Славейков” София – I награда (2005); Почетен плакет за цялостно творчество на община Стамболийски (2006); Община Благоевград – I награда в Национален конкурс за патриотична поезия (2007); Община Севлиево – II награда в Национален литературен конкурс „Мара Белчева” (2010); Дружеството на писателите, Пловдив – Награда за поезия за 2011 г. за стихосбирката „Снежна къща“; Международен конкурс за поезия „Лирични гласове“ – I награда (2012); Столичен район Витоша – II награда в поетичен конкурс „Витошко лале” (2013); Национална литературна награда „Дядо Йоцо гледа” (2015). Член е на Съюза на българските писатели.
БЕЛЕЗИ
Съблякох се сега, чети!
По мене белезите тичат.
И всеки белег е черта –
с тире и точка кръст разсичат.
Протягат пръсти думи тъжни.
Опъват струни оголели.
И все сама по моста въжен
прескачам хиляди недели.
Покорна вечер се завръщам.
Да тръгна вече нямам време.
Душата ми за тях е къща.
И няма кой да ми ги вземе.
ДАНО НИ ОПАЗЯТ
Искам да пея, глас да отворя
за Пирин, Родопа, Рила и Странджа.
За твоята Яна, Балканджи Йово,
с най-тъжните думи с теб да говоря.
Още ли страдаш с раните живи –
хубава Яна отдавна я няма.
Майчина обич, златни пендари –
няма ги вече раклите стари.
Виж ни децата по чужди друми –
вяра невярна отдавна ги мами.
Пусто е тука, пустош ти казвам,
няма и спирка, няма и гари.
Еньовден идва, няма погача.
Билка за обич кой да откъсне?
Бури и тръни веят нивята,
змии и смоци по стърнищата лазят.
Сълзи изрони, изсъхна софрата –
прах в одаята сивее до късно.
Само портрети от белите камъни
строго ни гледат. Дано ни опазят!
БЪЛГАРКА АЗ СЪМ
Златни пендари – циганска есен.
Голи върхари, огън дими.
Вятърът пее нашата песен,
нижи гердани – пафти реди.
Бяла наметка над ледни води –
ручей до ручей в път се надтичват.
Коледа тук е. Бог се роди!
Стъклено царство, звън на кокиче.
Пак ще раздухвам въглени тайно,
дрян да разцъфне, да пламне в искри.
В мен нестинарка от време незнайно,
омайна билка в душата ми скри.
Българка аз съм – в жарава танцувам.
Със своята сила Бог ме дари.
Писнала гайда – все нея дочувам.
Хоро се вие до мойте деди!
ТИ ПОБЪРЗАЙ!
Виж ме сутрин гиздава кошута –
В златоткана риза се развявам.
Цвят разпуквам с дъх на диви круши.
Мълком тичам да не вдигам врява.
С билки тайни векове хортувам.
Жадно пия кладенчова сила,
че без сила пет пари не струвам –
под езика камъче съм скрила.
Не ме гледай, ще те омагьосам.
Да обяздя ветровете зная.
Мен ме стара вещица дамгоса –
знам с магия как да те омая.
Щом погледнеш във очите тъмни,
слънце твойта сянка ще извае.
Ти побързай – след като разсъмне.
двамата със теб да ни венчае.
ЗАВРЪЩАНЕ
Върнах се отново, спомен ме погали.
Къщата ме чака. Знам, за мене жали.
Вятърът насреща брулел е звездите,
в тъмното снежинки влизат през вратите.
Лампата мъждука, в кръгове се вие,
бабината сянка зад хурката се крие.
Дядо ми, облечен с ярешко елече –
пълни си чибука този свят далечен.
Къкрят във гърнето зелеви сърмите,
сенките прииждат, празник е за всите!
А свещта догаря, гледам, сили няма.
Боже, помогни ми, днес ще съм, където
ме прегърнат всички, близо до сърцето.
И ще ме целунат – аз съм и детето!
С ОГЪН В СЪРЦЕТО
На Миа
Като мравките тича с големи ботуши.
И количката бута, пълна с тикви и круши.
Във в гърдите ѝ пърха свито малко врабче.
А в очите ѝ бистри слънце черга тъче.
Тя по детски се смее – ручей с ромон игрив.
Тя е Миа Мария – Бог ѝ дал път щастлив.
Има своя планета като малкия принц.
Там се крие, когато този свят стане сив.
И се щура, и блъска. Вече вън захладня.
С пеперудите боси своя кон оседла.
Да си пази крилете – идва зима със сняг…
Да преспи мразовете в полуделия свят?
АКО ТИ СЕ ЗАВЪРНЕШ
Ще залостя вратата отвътре,
ей тук, насила.
Та годините мои
нека вън да стареят.
Тук са всички горести,
рани, обиди.
И пътеки тревясали с троскот.
И глухарчето мое, на което
усмихва се Господ.
Имам сила и жажда, и огън.
Тази болка ръждива
ще остане далече.
Ще се скита душата немила
пак в замръкнала вечер.
Нека всичко да вехне отвън –
аз съм пролет сред преспите бели.
И дъждовете прегръщам
в моите нощи изтлели.
Ако ти се завърнеш,
отвори онази тайна врата.
Тя те чака. И те иска отново!
Нека вън да скимти
и проплаква смъртта
в свойта приказка нова.
СБЪДНАТО МОРЕ
На сина ми Емил
Едно дете направи
си море
от локвата размътена
на двора.
И бряг с вълни –
направи ги добре.
И книжна лодка
пусна си отгоре.
Нагази то щастливо
до колене –
на слънцето под
сенчестите клони.
А вятърът
завърза му хвърчило,
щастливо бе
със него да се гони.
Детето ми порасна –
капитан е.
И влюбен е във
тъмните вълни.
А чайките прелитащи
над него
с криле завръщат
детските му дни.