МАРИЯ В. НИКОЛОВА /СТИХОТВОРЕНИЯ

Мария В. Николова живее и работи в Пловдив. Автор е на 18 книги с поезия. Носител на редица национални литературни награди: Национален поетичен конкурс към читалище „Пенчо Славейков” София – I награда (2005); Почетен плакет за цялостно творчество на община Стамболийски (2006); Община Благоевград – I награда в Национален конкурс за патриотична поезия (2007); Община Севлиево – II награда в Национален литературен конкурс „Мара Белчева” (2010); Дружеството на писателите, Пловдив – Награда за поезия за 2011 г. за стихосбирката „Снежна къща“; Международен конкурс за поезия „Лирични гласове“ – I награда (2012); Столичен район Витоша – II награда в поетичен конкурс „Витошко лале” (2013); Национална литературна награда „Дядо Йоцо гледа” (2015). Член е на Съюза на българските писатели.

 

 

 

БЕЛЕЗИ

 

Съблякох се сега, чети!

По мене белезите тичат.

И всеки белег е черта –

с тире и точка кръст разсичат.

 

Протягат пръсти думи тъжни.

Опъват струни оголели.

И все сама по моста въжен

прескачам хиляди недели.

 

Покорна вечер се завръщам.

Да тръгна вече нямам време.

Душата ми за тях е къща.

И няма кой да ми ги вземе.

 

 

 

ДАНО НИ ОПАЗЯТ

 

Искам да пея, глас да отворя

за Пирин, Родопа, Рила и Странджа.

За твоята Яна, Балканджи Йово,

с най-тъжните думи с теб да говоря.

Още ли страдаш с раните живи –

хубава Яна отдавна я няма.

Майчина обич, златни пендари –

няма ги вече раклите стари.

Виж ни децата по чужди друми –

вяра невярна отдавна ги мами.

Пусто е тука, пустош ти казвам,

няма и спирка, няма и гари.

Еньовден идва, няма погача.

Билка за  обич кой да откъсне?

Бури и тръни веят нивята,

змии и смоци по стърнищата лазят.

Сълзи изрони, изсъхна софрата –

прах в одаята сивее до късно.

Само портрети от белите камъни

строго ни гледат. Дано ни опазят!

 

 

 

БЪЛГАРКА АЗ СЪМ

 

Златни пендари – циганска есен.

Голи върхари, огън дими.

Вятърът пее нашата песен,

нижи гердани – пафти реди.

Бяла наметка над  ледни води –

ручей до ручей в път се надтичват.

Коледа тук е. Бог се роди!

Стъклено царство, звън на кокиче.

Пак ще раздухвам въглени тайно,

дрян да разцъфне, да пламне в искри.

В мен нестинарка от време незнайно,

омайна билка в душата ми скри.

Българка аз съм – в жарава танцувам.

Със своята сила Бог ме дари.

Писнала гайда – все нея дочувам.

Хоро се вие до мойте деди!

 

 

 

 

 

 

ТИ ПОБЪРЗАЙ!

 

Виж ме сутрин гиздава кошута –

В златоткана риза се развявам.

Цвят разпуквам с дъх на диви круши.

Мълком тичам да не вдигам врява.

 

С билки тайни векове хортувам.

Жадно пия кладенчова сила,

че без сила пет пари не струвам –

под езика камъче съм скрила.

 

Не ме гледай, ще те омагьосам.

Да обяздя ветровете зная.

Мен ме стара вещица дамгоса –

знам с магия как да те омая.

 

Щом погледнеш във очите тъмни,

слънце твойта сянка ще извае.

Ти побързай – след като разсъмне.

двамата със теб да ни венчае.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ЗАВРЪЩАНЕ

 

Върнах се отново,  спомен ме погали.

Къщата ме чака. Знам, за мене жали.

Вятърът насреща брулел е звездите,

в тъмното снежинки влизат през вратите.

Лампата мъждука, в кръгове се вие,

бабината сянка зад хурката се крие.

Дядо ми, облечен с ярешко елече –

пълни си чибука този свят далечен.

Къкрят във гърнето зелеви сърмите,

сенките прииждат, празник е за всите!

А свещта догаря, гледам, сили няма.

Боже, помогни ми, днес ще съм, където

ме прегърнат всички, близо до сърцето.

И ще ме целунат – аз съм и детето!

 

 

 

 

С ОГЪН В СЪРЦЕТО

На Миа

 

Като мравките тича с големи ботуши.

И количката бута, пълна с тикви и круши.

Във в гърдите ѝ пърха свито малко врабче.

А в очите ѝ бистри слънце черга тъче.

 

Тя по детски се смее – ручей с ромон игрив.

Тя е Миа Мария – Бог ѝ дал път щастлив.

Има своя планета като малкия принц.

Там се крие, когато този свят стане сив.

 

И се щура, и блъска. Вече вън захладня.

С пеперудите боси своя кон оседла.

Да си пази крилете – идва зима със сняг…

Да преспи мразовете в полуделия свят?

 

 

 

 

АКО ТИ СЕ ЗАВЪРНЕШ

 

Ще залостя вратата отвътре,

ей тук, насила.

Та годините мои

нека вън да стареят.

Тук са всички горести,

рани, обиди.

И пътеки тревясали с троскот.

И глухарчето мое, на което

усмихва се Господ.

Имам сила и жажда, и огън.

Тази болка ръждива

ще остане далече.

Ще се скита душата немила

пак в замръкнала вечер.

Нека всичко да вехне отвън –

аз съм пролет сред преспите бели.

И дъждовете прегръщам

в моите нощи изтлели.

Ако ти се завърнеш,

отвори онази тайна врата.

Тя те чака. И те иска отново!

Нека вън да скимти

и проплаква смъртта

в свойта приказка нова.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

СБЪДНАТО МОРЕ

 На сина ми Емил

 

 

Едно дете направи

си море

от локвата размътена

на двора.

И бряг с вълни –

направи ги добре.

И книжна лодка

пусна си отгоре.

Нагази то щастливо

до колене –

на слънцето под

сенчестите клони.

А вятърът

завърза му хвърчило,

щастливо бе

със него да се гони.

Детето ми порасна –

капитан е.

И влюбен е във

тъмните вълни.

А чайките прелитащи

над него

с криле завръщат

детските му дни.

 

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

Previous post „СЛОВОТО – ДИПЛОМАТ“
Next post ПО СЛЕДИТЕ НА НЕПРЕХОДНОТО