СНЕГЪТ Е МЪЖ
Дори студът като куче да ме лае,
снегът е мил и носи ми надежда.
А нежността му няма край –
очите му в очите ми се вглеждат.
Понякога ме грабва над града
и скрива ме в дворците му далечни.
Навън валят снежинки след дъжда,
стопяват се на капките обречени.
Снегът е мъж – най-нежният ми мъж
в живота ми, откакто съм родена.
В ръцете му проплаквам – дива ръж –
изправя ме, когато съм ранена.
ЛЮБОВТА
Вкусът й – малко сладък, с нюанси на горчиво.
В деня ти носи сладост, прогонва всичко сиво.
С омаята на мускос и преспа е от сняг.
Понякога е дръзка, избягва твоя праг.
Не я разстрелвай с поглед,
прогонвай и гориш!
Тя става част от тебе,
как да отделиш?
Тя не е цигара, изпушена до край.
Обичай я до лудост, и с нея не играй.
Пази я вечно жива –
тя носи ти жарта, с живота ти се слива
и тъй до утринта.
Море за твойто тяло, във устните на сушина.
Тя – птиче оцеляло – под стряхата им сгушена.
Тя вярна ще ти бъде и в тебе е разлистена.
Обичай я до лудост, че лудостта е истина!
ДЯВОЛСКИЯТ МОСТ
Реката се усмихва със вечните си тайни,
в коритото си стихва от годините незнайни.
Със моста си говори – през кръста той я стегнал,
изгърбен, с път отгоре, над дявола, е легнал.
Какво ли не видели във времената стари –
и обич, и раздели, и шепот на олтари…
Денят щом закуцука – дошла е икиндия,
във образ Сатаната издига се и вие.
Но само след минута, часът ѝ щом отмине,
потъва във водата, докато я отмие.
И тъй от старо време – тя, мъртва, нито жива,
явява се и чезне, с реката се покрива.
А пролет щом се спусне в кичеста премяна,
реката се затичва – една мома засмяна.
А майсторът Димитър явява се и скита –
заключва Сатаната под сянка на Ракита.
ДО СЕТНИЯ МИ ЧАС
При мен отдавна всичко е на показ,
не ровя във сандъка със мишите зърна.
Гърдите ми открити са на фокус –
дори да стрелят, както по сърна!
Живота си безумно го обичам,
не се срамувам – бурно го живях.
Живях на макс и в него се заричам,
над раните и болките изгрях.
А ти, Любов, не бе постлана с рози –
до девет кожи в пътя ти съдрах.
Не зная що е показност, ни пози –
и семето ти в себе си посях.
То всяка пролет, знам, ще заухае
със люляка под лилавия храст.
Щом мога да обичам, в мен сияе
светът ми свят до сетния ми час.
ТЯ Е КАТО БУРЯТА
Тя не е като отворена врата, за да влезеш – тя се случва.
Като дъжд, който не пита дали си готов.
Появява се, когато улиците са тъмни, а локвите – отворени рани.
Очите ѝ – очи на храм.
Но такъв, който е опустял отдавна и само са му останали свещите да догарят.
Обича да се налива с чаша вино, която някога е била кристална, а сега е пропукана от спомени.
Наричай я както поискаш –
с каквото и да е име.
И никога няма да сбъркаш.
Тя е онзи момент след греха, който искаш да повториш пак и пак.
Мъжете я наричат проклятие, защото не умеят да я покорят.
Когато я целунеш, ще усетиш вкуса на мед и болка.
Мед – защото обича,
Болка – защото винаги след избягала любов, кърви нещо в нея.
Обичай я наведнъж.
Като буря. Като дъжд.
Защото тя не е за „завинаги“.
Тя е за сега.
И „сега“-то при нея не знаеш кога ще свърши.
ЕСКИЗ
В обеднялата душа
идват есените стари.
Падат капки от дъжда –
студ отново ни удари.
И изнизва се нощта
над бъбривите паважи.
Шепне утринна роса –
нещо има да ни каже.
Пеперуда как роди –
пеленачето ѝ плаче.
Как надбягват се съдби,
една през друга се прескачат.
ШАРЕН КАРНАВАЛ
Слънцето отгоре – зимен слънчоглед.
В кръг върти земята и е най-отпред.
В питата гореща пчелен ред строи.
Литнали снежинки кой да преброи?
Пламна хоризонтът, плисна се река.
В ледена завивка, как да отрека.
Имам си постеля в топлата ѝ гръд
и назад не гледам в правия си път.
Горе на небето в звезден късен бяг
облаците раждат непорочен сняг.
Мидени черупки, пръснати встрани –
морските сирени, яхнали вълни.
Пролетта се връща, цъфна кукуряка.
В птичата хралупа нощем пее сврака,
в сватбена премяна търси си жених.
И ракия сладка в нейна чест изпих.
Трънче ме убоде, капка кръв кърви.
Звънна цвят черешов, стих след стих реди.
Ражда се поема – шарен карнавал.
И денят се връща по-красив и бял!
ОЩЕ ДУШАТА МИ СТЕНЕ
Ти си пиши за твоята болка –
разни раздели, самотни, безбрежни.
Аз още дишам и гоня Михаля
с мойте любови неизбежни.
Още душата ми с мак се разнежва.
Още рисувам мечтите безбрежни.
С ветрове разни смъквам мъглите –
всичко до обич се свежда.
Още ме топли магията огън,
пламнал по никое време.
Още я чакам с нежния ромон –
знам, че сама ще ме вземе.
Как да живея без обич, самотна?
Като вълчица в кръвта ми дебне.
„Обич за обич“ е пуснала котва –
още душата ми стене!
ЕСЕННО ВЪГЛЕНЧЕ
Зимата приготвя си бохчите
и кърпата с пискюлите си взе.
А есента, нарамила торбите,
от слънцето тя въгленче краде.
Събу морето късите си гащи,
запали пура с чаша със боле.
Помаха с длан и птиците изпраща,
и сякаш сам ще литне със криле.
Пътят стар с разчорлените букли,
закуца с крак, със сълзи зарева.
Дъждът отмъкна маковите кукли,
събуди с капки сухата трева.
БЕЗ ОСТАТЪК
Не, не съм ти пристан! Ураган отглеждам.
Ветрове събирам, нека те събудят.
Ще те разлюлеят, после ще те пуснат.
Не съм врата край пътна, през мен да минеш тихо.
Не, не пий до дъно, там гневът ми силен е.
И не вкусвай устните ми, става ти привичка.
Сам ще се погубиш, тъй и без остатък.
В мен не се заглеждай, чувствай ме, опасно е.
Знай, че мога всичко! Искам и го правя!
Ако пък останеш, риск е да те имам.
Бъдеш ли неверен, в пъти те забравям.
Аз в кални локви себе си не давя!
Но жена съм силна, искам и ранявам.
Избери светица – виж, за туй не ставам.
Всеки миг е силен, всеки миг е кратък.
Но останеш ли, знай, че ще те имам.
С мен мъжът е верен, не наполовина.
Млъкнеш ли, да бъде. Нека е присъда.
Ако проговориш – истина да бъде.