Мариела Конова е родена през 1967 г. в Пловдив. Възпитаничка на Руска езикова гимназия „Иван Вазов” и на ПУ „Паисий Хилендарски” – специалност Български език и литература. Завършила е още Журналистика, Актьорско майсторство и Театрална режисура в Свободния факултет на ПУ „Паисий Хилендарски”. Като студентка участва в творческа младежка литературна група към Пловдивския университет, ръководена от Добромир Тонев и Емил Стоянов. Пише стихове от ранна възраст, първите ѝ творби са отпечатани в сп. „Родна реч”, вестник „Комсомолска искра”, вестник „Отечествен глас”. Лауреат на национални литературни конкурси. Участва в международни литературни четения в Гърция и Турция. Автор е на стихосбирките: „Молитва за слънце” (1993 г.), „Завръщане” (2010 г.) и „Мирис на живот“ (2022 г.). Член на Съюза на българските писатели и на Дружеството на пловдивските писатели.
МАНАСТИРЪТ „Св. ГЕОРГИ“
с. Белащица
Гергьовден е! И манастирът свети
от мислите на своите светци.
Войниците на Самуил са слепи,
но те изграждат твоите стени.
Не тъмнината през деня ги мъчи,
а споменът за родния им дом,
за Охридското езеро с дъха си,
пред новия, божествен небосклон.
И селото се ражда с този корен,
с девойките от близките села.
Беласица възкръсва като спомен,
за да остави своята следа.
И моят род оттук е произлязъл,
навярно затова е горд и жив.
Гергьовден е! Сега стоя на прага
пред старите отключени врати.
НАР
На дъщеря ми
Докоснат от ръцете ти – разпукна.
Зрънцата му разцъфнаха червени.
Листата му в зелената прегръдка
се сгушиха с любов и със вълнение.
Дървото като родово разлиства
и спомени, и минало, и памет…
И като книга с бащина молитва,
то благославя корена си – паметник.
Защото моят дядо посадил е
не само нара, но и свойта обич.
И той расте, набира плод и сила –
прегръща ни като от бъчва обръч.
„НЕ СЪМ ЗВЕЗДА, АЗ СЪМ СЛЪНЦЕ“
Татяна Лолова
Не си при звездите, отиде при слънцето,
затова всеки ден ни целуваш.
Когато изгряваш – усещам лъчите ти
с усмивката ти вълнуваща.
И става по-светло, и става по-топло
от думите ти за обич.
Без сцена, декори излиза животът ти –
нужен, разтърсващ, борещ се.
По-силен от всякога – храбър, задъхващ се,
носещ опора и вяра:
истински, молещ се, нежен, прегръщащ
пълен с надежда и воля.
МАСЛИНОВО ДРЪВЧЕ В САКСИЯ
На Ели Диварова
Едно маслиново дръвче в саксия,
което се опитва да расте,
откривам в него тайнствена магия:
ще оцелее ли без брегове?
Без родното небе и без лъчите
на слънцето, което го роди;
без полъха на вятъра, вълните;
без гларусите, белите скали…
Сега е тук, листенцата потрепват
от оня спомен в неговия дом
и коренчетата му като котви
във шепа пръст се вкопчват мълчешком.
Ще стане силно. Бавно ще израсне,
след първия си цвят ще има плод,
ще бъде щедро, може би прекрасно,
ще носи радост, смисъл и живот.
След хиляди години ще го има –
най-дълговечното на този свят.
Дори сменило своята родина –
ще носи божията благодат.
Сега е още малко и не знае
за своята съдба и своя път.
Поливам го с любов и си мечтая
да се превърне в символ на мира.
ОТНАЧАЛО
Започва отначало всеки миг
и всеки ден завършва отначало.
Поезията ни ще ни спаси
като едно вълшебно огледало.
Ще ни превръща в щедри и добри,
ще ни дари с любов и със надежда,
за да открием своите мечти
и да прегърнем думите си с нежност.
За да усетим силата си в нас,
когато всичко почва отначало
с поезията – вътрешният глас
на нашето вълшебно огледало.
КАПРИ
Зелено-син със цъфнали лимони
и аромат на пролет и море,
прегръщаш ме със цъфналите клони,
по-слънчев от усмивка на дете.
А някъде от вятъра извира
по-бистър въздух от една сълза,
скалите ни напомнят колко сила
е нужна, за да защитят брега.
Като прашинка в пясъчен часовник
животът ни отмерва всеки миг.
Навярно много често ще си спомним,
цъфтящите лимони на Капри.
БОГОЯВЛЕНИЕ
На сина ми
Опитваш се да хванеш своя кръст,
в студените води да оцелееш.
Брегът е заледен и каменист,
но трябва да си смел, за да успееш.
Защото си решил да се спасиш
и другите чрез теб да бъдат здрави,
дори, когато можеш да сгрешиш,
светът чрез теб ще се превърне в праведен.
И ще го кръстиш в своето добро,
за да докажеш родовата памет.
Не в силата е твойто тържество,
а в любовта, превърната във храм.
***
Ти, първата ми падаща звезда,
проряза тъмнината като чудо,
под блясъка ти моите слова
ми пожелаха да се влюбя лудо.
Пред нас градът се правеше на спящ
и тишината стана романтична.
Луната като стар иконостас,
гореше и ни правеше различни.
По-искрени и сякаш по-добри,
усетили, че нещо ще се случи,
дали една звезда ще ни спаси
и любовта пред прага ще отключи.
НОЩ НА МУЗЕИТЕ И ГАЛЕРИИТЕ В ПЛОВДИВ
Нощта е пълна с гласове и стъпки.
Отеква калдъръмът, още мокър.
Една цигулка в тъмното на глътки
отпива светлината на живота.
Картините – отворени прозорци,
надничат в нас като желани гости.
Иконите с реалност чудотворна
са отговор на скритите въпроси.
На подиума гордо дефилират
костюмите от старите ни ракли.
Блестят пайети, ризите прозират
под нежните дантели и догадки.
Изкуството ни прави романтични
в такава нощ – безсънна, всеотдайна,
когато всички ставаме различни
и по-добри чрез сбъднатото тайнство.
