Людмила Калоянова е доктор на филологическите науки и вицепрезидент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Родена е в гр. Созопол. През 1990 г. започва работа в University of Pittsburgh и защитава докторска дисертация на тема „Женска идентичност и креативно писане“. Книгата й „Създания на прехода“ (Übergangsgeschöpfe, Peter Lang 1998), която повдига въпроса за пола като културен и социален конструкт в литературния дискурс от началото на миналия век, получава международно признание в академичните среди.
Дебютната ѝ стихосбирка „Аnadromous“ е представена за първи път на Празниците на изкуствата „Аполония“, 2018 г. Книгата, чието заглавие е алюзия за цикъла на живот на дивите сьомги, е своеобразно пътуване във времето, опит за завръщане, балансиращ на границата между прошката и изкуплението.
Темата за емигрантството е неразривна част от творчеството на авторката. Людмила е носител на множество отличия, между които специална награда в конкурса „Биньо Иванов“ и първа награда от международния конкурс „Изящното Перо“ за стихотворение на емигрантска тематика. През 2018 г. поемата ѝ „Ийст Ривър“ печели наградата „Нова социална поезия“. Стиховете ѝ са публикувани в различни блогове, онлайн издания и алманаси. Превеждани са на английски, немски, френски и испански. Тази година от печат излезе книгата й „Между лавъра и кръста. Паганизъм и християнство в ранния средновековен Созопол “.
Емигрантски стих
В този живот на абсурда
и нелепите грешки
докато спасявахме едни,
(може би най-вече себе си)
убивахме други
(може би най-вече себе си).
Каква бе нашата вина и
кой ще ни я дефинира –
или и ние бяхме просто пешки
в шахматната вселена на Всевишния,
където съдбата уринира
на ъгъла между Десето авеню и Четиринайста.
Каква бе тази участ –
отломъци от вчера
да ни наричат „невъзвращенци“,
а после ловко да притварят
непроветрените си тягостни кепенци.
Каква бе тази орис –
докато отглеждаме децата си
в любов и свобода,
да жертваме бащите си и майките,
които ни изпращаха към неизвестното
с печал и безутешна горест.
На таз земя за емигрантската ни болка
няма изцерение.
Вината си я носим и без плеядата джуджета,
готови да ни я напомнят всеки миг.
Затова спестете си ако обичате
моралните каскади и присъдите
на глухото домашно лицемерие!
Щом дойде време ще приготвим от въжето
на емигрантските си спомени бесилка.
И пак ще стигнем свойто изкупление.
Ню Йоркска поема
Виждам те през очите
на детето ни, пием кафе
на един покрив в Хелс Китчън…
помня светлината на гаснещ
фенер и закъсняло небе,
синя рамка на прозорец
в Гринидж Вилидж,
където вечеряме в здрача,
моста Уилямсбърг,
изписан с графити,
по който вървяхме
хванати за ръце
на път за Бруклин;
Ийст Ривър и сивите гълъби
в парка Карл Шурц,
танцуващи степ покрай пейките,
жълтите нарциси под дърветата,
които всеки път ми напомнят
за мама (поднася ми букет нарциси
в родилния дом и оттогава
все ме изпраща в Америка);
мощната снага на града
приютила милиони преди нас,
с които се чувствам завинаги свързана,
кълбата от пара над покриви от асфалт,
мириса на море и печени кестени,
чувството за
сила
свобода
принадлежност;
вятъра, впрегнат в гърдите,
сирените на корабите,
порещи реката Хъдсън
между Бетъри Парк и Ню Джърси…
помня фериботите на Стейтън Айланд,
островчето Елис, където за
първи път стъпва вуйчо Теодор,
оттам тръгва имигрантската му
одисея (Уест Ориндж бяха думите,
които чувах всеки път когато
лелите ми се събираха да пият кафе –
Уест Орáнж както го произнасяха
с гордост и неизменно през сълзи;
сега в Upper East Side живее
дъщеря ми)…
помня пътеките на Сентрал Парк,
цъфтящи дървета,
замръзнали
във времето,
звука на саксофона в
платната на корабчета-играчки,
файтоните на Кълъмбъс Съркъл,
където обикаляхме с шепи
надежда…
Виждам те през погледа на
детето ни, спрели сме някъде
на Канал Стрийт.
Там, в един несъществуващ
вече ресторант, започна
нашето пътуване…
Ийст Ривър
В мъгливия следобед
на Карл Шурц парк
попивам пръски дъжд и
мирис на река
пуерториканки с колички
разхождат приветливи
френски
булдози
два сиви гълъба
надничат
от ръждясалите перила
във водовъртежните ями
на Ийст Ривър
дошъл тук
преди повече от столетие
вуйчо Теодор
ми маха с ръка
дъщеря ми
(която не подозира за съществуването му)
обича да си прави
снимки пред
статуята на свободата
…отронена памет
ентропия на пренесени гени
парадокси на скъпо
платената свобода…
гълъбите-въжеиграчи
продължават своя танц
върху перилата
протягам ръка
Улици
улици на нашите
раздели
вкаменени лица
сълзи
влели се в голямата вода
на незавръщането
една майка докосва сърцето на Бог
надмогва раздялата
лицето на бащата когато
изпраща дъщеря си
жилавата ръка
от детството
кратка прегръдка
докосване като преди края
пропуснати Коледи
недоизказаности
неизречени думи
вкочанелости
маски от страх и вина
кратери на отчаянието
улици към никъде
Откраднато време
Ръката ми – клепсидра –
пресява песъчинки
от кехлибареното дефиле
на спомени и зараснали
рани.
Времето се стича
по реките на пръстите
и притихва върху дланта ми –
риба, останала без хриле.
Някой ден, когато вените
пресъхнат, а морният водопад
на клепсидра замре,
откраднатото ще се върне
с един живот назад.
Тогава аз и моята звезда ще
се отправим към небесните
меридиани…