Людмила Билярска е родена в София. От 1993 г. живее със семейството си в САЩ, щата Индиана.През 1971 г. записва специалността „Българска филология” в СУ „Кл. Охридски”.Досега има издадени четири стихосбирки: „Нашата песен”, „Босонога скитница“, „Пустинница“ и „Сезоните са гласове на птици”.
От 2008 година със стихотворения на Людмила всяка седмица оформят поетичната страница на вестник „България”. Нейни творби са публикувани в: електронното списание „Литературен свят”, двуезичното издание за Белоградчик „Венец”; списанието „Revue Reriodique sur la vie en Bulgarie”, „Книги News”… Участва в Първият Български емигрантски алманах: „Българско слово и багри от САЩ и света”, в литературните сборници, организирани от EuroChicago: Часовникова кула” и „Черга пъстроцветна”, както и във всички годишни сборници „Любослов” на Съюза на писателите в САЩ и по света.
Стихосбирката на Людмила Билярска „Сезоните са гласове на птици”, заедно с книгите на други български писатели, които живеят и творят извън България, е изложена в българската секция на Конгресната библиотека в САЩ.
Поетесата е член е на Съюза на българските писатели и на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
ПРЕЛЮДИЯ
Годините ни вече са разлистени,
за да се лъжем, че ще бъде същото…
Боим се да катерим истини,
пред тръпката да слизаме заблуди.
Ще поизстържем лекичко патината,
с надеждата предишното да светне
и ще отпиваме на глътки виното…
Като за помен.
Като за последно.
Ще бъдем мъртви, после ще възкръсваме –
до атома на клетъчната същност.
Ще се прелеем бавно до отблъскване.
Ще видим отрезнели, че е глупост…
Намерили спасение във бягството
на кратката картонена илюзия,
ще разберем, че циганско е лятото…
Една дълбоко дишаща прелюдия.
ВЪЗТОРГ
Сега съм тук, където волността
безшумно и ритмично – леко диша.
Където има място за река.
И място край реката – за върбите.
Където всяко стръкче има дом.
И никой не намира за излишно,
че кленът се е приютил до бор.
Където и в тревите има птици.
Сега съм до невинните сърни,
които срещат изгрева от чисто.
Където детелината е с три,
а много често с четири прилистия.
Където между клоните трепти
парче небе във синкаво-небесно.
И вятърът ту милва, ту кръжи.
С уста подсвирва. За годеж калесва.
Сега съм миг, откупен за възторг.
И ням възторг, обагрен във зелено.
Намерих го, намерих своя дом.
И моят дом щастлив… намери мене.
ДОКОСВАШ МЕ…
Закъснели сме, знам, да започнем… Да бъде отново.
И дали ще ни пита любовта за подслон?
И какво, че звъни; и какво, че отново е пролет.
Всеки следва вглъбен своя път и пътека, и склон…
Но е някак различно. Нещо тихичко в нас се прокрадва.
Малка точица радост като юлска светулка трепти.
Ту при теб се поспре. Ту пред мене красиво пробяга.
Нещо светло се ражда. Или може би то се роди?…
Уморих се от фалш. Неми сенки в слова да обличам.
Може миг да е само. Затрептяла искрица сред зной.
Между нас да просветне. Без товар на лъжливо „обичам“.
Да остави следа и във двама ни. Нежна. Докрай.
СЛЕД
Опитаха да преградят реката.
Със камъни да спрат пороя ѝ.
Да няма вече по-нататък…
Опитаха – и бреговете да разронят.
Умуваха. Ядосано крояха.
Разравяха. И хулеха намръщено.
Не питайте това – дали успяха?
Въпросът е – дали остана същата?…
