ЕСЕН

Навън вали. Навън е просто есен.

А тази есен е невнятно дълга.

И топла е – като протяжна песен.

Протяжна песен – хубава и българска.

Пред мен се стелят падащите листи.

Те си отиват, дълго поживели

в сравнение с преди година. Мисля –

подобна есен преживял съм вчера.

Или преди петнадесет години.

Или като дете… Не зная. Помня,

че след такава есен идва зима,

която прави птиците бездомни.

И шумолят листата под краката ми,

тъй както шумолят и гласовете

на всички мои липсващи приятели…

А слънцето като стрела просветва.

Протяжна есен – дълга и замислена.

Навън вали. А времето прибира

каквото може… Но е проста истина,

че всъщност първо времето умира.

ПРОЛЕТЕН СНЯГ

Ей така заваля този пролетен сняг.

Заваля и натрупа, без да мисли че има

от какво да изчисти страховете ни пак

и какво да остави за другата зима.

Ей така заваля. Бавно. Нежно дори.

А снежинките даже лицето не хапят

щом докоснат го. Стапят се като искри.

Сякаш право в душите ни те се потапят.

И ни казват, че има и други неща…

Че светът не е мъка и не е зараза.

А напротив – светът е една красота.

Този свят е любов. И с любов ще го пазим!

Ей така заваля… Ще си тръгне снега.

Ще настъпи онази жадувана пролет.

И душите ни, свити от страх и тъга

ще открият отново мечтата за полет!

ТОЗИ СВЯТ

Този свят е напълно объркан.

Този свят ми прилича на гроб.

Тъжно влачи човека сам кръста си

и се чуди, дали не е роб.

И дали ще намери живота си?

И дали ще достигне почти

на мечтите си трудната кота,

след която се раждат мечти.

Този свят е объркан трагично

и трагично върви към провал!

А спасяване по единично

днес е просто безсмислен идеал.

А човешката болка е силна.

А човешката лудост е грях…

Но какво в този свят е обилно,

освен дивия, грозния страх?!

Този свят ни притиска и стене!

Този свят е направен за нас.

Но когато клечиш на колене

просто губиш ти право на глас.

Този свят е тотално объркан,

но не мисля, че още е гроб.

Щом Христос е възкръснал след кръста

има шанс за човешкия род!

НЕБЕ

През мрачен лес не се минава лесно.

И през река не се прокарва път.

Но да дадеш надежда е чудесно,

щом няма упование светът.

Щом този свят е непосилно длъжен

да се спогажда всеки ден с човек

е по-добре светът да ни привърже

в един единствен – нечовешки век!

И там да си останем – чак до века.

И там да се намерим и решим

дали венецът трънен е човека?

Дали прощава Господ, щом сгрешим…

Защото непростимото пристига

и се опитва да се вкопчи в нас.

А ние ще му кажем просто – стига!

От любовта си черпим тази власт.

Защото любовта и красотата

си ти и всичко свързано със теб.

Щом ти докоснеш нещо на земята

пониква цвете.  Влюбва се поет.

А щом поетът влюби се във тебе

поспри се малко. Протегни ръка…

Без двама ви светът е непотребен.

Поетът ще те помни все така!