search
top

ЛИТЕРАТУРНИЯТ КОД 10.

Борис ДАНКОВ
ЛИТЕРАТУРНИЯТ КОД НА МАКЕДОНИЗМА 10.
 
ДИРЕКТИВАТА: МАКЕДОНСКИ ЛИТЕРАТУРЕН КРЪЖОК

 Никола Вапцаров и сталинистката доктрина на Коминтерна за създаване  на … македонска  нация

 

В   предишните ни публикации , покрай темата за опитите в Скопие Никола Вапцаров да бъде “приватизиран”  и обявен за “македонски поет”, стана реч и за тъй наречения Македонски литературен кръжок, чието съществувание се използва от домораслите “историчари” и “литератори” край  Вардара едва ли не като най-сигурното и безспорно “доказателство” за “македонската принадлежност” на големия български поет-антифашист. Оттук – и за “приемствеността” в македонизма, чиито фантасмагорични изцепки и болни амбиции в съседната нам страна напоследкък надхвърлиха всички граници на нормалния разум.

Темата за Македонския литературен кръжок в Скопие отдавна е станала апетитна хапка за надъханите “македонисти”, за техните “открития” и “приноси” в областта на литературната история и теория. “Заслугата” за тези разюздани спекулации е не толкова в маститите скопски “учени” и “специалисти” по антибългарска  реторика, колкото – в продължилото у нас десетилетия наред гузно мълчание на доктринерските партийни апаратчици. Неспособността им да прогледнат зад историческите факти, да се разделят с миналото, да вникнат в настоящето и да си дадат ясна сметка за бъдещето.

В началото на октомври 1938 г., по директива на Коминтерна, в София е учреден тъй нареченият Македонски литературен кръжок. Неговото създаване се предшества от лансираната още през февруари 1934 г. от Балканския секретариат на Коминтерна  идея за създаване на “македонска нация”, доразвита от неговия Седми конгрес през 1935 г., с постановката за изграждане на Народен фронт. Целта е била сред бежанците от Македония да се пропагандира внедряването на “македонска нация” чрез създаване на “македонска литература” и налагане на “македонски език”.

С реализирането на тази задача и създаването на Македонския литературен кръжок се заема Комисията за работа с младежите-бежанци при ЦК на РМС. Инициативата за организиране на кръжока е оглавена от Иван Масларов, а пряк отговорник за нейното осъществяване е Евтим Георгиев – Ефтич.  Вместо него по-късно е привлечен литературният критик Васил Александров, като още през лятото на 1938 г. започва “вербуването” на млади писатели и литератори от Пиринския край, от Егейска и Вардарска Македония. В учредителната сбирка на кръжока участват Асен Ведров, Кирил Николов, Георги Абаджиев, Тодор Янев, Антон Беломорски, Георги Деспотов, Иван Керезиев, Паскал Николов и др.  По-късно в кръжока се включват Антон Попов, Никола Вапцаров, Михаил Сматракалев, Венко Марковски, Коле Неделковски, Димитър Митрев и др.

Още със създаването на Македонския литературен кръжок се пристъпва към реализирането на политическата поръчка, поставена от Коминтерна, за създаване на “македонска нация“. Тази постановка е възприета от БРП(к) с мотива, че по този начин ще може да се засили партийното влияние сред бежанците и местното население от Македония, което от днешна гледна точка граничи с късогледо сектантство и въпиющ политически волунтаризъм.

  На първата сбирка на кръжока Никола Вапцаров изнася своя реферат, озаглавен   “Доклад от Никола Вапцаров върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея, които трябва да следват революционните идеи на Гоце Делчев и Даме Груев“. Този доклад, заедно с литературния реферат на поета върху две от стихотворенията на един от участниците в кръжока, Михаил Сматракалев (известен с литературния псевдоним Ангел Жаров – бел.авт.), в продължение на повече от шест десетилетия остават засекретени в партийните архиви. Но нито един от двата доклада не е “укриван”, ако беше така, те щяха да липсват или направо да бъдат унищожени. Достъпът до докладите е забранен, включително – през годините, когато сталинистко-коминтерновските престъпления и грешки у нас бяха осъдени, а македонизмът – с различните му идейни и други разновидности, бе напълно отречен.

      Какво всъщност съдържа този доклад, че толкова години да хвърля в смут и объркване ограничените партийни цербери; да е станал “светая светих” за скопските “литератори” и крадци на история; благодатна тема за политическите манипулатори у нас?

От неговото съдържание се разбира, че поетът Никола Вапцаров е бил използван от партийните доктринери  за пропагандиране на  коминтерновската резолюция за създаване на т. нар.  “македонска нация”. “Случи се така, че в Сръбска и Гръцка Македония великобългарските утопии изстиват и крепне едно поколение, ентусиазирано от лозунга – Свободна и Независима Македония” – заявява докладчикът, като по-нататък “подрежда” бъдещите задачи на кръжока: “да се вербува и насажда (!?) македонско съзнание в по-непросветените”; “да се разпали националната жажда”; “да се създаде поне (!) убеждението, че съществува македонска литература”; “да се изучава македонският фолклор”; “да се създаде (!) така наречената революционна романтика”. След като подрежда всички приоритети в бъдещата дейност на кръжока, докладчикът заключава: “… Ние сме македонци. И нашето творчество трябва да бъде в служба на македонската кауза (?!)”

Значи  ще трябва „да се вербува (!) и насажда (!) македонско  съзнание”, което ще рече –  в пишещите да внедрява  насила въпросното „съзнание” ,за „да се създаде  поне(!)  убеждението, че съществува македонска литература” (!!); да се изучава(!) македонският фолклор. А най-паче „да се създаде (!!)  така наречената революционна романтика”

В доклада си върху двете стихотворения на Ангел Жаров “Изповед” и “Солун”  Вапцаров разглежда “постиженията” на автора и му дава напътствия как да създава творби, “обединени от стимула(!) Македония”. Но дори и това е било достатъчно на ограничените партийни апаратчици, за да наложат табу и върху този документ. Тези два доклада, по обясними причини, през изминалите шейсет години са търсени под дърво и камък от скопските “творци на история“.  Пръв “забелязва” прокоминтерновските тезиси на Вапцаров Димитър Митрев, сам участник в Македонския литературен кръжок, преселил се след войната в Скопие, със свой “принос” в създаваната там “македонска книжевност”. В книгата си “Вапцаров. Есета и статии” Митрев кой знае защо определя българския поет-антифашист като един от “мнозината македонски емигранти и емигрантски дейци в България” (!), сякаш той е дошъл там неизвестно откъде. След като приписва на Вапцаров “изкристализирало македонско национално съзнание на македонски поет”  Митрев стига до откритието, че Вапцаров, “за да бъде докрай верен на своя народ, му помогнал неговият революционен марксистки светоглед и неговата революционна марксистка практика”. С една дума – неговите коминтерновско-сталинистки възгледи по националния въпрос, изразени в Доклада му пред Македонския литературен кръжок.

По-странното е друго, че след като открива “македонската принадлежност” на Никола Вапцаров, Димитър Митрев се опитва да бъде в някаква степен обективен. Според него “македонските емигранти” в България, които се стремели да бъдат “македонски патриоти” в “съзнанието и подсъзнанието си таели ненадживени следи от великобългарски шовинизъм”. Такива “нюанси” се забелязвали и в първите поетически опити на Никола Вапцаров. За да илюстрира това, Митрев цитира част от публикуваното в сп. “Родина” стихотворение на поета:

 

         Летиме ний… в далечния предел

        чертаят с кръв дедите ни завета:

        Вземете си деца, Егея бел…

        Пазете вие родните морета.

 

Но Митрев си има обяснение и на “Вапцаровия шовинизъм“, който бил следствие от вредното въздействие на баща му Йонко Вапцаров, представен в книгата като “синоним на върховистките главорези” в Пиринска Македония.

Тези твърдения на отдавна покойния скопски литератор днес имат стойност единствено като документ за първите “македонистки манипулации” с творчеството и личността на поета, които продължават и до ден днешен.

          Пръв се домогва до “Доклада…” на Вапцаров пред Македонския литературен кръжок небезизвестният академик Блаже Ристовски, който вижда в него продължение на ранния македонизъм на Кръсте Мисирков. Ристовски пръв лансира и ксенофобската теза, че за съдбата на Вапцаров, Антон Попов и Атанас Романов (т.е. за техния разстрел – бел.авт.) “решаващ бил техният македонски национален политически ангажимент” (!)

Другият скопски академик, Гане Тодоровски, след преценката си за Македонския литературен кръжок като “доказателство за контуитета (продължението – бел.авт.) в развитието на македонската литература от XX век”, прави невероятното “откритие“, че “комунистите и прогресивните хора определят македонската нация” като “историческа неизбежност”, потвърждавайки по този начин Коминтерновската същност на своя македонизъм.

          През последните години в своя “нов прочит” върху литературното творчество на Никола Вапцаров и неговата идейна “обремененост” родните ни литератори постмодернисти не можаха да отидат по-далече от надъхания реваншизъм и откровените политически манипулации.

Така например в книгата си “Текстът и сянката” (2004), посветена на Никола Вапцаров, след като отбелязва, че “Македонският литературен кръжок е създаден по указание на ЦК на БРП (к) в изпълнение на решенията на Коминтерна по националния въпрос от 1934 г.” Цвета Трифонова се отдава на злостни политически заклинания и анатеми. Според нея докладът бил “укриван”, “за да се оневини компартията заради престъпленията спрямо националното единство и суверинитет“, като целта била “поетът и другарите му да се превърнат в изкупителна жертва на нейната предателска, антинационална политика”. Заслепена от своята политическа ограниченост, Цв. Трифонова идентифицира тесногръдите апаратчици с “виновната  компартия, визирайки Вапцаров сред “одухотворените мечтатели и наивници”, станали причина да се промъкнат в историята “безконтролни диктатори” и сатрапи.  “Безпристрастната” уж преоценителка на Вапцаров стоварва върху плещите му кръста едва ли не на всички възможни вини като “проводник на партийната доктрина в конкретния исторически момент”.

Не отива по-далече от тенденциозните политически обвинения и Тодор Балкански в своята книга “Никола Вапцаров, България и българите” (1996). Като проследява дейността на поета в Македонския литературен кръжок, той му пришива епитети от типа на “агент и проводник на коминтерновския македонизъм“; “един от инициаторите за изпълнение на коминтерновската поръчка, наречена македонски език”; “завършен македонист и отрицател на българското народностно име” и пр. Като изрежда тези квалификации, Т. Балкански стига до окончателното заключение, че Вапцаров бил “добър поет, но лош българин”. 

        Единственият обективен  и задълбочен анализ върху дейността на Македонския литературен кръжок се съдържа в изследването на доц. д-р Петър Галчин, публикувано в брой 1-2 на сп. “Македонски преглед” (2002). Като проследява историята на кръжока от създаването му през 1938 г. и участието на отделните членове, включително – дейността на Никола Вапцаров и неговите доклади, П. Галчин се спира подробно върху саморазпускането на кръжока през 1941 г., когато Македония е присъединена към България, а всеки от кръжочниците поема своя път, като по-голямата част от тях осъзнават, че изповядваният от тях коминтерновски “македонизъм” е бил по-скоро плод на една идеологическа конюнктура.

Не е било така обаче в съседна Титова Югославия, където след войната във Вардарска Македония са  култивирани коминтерновските идеогемите на македонизма, които стават идейно ядро на така наречената македонска афирмация и национална идентичност. Подобно е след 1945 г. у нас в Пиринския край, където с благословията на тогавашното държавно партийно ръководство се осъществена кампанията за налагане на коминтерновския “македонизъм“, чиито плодове продължаваме да берем и до ден-днешен…

Исторически факт е обаче, че още от края на 1940 г., след прякото ангажиране на Вапцаров в антифашистката съпротива – с участието му в Соболевата акция, а по-късно и с привличането  му във Военната комисия на ЦК –  неговата дейност в Македонския литературен кръжок постепенно заглъхва. Тя е напълно преустановена след саморазпускането на кръжока. От лятото на 1941 г. Вапцаров участва активно в списването на вестник “Литературен критик”, който се превръща в трибуна на една пробългарска патриотична линия за “преливане на културни ценности отсам и оттатък Вардара, отсам и оттатък Пирина”. Приветства се  “Христовото възкресение на поробените братя из Македония…” (брой на “Литературен критик” от 20 април 1941 г.).

За отбелязване е, че в по-голямата си част “проводници” на тази патриотична линия са бившите членове на Македонския литературен кръжок. В този смисъл съвсем аргументирано е твърдението на П. Галчин, че реално настъпва коренен поврат в техните виждания.

През същия период “македонската тема” в поезията на Вапцаров отстъпва място на други теми, свързани с чисто екзистенциални, общочовешки проблеми и социални дилеми. Тогава той пише своите емблематични стихотворения “Антени”, “Ботев”, “Не сега не е за поезия”, “Ще бъда стар”, в които сякаш е запечатана драматичната съдба на поета и човека на XX век. Същностна черта на цялото поетично наследство, което ни е оставил, е именно неговата тематична широта и философска проникновеност. Ще бъде кощунство да се твърди, че неговата поетика може да се побере в някаква регионална ограниченост, а още по-малко – в рамките  на някаква сектантска директива. Именно затова Вапцаров е не само “добър поет”, но и голям национален поет, за когото кубинският поет Николас Гилен с пълно право отбелязва, че “Никола Вапцаров е едно гигантско дърво, чиито корени се намират дълбоко във сърцата на българите”.     

Някога и някъде Вапцаров да е декларирал, че е македонец? Той е написал в своя доклад:  “…ние сме македонци”, прочел го е в кръга на коминтерновската креатура, наречена Македонски литературен кръжок, участвал е в неговите сбирки. Но не и във водевилните упражнения за създаване на “македонски език”, за които покойният Иван Керезиев си спомняше, не без чувство на хумор, как някои от кръжочниците са поставяли пред формите за бъдеще време частицата “ке”, как са “кекали”, за да говорят на “македонски“.

          Поезията на Вапцаров е написана на родния му матерен език, на него е водена личната му кореспонденция, на български са написани дори неговите “македонски доклади“, чрез които в Скопие се опитват да му припишат някакво “македонско национално съзнание”. Във всичките си документи Никола Вапцаров е записан “българин” и “български поданик”, но тази малка подробност винаги остава незабелязана от скопските манипулатори и крадци на история.

 

— — —

 

Из полицейско дознание от 13 декември 1940 г. по повод ареста на поета заради написаното от него стихотворение “Селска хроника“:

„Именувам се Никола Йонков Вапцаров, жител на ст. София, ул. “Ангел Кънчев” 37, вероизповедание – източноправославен, народност – българин, семейно положение – женен, занятие – машинен техник, роден в 1909 г…“

… Оттук-нататък животът на поета антифашист ще бъде безкрайна поредица от битки с машината на фашистката държава, в “епичната борба” за по-голяма справедливост и човечност. В името на един идеал, който днес някои се опитват да представят като “заблуда” на психически раздвоени наивници и… аутсайдери. А други – на всяка цена да му припишат някакво “вторично” национално съзнание, като се позовават на политическата конюнктура, произтичаща от една отдавна отречена и осъдена доктрина.

… След фаталната дата 13 декември 1940 г. животът на Вапцаров е поредица от сражения със силите на злото и мрака. До злокобния 23 юли на 1942 г., когато в тунела на Гарнизонното стрелбище в София, преди да отекне зловещият изстрел поетът антифашист запява заедно със своите другари: “Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира…

Именува се Никола Вапцаров, жител на София, ул. “Ангел Кънчев” 37, вероизповедание – източноправославен, народност – българин, семейно положение – женен, занятие – машинен техник; роден в 1909 г….Който се съмнява в автентичността на написаното, може да се обърне за справка към историята…

11.12.2009 г./2021 г.

 

Снимка 10-1: Поетът  Никола Вапцаров, използван от партийните доктринери  за пропагандиране  на  коминтерновската резолюция  за създаване  на т.нар.  “македонска нация” 

      Снимка 10-2: Факсимиле от титулната страница на списвания от Н. Вапцаров през 1941 г. в. „Литературен критик”, превърнал се в трибуна на пробългарска патриотична линия 

 

 

 

 

Leave a Reply

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

top