(от стихосбирката ѝ „ЧОВЕК Е БОГ“, Издателство „БЪЛГАРСКИ ПИСАТЕЛ“ с. 2024)
МОНОЛОГ НА АЗА
Аз Съм вечно Съществуващият.
Изход, 1:14
Бях влезнала в капана на света,
представящ Битието като драма.
Живеех в тъмнина и пустота,
докато не открих вратата
в Храма.
Отведе ме навътре – към съня
на Аза –
зад човешката заблуда.
И от нощта преминах
към Деня.
Душата се събуди!
Стана чудо!
Че съм дете – внезапно осъзнах –
на Времето,
на Бога
и Всемира…
Такава Вечна Същност не е прах.
Щом вечна Същността е,
не умира!
МОНОЛОГ НА ЕВА
Тогава Господ рече на жената: защо си сторила това? Жената
отговори: Змията ме прелъсти и аз ядох.
Битие, 3:13
Все тъй се лутам, Боже, по света,
поела своята проклета участ:
да съм онази – първата жена,
плода която дръзна да получи.
За зло ли, за добро ли чувам пак
гласа лукав на древната ехидна,
що даде ми от тънкия си знак
и от дървото хитро ми намигна
да си протегна слабата ръка
към онзи тежък плод, събрал позора
на моята Божествена съдба –
да стана майката на всички хора.
Те славят и проклинат нощ и ден
момента луд на моето падение.
Но, Господи, те бяха вътре в мен
и молеха за своето рождение!
Как можех да остана в Твоя рай,
да не даря Земята с тези люде?
Дочух змията, тя ми каза: „Знай,
че Божи Дух във теб ще се пробуди,
когато хванеш огнения плод
и потече на знанието сока.”
Тогава аз родих се за Живот,
понесе ме на трудното потока.
Но, вярвай ми, във този страшен час
започнах да усещам, че живея!
И пак да ме затвориш в рая, аз
ще хвана оня плод. И ще успея!
МОНОЛОГ НА АДАМ
И извика Господ Бог на Адам и му рече: Адаме, где си?
Битие, 3:9
Аз съм творението Твое, Боже,
което Те предаде нявга в Рая.
Ръка върху плода опасен сложих,
превърнах се в Човека, дето знае
кое добро е, как се ражда злото,
обсебило безсмъртната Душа.
И някак се отдръпнах от Доброто.
Започнах все по-често да греша.
Дали ме изостави? Вън от Рая
се блъскам в тъмнината ден след ден.
Забравих ли това, което знаех:
че съществуваш тъй дълбоко в мен.
И все ме пазиш от греха последен –
да не загубя Пътя към Дома.
Как злото ме засипва – тръпна леден!
А Истината, зная, е една…
Върни ме към Живота! Пътя, Боже,
към Теб обратно аз да извървя!
Знам: този път е труден, бавен, сложен.
Но аз съм плод на Твоята ръка!
Затуй копнея пак да се завърна
във оня топъл, в оня светъл свят
след хиляди години. Пак да зърна
Лика Ти! Да забравя що е ад.
Творение съм Твое, мили Боже,
и имам право да си върна, знам,
единствения смисъл тук – Живота,
за който на Земята съм избран!
МОНОЛОГ НА БОГА
И сътвори Бог човек по Свой образ, по Божий образ го сътвори,
мъж и жена ги сътвори.
Битие, 1:27
Създадох те, Човек, от Светлина,
Ти стана най-великото Ми дело –
подобие и образ на Духа.
И втурна се към Битието смело.
Оставих ти дърво в Едема, то
бе изкушението и съдбата.
Чрез него съгреши. Добро и зло
игра за тебе бяха на Земята!
Към участта велика ден след ден
вървеше ти в Божествено горене.
Как искаше да бъдеш като Мен!
Но Мъдростта е плод с опасно семе.
Разпъна си Душата между двете
жестоки истини – за злото и доброто.
Ти – Мое крехко, съвършено цвете –
предаде се на плена на окото!
Тогава се сдоби с тъга и мъка,
и тъмнина в студената си зима.
Забрави ли ти Моята заръка,
че Светлината вътре в теб я има!
Създадох те, Човек, не да униваш,
а да откриеш Пътя към Доброто.
Ти Истината в себе си я имаш
и тя те води смело към Живота!
МОНОЛОГ НА МАРИЯ МАГДАЛЕНА
Казва ù Иисус: Марийо! Тя се обърна и му рече на еврейски:
Равуни! Което значи Учителю.
Йоана, 20:16
„Обичайте!” Какво велико Слово
ни завеща в Душите, Боже мой!
Как искам да Те срещна аз отново,
да Те позная за Учител свой!
Ти каза: „На Земята се живее
не само с хляба, трябва Светлина,
която да огрява Същината,
наречена от хората Душа.
Тя е Свети граал. Тя е Кивотът,
грижливо запечатан до мига,
когато осъзнаеш, че Животът
е само кратък път в Безкрайността.”
Разбрах тогава: друго няма смисъл.
Разбрах от Тебе: просто съм Дете
на Миналото, Бъдното, Звездите…
И Мъдростта ми почна да расте.
И станах съд за Истината Свята:
най-верен е Божественият път –
единственият избор на Земята
за Ангелите, слезнали във плът.
МОНОЛОГ НА СЪЛЗАТА
А когато Иисус вкуси от оцета, рече: Свърши се!
И като наведе глава, предаде дух.
Йоана, 19:30
Аз съм малката капка
в окото на светлия странник,
дето все се надява да дойде
лъчът на Светлика
и чака
да поникне трева
по плешивото теме
на камъка –
знак за нашето бяло
и бавно Начало след мрака.
А светът ме потиска!
Но пък моя е всяка
Илюзия:
че Доброто безкрайно
ще доплува накрая
до острова
на човеците в Космоса –
тук,
сега,
на Земята,
на която отново ще слезне
справедливият
Господ.
ПО ПЪТЯ
Смирих се в самотата си. Стопи се
фалшивото ядро с човешки лик,
притихна то. И болката разми се.
Забравих що е грях и що е зло.
И ме понесе Пътят. А просторът
разкри небесния си див безкрай,
където няма страх. В мен заговори
Свещеният Завет за търсен Рай.
Отприщена сега тече реката
на миналото – мие гордостта,
която ражда във сърцата
безброй поробващи неща.
И нежният ти лик у мене
възкръсна пак, Иисусе мой!
Едно живително смирение
поведе ме по Пътя Твой.
ПЕСЕНТА НА ИИСУС
Аз Светлината на Света Съм –
Бог е в Мен.
Чрез Мене
Той пътува
към Сърцето на Всемира
и всеки земен жител.
А Небето
е Божият Завет свещен –
човешкият крепител.
Той всъщност
нивга
не умира.
МОЛИТВАТА НА ЙЕШУА
ЛЮБОВ дарявай,
Господи велики!
От всеки миг
съграждай чудеса –
да мога да летя
във Висините,
възнесъл своята ДУША.
ИСТИНАТА НА ЖИВОТА
Сияйна радост,
тих ефирен смях –
животът ми сънуван се събужда…
Живея ли сега?
Дали живях?
Дали не носих дълго участ чужда?
Понасяше ме тя с измислен взор,
в илюзия за преходност и драма.
Как жаждаше Духът светлинен хор
от песни живи, водещи към храма!
Прозира в далнината оня Рай,
Едем наречен.
Срива се Голгота.
Завесата раздира се…
И край.
Иисус е Истината и Живота.