Лилия Георгиева е родена през 1990 г. Юрист по професия и поет по призвание, тя започва да пише стихове още от ранна детска възраст. През 2023 г. издава своята първа стихосбирка „ТИШИНА“, в която ясно се откроява характерният творчески почерк на авторката, изграден върху съчетание между лиричност и социална чувствителност.
Творчеството ѝ е дълбоко повлияно от българската класическа поетична традиция, чието въздействие се проявява отчетливо в лирическите ѝ миниатюри и изповеди, посветени на природата, родината и нравственото самосъхранение.
ЛЮЛЯКОВО УТРО
Очи разсънва люляково утро.
Слънцето бонбонено изгрява.
Аромат на подранила пролет
всяка жива твар опиянява.
И, провесила се от балкона,
вдишвам елексира на живота
като древноатинска богиня,
жадна за амброзиева доза.
БРЕЗА
Изглежда безмерно нещастна,
но даже така е красива.
Отчаяно свела е поглед,
но даже така – тя е силна.
Поредно листо се отронва.
Предателски ляга в тревата.
Брезата посреща сломена
сезона на самотата.
***
Целувай ме сега така вълшебно,
тъй както ангел вдишва пролетта.
Събличам се в очите ти. Безвредно е.
Не се страхувам с теб от любовта.
***
Обичам този маскареден свят
в безкрайната му прелест и циничност,
в стремежа към технически прогрес
на бясно деградиращата личност…
В осъждането на първичността
и с грешки – плод на уж разумна мисъл.
В неонов блясък. Мрамор и бетон.
С китайско качество. С модифициран организъм.
С претенцията, че е всъщност рай,
макар че повече на ад прилича.
Обичам този арогантен свят,
преди да ме превърне в своя бивша.
***
Мой приятелю, Бруте, ела,
ако щеш и с кинжала в ръката си.
Аз съм верен на своята чест
и съм верен на своите приятели.
Аз съм аз и такъв ще умра –
мога в кръв да платя за душата си.
Не от твоя кинжал ме е страх,
а от погледа, пълен с предателство.
Мой приятелю, хайде, ела.
Искаш моята слава – прощавам ти.
Гледаш в моята пълна хазна.
Искаш моя живот – ето, давам ти.
Само чест няма как да ти дам,
а без нея не струват благата ти.
Тя превръща човека в голям,
а големите имат предатели.
БЪЛГАРИЯ
Обичам те, когато си в зелено –
прекрасно ти стои тази премяна.
Красива си, ах, колко си красива –
да – втора като теб, Родино, няма.
Понякога те хулят, че си бедна.
Припомнят ти, че си била робиня.
Грозят те и те грабят лицемерно.
Забравят от къде са и кои са.
Отричат те, тъй както се отрича
дете от своята рождена майка.
Проклинат те, тъй както атеистът
проклина тоз, в когото уж не вярва.
Не се вълнуват, че плътта ти – в рани,
в свещена кръв обляна – пак е жива…
И, въпреки това, в теб има сила –
навярно затова си тъй красива.