ЛАЛКА ПАВЛОВА е родена на 19 октомври 1949 г. в гр. Павел баня, Старозагорско. Средното си образование завършва в гр. Казанлък, а висше – специалност българска филология – във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий”. Работи като учител по български език и литература първоначално в с. Токачка, Кърджалийско, в с. Тотлебен, Плевенско, а след това в гр. Плевен, като през последните 27 години е преподавател в Езиковата гимназия и е ръководител на младежкото литературно студио „Огледало”. Автор е на 25 книги с поезия и с литературна критика, и на една триезична в съавторство на български, гръцки и сръбски език. Част от книгите ѝ са притежание на авторитетни библиотеки във Вашингтон, Мюнхен, Санкт Петербург, Прага, Белград и на три университетски библиотеки в САЩ. Член е на Съюза на българските писатели и неговия Консултативен съвет, на Съюза на българските журналисти, на Славянската литературна академия и е била два мандата Председател на Дружеството на писателите в град Плевен. Носител е на Почетното отличие „Неофит Рилски” от Министерство на образованието и културата; на плакет и грамота на Ротари клуб Центрум-Плевен; на медал и почетен знак на Атина от ЮНЕСКО ЗА Гърция; на медал и грамота на името на Елена Слободянюк, гр. Воскресенск, Русия; на плакет и грамота за заслуги към българската литература от СБП; на Сребърно летящо перо от Славянската академия и множество други награди и отличия в България и Европа. Нейни произведения са преведени на албански, гръцки, сръбски, хърватски, руски, испански, английски, турски, румънски и френски език.
МИСТИКА
Сама съм! Ала всъщност пак не съм сама.
Около мене още тичат босите крачета
на мойте синове. Като жребчета
се надбягват в избуялата трева…
Отнякъде наблизо идва музика игрива,
дочувам гласове и весел смях –
и аз приседнала съм там сред тях,
а вятърът косата ми развява като грива…
Сама съм! Но те милвам с мисълта си,
ръката ми изгаря в твоята ръка
и искам да стоя до утрото така –
макар че ни разделят звездните лампаси…
И няма самота! Светът живее вътре в мен –
ранява, гали, диша, крещи или шепти.
И още ражда песни, жажди и мечти.
Необозрим, към нещо много важно устремен.
Не питам докога мелодиите му ще чувам.
Отдавна знам – докато съществувам!
МИСТИКА 2
Гарваните вън надават вой,
крясъкът им
стряска тишината…
Аз не зная те дали са като тез
на Алан По и Дора Габе,
ала студ и мрак,
мъгла отровна
вливат ми в душата…
Сякаш демон зъл
живота ми опустоши,
ограби…
Пламъците на пожари
стръвно слънцето изяждат,
вятърът като усойници
влачи над полята
смрад и дим…
Славеи и чучулиги
падат с пукнати сърца
от жажда,
а небето
си поставя на очите
черен грим.
Гарваните сред липата
стръвно кършат клони,
ръсят по земята цвят…
Казват – някога били са
бели,
с чисти мисли.
Трябва да ги чуе
този болен свят!…
ВИДЕНИЕ
Натрупан девствен сняг в огромни преспи,
а върху сребърното им лице
не виждам знак от ничие присъствие.
Единствено небето, ничком паднало,
прегръща със студена сивота Земята.
Замлъкнала е цялата вселена.
Оцъклена луна
издига заплашително в небето
огнен сърп.
Какво вещае горе в тъмнината?…
Ни плясък на крила на птица,
ни вой на вълк,
ни шепот на дърво,
полюшнато от вятър,
ни звук небесен,
който ни оплаква…
Това ли е Земята
със свалена маска,
за бъдещето,
дето я очаква?…
ЦЕНТОН
По Пейо Яворов
От заник слънце озарени пак над нас
надигат се вълни като влечуги –
живот и смърт се разминават всеки час
посред печални, бледи теменуги…
Но кой ще назове честта и кой позора,
когато те зове смъртта като кръщене?
От болката когато мътен стане взорът
и млъкне всеки шум, а тишината стене?
По стъпките ни вредом никне жълта злоба –
свръхземните въпроси никой век не разреши.
И ни преследва нощем яростна прокоба
и няма кой – ни майка, ни родина – да ни защити.
Продавана за дребен грош, злочестата родина
мълчи до днес и дума ѝ не теква,
дори над бездна, зинала като камина,
за клетва, за най-ужасна клетва.
Сред пепелта на всички истини-лъжи
копнея днеска аз за мир небесен –
да идем двама с тебе там в зори,
да идем двама с тебе, моя песен.
РЕЗОНАНС
„Душата е отворена врата…”
Катя Кремзер
Есента на душата ми
врата отвори
и влязоха в нея за сбогом
пролетни крехки надежди
над снежните преспи разцъфнали,
смях на ручеи,
хукнали презглава към реката,
лятната песен на влюбен щурец
в прегръдките на светулка…
Есента на душата ми
врата отвори
и в нея нахлуха мъглите
на тежки предчувствия,
вятър донесе студа на отсъствия
и тъга заваля
по изгубена гара,
по влак пропуснат,
по шум на крила,
изчезващи сред безкрая.
Зима иде…
С вихрушки и скреж…
Със сняг и с лавини, и с мрак…
От затвора им леден внезапно
като феникс ще литне душата
и ще заключи завинаги
вратата към вчера.
ЧЕРНО И БЯЛО
На Елка Няголова
Една бяла лястовица
разтърси телеграфа на мисълта ми
с днешните черни сънища
и тръгна с Гунчовата каручка
по пътища селски,
по градски чаршии
надежда за утре да носи…
В игла небесна времето вдяна –
извеза слънце на черния облак,
с кръстат бод приши в лъчите
родопски юнашки чанове,
на възел върза
Дунав, Искър и Струма
и сбра Балкана с морето –
Бялото с Черното…
Една бяла лястовица
потомка на Света Дева Мария,
замеси Добруджа в бяла погача,
трапеза ширна – две полушария,
и с обич на нея покани
утрешната България.