ДЕН ЗА ДОБРО
Чичо Тошко, домоуправителят на панелния блок, където живееше, излезе от входа и стоманената врата се тресна като капан за мишки зад него. Кольо от петия етаж бе сложил такава здрава пружина на вратата, че нищо чудно някой ден някой съсед да остане с премазани пръсти. Кольо беше пенсиониран шлосер и обичаше всичко да е здраво. По-рано имаше няколко автомата за врата, но всички биваха откраднати. Пружината никой не крадеше.
Навън ноемврийският ден бе захлупил небето с тъмносиви облаци, които предвещаваха дъжд, сняг или грип. Накокошинен в якето си от втора употреба, Тошко закрачи по улицата, дърпайки малка количка с газова бутилка в нея. Трябваше да измине три километра, за да стигне газстанцията. Така, от една страна, щеше да си осигури газ за отопление и готвене за седмица, а от друга, щеше да се разходи из града. Той бе пенсионер от девет години и с всяка изминала година му бе все по-трудно да изминава дълги разстояния. Вървейки по улицата обаче, някак странно започваше да изпитва чувства, присъщи само в детството му. Той крачеше и гледаше дърветата, сградите и минувачите с любопитството на хлапак. Струваше му се, че за пръв път е в този град, опитваше се да разгадае всеки срещнат човек, да прецени добър или лош е той. Така, в тази въображаема игра, не усещаше как изминаваше дългото разстояние.
На газстанцията имаше събрани десетина клиента, защото жената, която зареждаше бутилките, бе припаднала. Дошлите лекари от „Спешна помощ“ се суетяха в малкия офис при нея, а отвън клиентите потропваха от студ и мърмореха недоволно. Когато облеченият във вишнев халат лекар излезе и тръгна към линейката, той спря и тихо предупреди хората:
-Преди малко тази жена е останала без дом – от колекторна фирма! Тя дори няма къде да се прибере довечера, заедно с двете си деца! Бъдете малко по-сдържани, защото това е голям удар за всеки човек! След малко тя ще се съвземе и ще ви обслужи!
Събраните клиенти, до един възрастни, се спогледаха мълчаливо. Такива беди се случваха с различни хора всеки ден и се приемаха едва ли не като нещо нормално. Застаналият до Тошко мъж, с изрязано от бръчки лице и черни мравешки очи, изпсува, избърса устата с опакото на дланта си и въздъхна:
-Ако знаете защо живея, няма да повярвате!
Тъй като никой не му отвърна, той продължи:
-Като млад мечтаех да уча в университет, после –да стана началник, да срещна добра жена и да имаме деца, дом, семейство! Криво-ляво постигнах мечтите си. Сега имам само една, но много по-силна мечта! Държи ме прав надеждата, че всички предатели, крадци и изроди, които съсипаха държавата ни през грабежа, наречен „преход към демокрация“, един ден ще си получат заслуженото! Да влязат в затвора тия алчни ненормалници, а още по-добре, да им вържат по един железен топуз на крака и да чукат камъни за автомагистрала „Хемус“!
-Тази мечта не е само твоя! – отвърна Тошко – Само дето това с топуза на крака и камъните е невъзможно вече! Едно време са ги наказвали така, а сега е „демокрация“! Може да им засегнат еврогейските „ценности“, да ги обидят! Те, престъпниците, до един са много чувствителни и се засягат като им кажеш истината, а като ги вкарат в ареста, до един се разболяват!..
Ниска, увита с дебел шал през лицето жена тропна с крак и изсъска:
-Тях ли? Тия кучета бесни ли? Живи ще ги дера с най-тъпия нож в кухнята си! Да блъскам аз четиридесет и две години за пенсия, с която не мога да си платя тока, водата и лекарствата! Да ям като куче само хляб и лук! Моооооре, да ми паднат тия, че…! Нищо, че съм жена!
-Обадиха се и други недоволни и, докато попържаха властта, жената излезе и започна да зарежда бутилките с газ. По лицето ѝ имаше размазани сълзи, а мътните ѝ очи бяха сведени, сякаш се срамуваше от нищетата, в която бе изпаднала. Тошко остана последен от клиентите и, след като взе газовата бутилка пълна, запита:
-Булка, вярно ли, че ти прибрали жилището мутрите?
Като ударена, жената извърна глава на една страна, без да отвърне. Тошко се покашля без нужда и продължи:
-Аз не питам от любопитство! Мога да ти помогна на първо време! В нашия блок при входа има една стаичка, която бая години давахме на един бай Илия под наем. Той беше обущар, но почина това лято. Написахме обява, но досега никой не е проявил интерес. Вътре има едно желязно легло от тия русенските, но ще попитам съседите за друго. Разбрах от доктора, че си имала деца. Бих те приютил и в гарсониерата, но жена ми е болна.
Жената го изгледа с отнесен поглед:
-А дали ще се съгласят съседите ти?
-Ти за туй не бери грижа! Аз съм домоуправител на входа и ще ги убедя! Дори ще се опитам да махна наема за теб! Какво ще кажеш, а?
Жената стисна очи, а раменете и се затресоха от беззвучен плач. С усилие преглътна и запита:
-А ти защо го правиш, човече? Нали виждаш, че днес никой не се интересува от болката на другия?
-Ханджек, де! Затуй сме тъй прокопсали! Щото всеки сам оцелява, а всички заедно гинем! Забравихме, че сме хора и трябва да си помагаме! А и днес ми е деня за добро!
-Какъв е този ден? – учудено го погледна жената.
-Такъв! Мой си ден! Избирам в седмицата един ден и правя малко или по-голямо добро на някого! Тъй се чувствам нормален човек и не се питам защо съм на този свят!
Тъжна усмивка стопли лицето на жената:
-Приемам за стаичката! На първо време ще е спасение за нас! Като се приберат децата от училище, ще принесем едно-друго от къщи. Ще помоля шефа си и той ще ми помогне с превоза. Не търсѝ друго легло, защото ще взема нашето! Дори не знам какво да кажа от благодарност! Оказа се, че съм най-смотаната от всички в тоя град! Мъжът ми тегли тия кредити и ни заряза, а аз сега ще сърбам попарата! Защо ли Бог не ме прибере, че да не се мъча повече?!
-Не намесвай Бога в тая работа! – тросна се Тошко – Не Бог, а ти си избирала мъжа си! Да си отваряла очите, когато си се събирала с такъв непрокопсаник!
Жената приближи, прегърна плахо Тошко и рече:
-Благодаря най-вече от името на децата ми! Види се, имало все още човеци!..
Тошко помоли за лист и химикалка, а след това написа адреса на жилищния си блок. Махна с ръка и повлече малката количка с газовата бутилка след себе си. Вървейки се усмихна сам на себе си: – Ден за добро, а? Ама как на място го измислих само! Все още ми щрака акъла, когато се наложи! Всъщност, идеята за такъв ден никак не е лоша! Трябва да опитам занапред с тоя ден!
Откъм север вятъра се усили и започнаха да прехвърчат редки снежинки. Тошко изгледа навъсено облаците, но кой знае защо вече не усещаше студа. Мисълта, че бе помогнал на тази злощастна жена го топлеше повече, отколкото якето, купено от магазин за втора употреба.