/от новата ѝ поетична книга „Точка на доверие“/
Катя Кремзер дели живота и творчеството си между две държави – България и Австрия. Тя магистър по електроника и по бизнес администрация. Съчетава професионалния си път с призванията по рождение – поезията и музиката. Автор е на пет стихосбирки „Среднощно ноктюрно“, „Обичам те, любов“, „Пясъчна роза“, „Дланите на Господ“и „Точка на доверие“.
Печелила е много награди от поетични конкурси в България и в чужбина.
Наградена е с Грамота от Министерството на културата на България, за принос в популяризирането на българската култура по света, както и с „Грамота за принос в съвременната българска литература“ от СБП по повод 24-ти май 2024г.
Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти и на Асоциацията на софийските писатели.
Стиховете в най-новата и поетична книга „ТОЧКА НА ДОВЕРИЕ“ са писани след 2019 година досега. В тях, като тематика, преобладава любовната лирика, но и много общочовешки и философски теми, като оцеляване, пътят към Бог, опазване на света и хората в периоди на пандемия, война и кризи, климатични промени, съхраняване и завръщане към ценностите, чистотата в отношенията, съпричастността и благородството в тези тежки и изпитателни времена за човечеството.
Много от стихотворенията отразяват и областта на човешките взаимоотношения, както и между жената и мъжа. Темата за любовта придобива също един критичен характер на неудовлетвореност и отчуждение, липса на лоялност между хората, което е пряко отражение на съвременната действителност. Колкото по-отчуждени, разделени и несигурни се чувстват, толкова по-затруднена е реалната им емоционална близост.
ТОЧКА НА ДОВЕРИЕ
Как искам да си спомня радостта,
защото времето сълзата не изтрива,
мигът на тайнствената честота,
в която две души се сливат…
Дали е цел, мечта, далечен бряг,
по кой ли път до точката се стига,
в която ще отвориш своя свят
за някой, съкровено и красиво?
Как с думи просто да се обясни –
със сила даже в крепостта да влезеш,
това не носи щастие, нали,
затръшнати вратите са пред тебе!
Последната невидима врата
понякога не можеш да достигнеш.
Съкровищата златни на Сезам
за чуждите очи остават скрити.
Вълшебни думи, правилният път,
на химията лакмусът безгрешен,
навярно ледовете ще стопят,
но за доверието трябва още нещо…
ДОВЕРИЕ
Отспивам си безкрайното безсъние,
отпивам го на дълги жадни глътки
с разцъфналите думи на разсъмване,
с повтаряна до сбъднатост молитва…
Сияйно е навън така приветливо,
прошепвам аз загледана в мъглата,
и гледат ме безумно неразбралите
кое ли е красиво зад стъклата…
Надребно мисли раждат дребно случване
по споменче, по грях или раздяла.
Не се страхувам да стоя заключена –
тогава съм свободна да мечтая!
Tогава е часът на опрощение,
сънят е пристан, месецът – лодкарят…
Не вземаме и косъмче от тленното,
урокът до безкрайност се повтаря.
Ръка протяга своето доверие –
подарък, топлина и необятност…
Кои сме не познаваме Вселената
и няма ясен път за нас обратно.
Мигът напомня на калинка, кацнала
на пръста ти, мълчи недоверчиво.
Не се опитвай да я притежаваш –
тя също е свободна да избира…
ИЗБОРИ
Днес изборите ни са пясъци без почва –
щастливи, но в кошара не ни вкарват…
На плиткото се плува твърде лесно
и точно от това се задушавам…
Съвсем естествено ли е, не зная,
по малко тук и малко там… За малко…
Сърцето не търпи и ни наказва
с познатата прикрита болка…
Спестяваме си драми и въпроси,
но странна е потайната ни близост…
Щом вярваме, че толкова е просто,
спокойно спи, аз просто не заспивам…
ЦЕНА
Не минават, препускат през главата ми спомени,
а сърцето не смогва скоростта да следи…
Ту ми казва, иди си, ту съм плътно заробена,
но не дава за миг да затворя очи…
Лесно е да сънуваш – после с всичко забравено
поизтупваш прахта от невидим ревер…
Но аз виждам в просъница и следя панорамата,
все очаквам да чуя онзи стряскащ звънец…
И въпроса от филма с Леонардо ди Каприо,
как не може веднъж да сънувам и плаж
до безкрайно море, с крясък само на чайките,
и шума на вълните, в Божи ден, като дар?
Но е само мираж, няма шанс за отпускане,
а светът много бързо що злина насъбра…
Не, не трябва да спя, а да чистя неистово,
нямам право за миг да отпусна юзда…
Не е трудно да схванем – всяко малко забавяне
и предал си без бой своя къс светлина,
а правата свещени са постигнати с рискове,
да отстъпиш е лесно, но с висока цена…
Не разбирам, защо все така сме устроени –
по течение плува безхаберно светът…
Да, по мед и масло, няма лошо да можеше,
но ти дръпват филията, щом очите заспят…
И тогава кошмарно е всяко рязко пробуждане,
меко ложе оказва се просто твърда земя…
Да сънуваме плаж, не ни стигат заслугите –
щом си върнем юздите, ще заслужим съня…
ДЪЛГО
Понеже, няма кой открито да го каже,
(най-лесно е с извърната глава),
самозаети, (с егото си), важни,
на честността присъдихме вина.
Днес любовта въобще не е на мода,
принцесите – отдавна демоде.
Въздигнахме се някъде до Бога.
Лоялността не е на дневен ред.
И Пепеляшка дълго бях, и вярвах,
че скромността блести под пепелта.
Снежанките са спомен, но отхапах
на ябълката грешната страна.
Сълзите, задържани, стават блато,
а всъщност нямат никаква вина.
Навярно, по-добре да са пороят,
преградната стена да разрушат…
Защо човек задълго се затваря?
Предаден и окалян, все мълчи.
Нали е, всъщност, другаде вината?
Темида е със слепнали очи.
Така и с любовта – да я забравим.
Навремето, обичах Любовта.
Уханни рози в пясъка оставих –
тях вятър хладнокръвно разпиля.
А там, където ръбовете водят,
е само крачка, миг до пропастта.
И нека с ужас, сякаш си прокажен,
да ти внушават, че си без крила.
Натам е полет, Бог и милостта му –
останалото имаш вътре в теб.
Змията е захапала опашката си.
Не те касае, вече си далеч…
ИЗПИТАНИЕ
Аз нямам сили да се смея,
но имам време да тъжа…
Какво са искали от мене
и колко пъти го греша?
Притискам шарено мънисто –
палитра на една съдба,
от страх съвсем да не загубя
на спомените си цвета…
Не забелязах, че до него,
нанизал друго беше Бог,
кристално ново и лъчисто –
да се променяш няма срок…
Така подканящо безцветно,
че сякаш с четка във ръка,
да си припомня и потърся
кога щастлива съм била…
Едва ли ще е много трудно –
след толкова лета и мрак
представям си, че с теб танцувам –
това е памет на кръвта…
Извиква знойно, дълго лято,
на топли вечери и смях,
подобно на кристална топка
и благославям, че не спя)…
Една картина с боси стъпки
по пясък, миди и скали,
в която влизаш много тихо
и всяка клетка в мен трепти…
А вечерта не го прикрива
и сякаш грешно ли разбра,
ухае вън една смокиня
с упойващ, сладък аромат..
Усещам го и с гръб към тебе,
и със затворени очи…
Такова щастие ни трябва…
дано си го разбрал и ти…
ЕСЕНЕН ЕТЮД
Аз знаех, че ще бъде златно, знаех си –
залязващо красиво, носталгично…
В картина на Твореца ли участваме,
че всеки път довършва я различно?
Едва проходил е животът пролетно
и лятото с изригващи отблясъци,
за всяка обич влиза смело в пламъка,
а есента с балсам цери душата ни…
Как този кръговрат, повтарян вихрено,
над спомените ни нанася нови пластове…
Накрая, са от шарени по-шарени,
но есенни сълзи са ги размазали…
Природата магично скрива времето,
листата падат, точно като нас – еднакво…
Зелено, жълто, в алено е болката,
реда решава, с Божа помощ, вятърът…
ЕСЕН
Щом погребваш илюзии,
твоят път е обратно…
Все уроци на музата,
не търпи слабостта ни…
Ще си видя градините,
пепелта ще почистя,
ще постегна комините,
че на есен мирише…
Ред да сложа и в мислите,
да поскитам на воля,
да изтупам килимите,
нови свещи да сложа…
Под стрехите и сенките
светлинка да извикам…
Всяка есен е времето
да е чисто и китно.
Там, където те чакат –
малък дар от Всемира…
После с есенна обич
твоят път те намира…
КЪДЕТО ВСИЧКО ИМА СМИСЪЛ
Остава само ти да си наблизко
на всичко смисъл да дадеш…
Евтим Евтимов
Забравяме пропуснатите дни,
а лятото с последни топли нощи,
не се отказва да ни приюти,
където всичко има смисъл още…
Потайно място, стоплено от теб,
и есента красиво ще предложи,
под – шарен губер, с топъл чай и мед,
остава само аз да съм наблизо…
Когато сутрин есенни мъгли
предричат ден усоен и надвиснал,
с усмивка и разрошени коси
мигът те стопля и не си отива…
Дори и сто сезона да сменят
одеждите от пролетни до зимни,
където нощем спомените спят,
сме ти и аз… И всичко има смисъл…