АЯЗМО

„…Болящия исцеляйте, прокаженныя очищайте, мертвыя воскрешайте, бесы изгоняйте. Туне приясте, туне дадите.“ (Мат. 10:7-8)

Величаем, величаем вас, святые бессребреники и целители Косма и Дамиане,
и чтим святую память вашу, вы бо молите за нас Христа Бога нашего.

Това беше много преди да асфалтират пътя за манастира, когато поклонението още не миришеше на бензин и нафта, на кебапчета и гроздова. През зимата още на стръмното от Куклен – знаете го де е, в родопската яка над Пловдив – хората се отказваха, пък и по-нагоре не бе за пътуване. Стръмно, пътят черен и неравен, не сняг – и дъждец да валне – пак става непроходим. А са към четири километра, за млади хора – разходка, за старите – умирачка. И затова болните и близките им се готвят цяла зима, та пекне ли слънцето, още с първите теменуги и иглики и те да са в манастира. Защото тук е надеждата за изцеление – в бистрите струи на тракийското аязмо, в сянката на оброчния дъб на горната поляна, в студената прегръдка на желязната верига в притвора и най вече – пред олтара със светите икони на братята безсребърници Козма и Дамян в старата църква, която неведнъж вече разбойници ограбваха, ръцете им да изсъхнат…

Втората неделя на април е, в края на гората над черешовата градина младежи са наклали огън, няколко стари планинари са подгънали крак край аязмото да починат, преди да продължат нагоре из Родопите към Римския мост.

Първите поклонници са вече тук – от синята поочукана жигула слизат млад мъж и майка му – вчера още по тъмно са тръгнали от Горна Оряховица, били са тук по обяд, днес идват пак, защото само това още не са опитвали – да се помолят на светите братя Козма и Дамян да помогнат на младия железничар – то българинът май за Бог се сеща само ако закъса здраво. А че Николай е закъсал, личи по бинтованата му ръка, с мъка пъхната в прозрачна кухненска ръкавица, която крие зад гърба си. От дума на дума, през недомлъвки и премълчавания разбирам изумен какво е довело младия мъж при лековитото аязмо и при веригата в притвора на манастирската църква…

Всичко започнало есенес, когато братовчед на Николай го повикал да помогне при пренасянето му в ново жилище. Натоварили мебели и покъщнина всякаква на камиона, прекарали ги до Лясковец, разтоварили ги. Но по пътя някакви забравени буркани се били счупили, та настанала смрад голяма. Не стига това, ами Николай точно тази щайга хванал, та после половин час си мил ръцете на двора. Измил се ужким, но на другия ден сутринта се сетил за случката, защото все му лъхало на вчерашната воня. Помирисал ръката си и се ужасил – смърдяла непоносимо. И то не цялата ръка, а само показалеца. Хайде пак миене, препарати всякакви, даже и с домашен сапун от свинска мас опитвал, сторило му се, че пръста изтънял от миене – и нищо, смърди. И то така, че по улицата хората се дърпали от него и даже минавали на отсрещния тротоар, запушвали си носовете с кърпички, ужким, че се секнат, като влезел в магазин или кръчма, всички излизали, в магазията, където работел, Ленчето и Нина даже си взели отпуска, само да не им смърди! Нещо повече – като тръгнал с пощенския вагон на бързия влак за Плевен да иде там на лекар, хората по полето спирали работа и се оглеждали към влака да разберат откъде иде тази воня! И при това всички го лъжели – когото и да попитал, все отричал, че мирише, все го убеждавал, че си внушава…

А като се чудел откъде го е сполетяла тази смрад се сетил, че това не ще да е само от строшения буркан. Помнел, че когато били малки и направели някаква беля, той с този пръст сочел сестричката си – тя е виновна! В училище пак с този пръст посочи Васко на директора – не съм аз, той поправи двойките в дневника! Като изтече киселината в акумулаторното в казармата пак с него посочи редник Статков на командира на батареята, та да отърве ареста. Нищо, че баба му Райна още в детството му му приказваше – не се сочи така, свий го тоя пръст, това е лошия пръст! Та му минало през главата, че не ще да е само от смрадта в буркана тази мъндръга…

Но нито лекари, нито врачки, нито баячки помогнали. Пил билки всякакви, киснал си пръста в какво ли не, от хапчета ходил като замаян седмици наред – файда никаква. Наканил се сериозно да го отсече и докато се канел, чул от един семинарист за Кукленското аязмо – само на 15-тина километра от Пловдив, до манастира “Св. Св. Козма и Дамян”, на който всички викат „Светите Врачове“. И решил, щом пукне пролет, да пали и да заминава – така дошъл. Първо се отбили в църквата, запалили свещица пред чудотворната икона на светите братя-безсребреници, седнал на камъка в притвора, навил лъскавата верига на ръката си и калугерът Никон го завил с епитрахила и му чел за здраве. После влязъл в дясната стаичка пред аязмото, завесил с един чаршаф входа, съблякъл се гол и леля Мария на три пъти го заляла с вода от аязмото от темето до петите, като пълнела кофите поравно и от трите чучура. Мислел, че ще откачи от студ, ама нищо страшно, само светът светнал пред очите му, избистрил се, гръбнакът му се изправил на струна и миризмата секнала! Отмила тази смрад леля Мария с три кофи вода, не можели да се нарадват двамата, ама нощес Николай пак започнал да се съмнява, пак бинтовал ръката си и я заврял в ръкавицата, та затова дошли и днес – той знае, че вече не мирише и че това е пълна глупост, какво ли не си въобразява човек, ама за всеки случай нека пак да седна на камъка в притвора и да увия веригата на ръката си, та да ми почете отец Никон, после нека майка ми ливне още три кофи и се прибираме!

Така и става и когато след час с Любен и Гошо седим на терасата пред тяхната кръчмица пред манастира, виждаме как Николай победоносно ни маха от прозореца на жигулата с десница, на която показалецът дори от това разстояние е по-светъл от другите пръсти, а до него засмяна ни поздравява леля Мария. А ние с близнаците оставаме под напъпилите салкъми да си приказваме за древното аязмо, в което още предците ни траки са хвърляли оброчни плочки с Асклепий и Хигия, с Великия конник и с Великата майка в молба да запази телесното и най-вече душевното им здраве, и са изливали върху себе си лековитата вода от трите чучура. Така са правели и всички други по тези земи и след построяването на манастира върху руините на древното тракийско светилище на бесите, и след разрушаването му от турците през 17-ти век, и след възстановяването му, и след като монасите-гърци насичат с тесли древните български стенописи по стените на църквата, самата тя една от най-старите в Европа, та да ги замажат с хоросан и отгоре да нарисуват своите в потвърждение на това, че гръцкото православие е по-православно от всяко друго, прости им, Господи!…

Три чучура, три кофи вода… Тръгва си от тук Николай към живота си, майка му пътува до него засмяна и като се сеща какво им се е случило, се прекръства зажумяла, а от билата на Родопите, от горите и чукарите, от върховете и долищата ги гледат благо Сабазий и Бендида, Асклепий и Хигия, Козма и Дамян – и те засмяни…