Йордан АТАНАСОВ е роден в гр. Брауншвайг – Германия, където родителите му са работили като градинари преди и по време на Втората световна война. Баща му и един от братята му остават в Западна Германия. Израства в село Драганово и във Велико Търново. Завършва Радиожурналистика в СУ “Свети Климент Охридски”. В момента е председател на читалище “Даскал Петър Иванов – 1988”– Стара Загора и главен редактор на в. “Литературен глас” – вестник за литература и култура, който възстановява с група старозагорски писатели през 1994 г., като своеобразен продължител на едноименния Д.Б.Митов вестник. Член е на Съюза на българските писатели, на Съюза на българските журналисти – носител на наградата за литература и изкуство “Николай Лилиев” – Стара Загора и на награди от национални литературни конкурси. Участва в редица сборници и антологии. Превеждан е на френски, руски, гръцки, унгарски и белоруски език.
Автор на стихосбирките:
“Токов удар”- 1989;
“Невидима рана” – 1992;
“Монолог на дресьора” – 1993;
“Вода, пясък и дух” – 1997;
“Душата се завръща” – 2000;
“Овъглена светлина” – 2003;
“Страсти и гео-графики” – 2004;
“Семето на градинаря” – 2005,
„Насълзената трева ми каза всичко” – 2005,
„Думи за врабец” – 2007,
„Балканската линия” – 2009,
„Машина за чистота“ – 2013
„Лъч от обич“ – 2015
„Необясним захлас“- 2018
„Срички за врабец“ – 2019
и на романа „Хамовото семе” – 2011.
“ Пясъчни видения“ – разкази, новели и пътеписи – 2014
Съставител е на две антологии:
„Поетични гласове – Стара Загора” – 2004
и „Поетични гласове – Драганово” – 2005.
––––––––––––––––––––-
tel. 0888 790 135
e-mail: lit_glas@abv.bg
Йордан АТАНАСОВ
МАРУЛЯ ИЛИ КИСЕЛО ЗЕЛЕ
Къдрава, гладка или рошава, наша или вносна, но марулята удари космична цена. Защо да не я бойкотирам с витаминозно кисело зеле, си казах. И се запътих към гаража. Но да видим каква е предисторията на моето зеле, втасало …през април.
Зимната подготовка за мъжа включва на първо място достатъчен резерв от кисело зеле, ракия, вино и мръвка във фризера.
Знае се от практиката, че остане ли здраво неоползотворено количество кисело зеле в края на февруари, грижовните домакини развиват листата от още хубавите зелки, изцеждат ги, навиват по пет-шест в една топка и ги слагат във фризера. Надлежно увити в пластмасови торбички. За сърми през лятото. И най-вече за мезе на ракията, ако питате мъжете…
Изтърве ли се този момент, когато все още е студено, в началото на март баба Марта „пръдва“ в зелето, омирисва бидона и всичко наоколо. И ти става жал за пропуснатите ползи. Но получаваш и морални щети: вмирисва се гаража или където си го заложил. Дано не е на балкона, та да напарфюмираш и съседите, които по един или друг начин ще те заядат. Особено съседките. Да оставим настрана това, че и жена ти ще те хока поне три месеца за това, че си проспал момента. На последното си свикнал, ще приклепаш. А се навъдиха напоследък и доста защитници на природата. Може да бъдеш докладван и вероятно глобен от общинарите за замърсяване на въздуха или за неправомерно изхвърлени отпадъци в кофите за боклук. За въглеродния диоксид зелените природо и човекозащитници не разбраха откъде се пръкна над поетичния ни град – от тецовете ли или от военния полигон, но „зелевият“ диоксид веднага разкрива производителя си…
„Напърдяното“ зеле трудно се изхвърля, без да те забележат и надушат хората наоколо. Затова или като партизанин припълзяваш до бидона късно вечер и набързо се освобождаваш от срамния резерв. Или заключен, скрит от външни очи – на малки порции го източваш в мивката. След прецеждането се налага да направиш накрая поне един рисков курс до кофите с боклук за твърдите остатъци…
За да няма подобни сакатлъци, съм разработил следните две опорни точки: Първо – средата на октомври правя едно малко бидонче с около 40 литра вместимост и след един месец – към края на ноември, пълня големия 120 литров бидон, за има последователност в консумацията. И да забавя следващата ферментация, без да се слагат химикали за стабилизиране в ранна пролет…
Разхождайки се из пазара, гледам – хората предлагат най-вече зеле от сорта Кьосе, най-разпостраненият и най-добрият, както твърдят всички. Кьосе, което всъщност е брадато. Но втасвало бързо и било вкусно. Аз опонирах, че бая бради и ризи трябва да му смъкна на това зеле, за да го натъкмя. Губя време и средства. Няма да сбъркаш, викат, резултат ще е покъртителен. И наистина – след като го направих по мързеливата си рецепта /слагаш най-накрая най-отгоре необходимата морска сол, събрана на куп, преди това – добавките най-различни и пикантни, запечатваш и чакаш; никакво претакане – дифузията и осмозата; молекулите вършат полезната си работа/ се уверих, че е така. След трийсетина дни свещенодействах на отварянето. Супер. Първият сноп, пардон – зелка, падна в лапите ми. Средата ли беше, края на ноември ли, малкото бидонче вече беше втасало. И ние с комшията Ботьо втасахме за сефте – започваме дегустацията. Нарязано и овкусено със зехтин, поръсено с червен пипер, то бе еликсир за стомаха, а прибавената гроздова ракийка – балсам за душата… Малко се отнесох.
Раздадох по една зелка на дъщерята и сина, на комшийката Таня – също. И легнал на тази кълка – насладата от постижението си, не прецених, че бидончето е малко, скоро ще свърши и..
Продължавам по втората опорна точка, която се оказа неработеща: отивам на пазара в края на ноември. Но къде е зелето? Изчезнало, изкупено ли е или му е минало времето. Започнах да се притеснявам – ще се вдигне голяма олелия вкъщи… Додето се чудя и мая, гледам една буля е сложила на сергията десетина зелки, а в краката й – три чувала от същото. Веднага се засилих, да не би да ме изпревари някой. Гледам, разглеждам – заоблено, няма стърчащи мустаци и брада /това е наистина Кьосе, но няма смисъл да споря и прекръствам сортовете/, твърдо като камък, тежи като гюлле. Това става ли за кисело, питам наивно производителката, какъв сорт е? Не разбирам от сортове, казва продавачката, но от осем чувала останаха само тези два и тези зелки на сергията. Аз само от това си вкисвам, държи до късна пролет. Мисля, че е Кьосе…
Нарамих чувалите и право в гаража. Нямаше нужда от забелване – листата са толкова твърди, че не можеш лесно да ги отстраниш. Поставях зелките цели-целенички една до друга. Даже кръстовото разрязване на чокана ставаше трудно. Не обичам много солената армея и затова сложих почти наполовина сол – на 100 л. – 2.5 кг; царевица, дюля, лук, ябълки… т.е. изпитаната рецепта.
Бидонът е почти прозрачен и към края на декември с безпокойство взех да забелязвам, че няма никаква промяна в цвета на разтвора. Какво ли става с молекулите и бактериите? Разтърсвам го, нищо, никаква газировка. Работата клони към провал май. Зелето в малкото бидонче свърши и моите хора чакаха новия бидон да отворя. Коледните дни напират… При отварянето на бидона малко преди великия празник видях, че солта наистина се е разтворила. Останалите неща непокътнати, армеята бистра и безвкусна, зелките като току-що сложени сякаш, грееха от белота. Брех, мама му стара! Жената чака листа за сърмички… Какво ще й кажа? Тази леля ме измами с това хонландско ли, норвежко ли, не знам какво зеле… Сетих се, взех една голяма кофа и… на пазара. Уж, че мое производство, нося го в къщи. Малко пресолено е, но ще свърши работа. За сега номерът мина.
Започнах да мисля как да оправя нещата с големия бидон, как да възбудя заспалата ферментация. Добре, че бях запазил ферментиралата армея от малкото бидонче. Изхвърлих една кофа и добавих същото количество от бидончето, като разтворих и три шепи сол. След седмица гледам пак – никаква промяна, нищо. Затоплих една кофа от разтвора с бързовар. Сложих го с надежда някаква. Разбърках, надувах с маркуч, вкарах въздух. След седмица – отново без ефект – зелето не мръдва, бяло като сняг. Е, помислих си, то да беше студена жена, би се възбудила от толкова ухажване… Бяло, прозрачно почти като стъкло. Стъклато ли да го кръстя, не знам! И го зарязах. Все пак стъклато го кръстих за себе си… Купувах от пазара, без да разбере жената. Докато разбра. И катадневно вече ми напомняше, че съм сгафил много, ама много пред нея и фамилията.
В края на април случайно погледнах към продукцията си. Видях промяна в цвета. Отворих. Макар и след дъжд качулка, киселото зеле беше узряло. Супер, с цвят на злато! Ядец на хулителите мои. Сега със съседа и близките ще си пием домашната ракия с хрупкаво кисело зеле до първи май, че и до Гергьовден. Със зехтин, разбира се. Ще има и за жена ми – да завие и сложи във фризера листа за сърми през лятото… Извини ми се за обидите, викам й. Сега само ние от блока имаме вкусно кисело зеле. Но жена извинява ли се…
И се оказа права лелята, от която пазарих, че до късна пролет, ще му се радваме. Вместо да даваме по три лева за една вносна маруля. Която е сладка, но ще ни изпразни джоба. И душата.